На моя колега и приятел Бранко Бубеник,

дългогодишен ръководител на ИНДОК – информационно-документалния мултимедиен център на Хърватската национална телевизия

Йосип Новак от Славонски брод

През 1934 дългогодишният театрален актьор и режисьор Петър Константинов Стойчев (1879–1945) разработва филмов сценарий за музикална мелодрама. За да материализира успешно проекта си, озаглавен „Песента на Балкана”, той „започва подготовка от много голям мащаб”[1] и заминава за Белград, където влиза във връзка с кинооператора Йосип Новак и звукооформителя Стефан Мишкович. Проследявайки митарствата на нашенеца в столицата на Кралство Югославия, патриархът на родното кино Васил Гендов (1891–1970) свидетелства в своите мемоари „Трънливият път на българския филм 1910–1940” (първата история на седмото изкуство у нас), че изборът на П. К. Стойчев „да повери снимките” на двамата чужденци е бил предрешен от факта, че те са притежавали „свои лич­ни апарати, на първо място тон-апаратура”[2], а и вече са имали опит в „този странен занаят”.

Йосип Новак (1902–1970) през годините

Така (вероятно през лятото на 1934) роденият на 23.ІІ.1902 в днешния хърватски град Славонски брод (тогава в Австро-Унгария) Йосип Новак/Josip Novak[3] и сърбинът Стефан Мишкович/ Stevan Mišković (1907, Томашевац – 1970, Меленци)[4] се озовават в полите на Витоша. От първия ден на месец септември техните имена вече се споменават в софийската преса във връзка със снимките на „Песента на Балкана”. На 1.Х.1934 в. „Слово” известява: „У нас се правиха няколко опита да се създаде тонфилм. Те, обаче, останаха само опити. Единствен г-н П. К. Стойчев, този неуморен ратник в сценичното изкуство, помисли да създаде нещо по-сериозно в тази област. Неговият нов филм обещава да бъде първият български истински тонфилм, поставен на здрави основи. За целта той доведе от Югославия, която във филмово отношение стои на много по-преден план от нас, известния популярен тоноператор г-н Стефан Мишкович /филмов инженер/, който внесе в България своята импозантна тонапаратура и подпомогнат от своя другар хърватинът г-н Новак, също филмов оператор, е на път да привърши едно крупно културно българско дело”[5]. По време на преговорите кинооператорът на „Песента на Балкана” Йосип Новак и тоноператорът (звукорежисьорът) на филма Мишкович  поставят условия на продуцента, режисьора и сценариста П. К. Стойчев. Не финансови (за които те още в Белград са се договорили), а чисто професионални. „Преди започването на снимките, по указанието на Новак – подчертава Гендов, – Стойчев е трябвало да осигури една снос­на лаборатория, където на първо време ще може да се промива заснетият материал. Благодарение на лични връзки чрез Министерство­то на просветата на Стойчев се отпуща на разположение малката лаборатория на ученическото кино, където по изработен план от Новак стават големи преобразувания, като се изработват постоянни дървени вани, големи рамки, сушилня с мотор и други още нововъведения и приспособления”[6].

Стефан Мишкович (1907–1970)

„Заснетият в България материал – продължава авторът на „Трънливият път на българския филм 1910–1940”, – както и тон-негативът се занася в Берлин, където филмът бива изцяло изработен и монтиран [в УФА – б. а.[7]]. Това е първият случай в Бълга­рия, когато се регистрира тон, говор и музика върху филмова лента изцяло у нас. Филмът се изработва в окончателния си вид за прожекция в Берлин, под контролата на Йосип Новак и П. К. Стойчев”[8]. Има и допълнение – материалът е „промит в лабораторията на ученическото кино, две копия са изработени в Берлин с цел да се пласират в Германия”[9]. „Тук, в същата лаборатория – потвърждава информацията в. „Нови дни”, имайки предвид „държавната кино-лаборатория при Държавното ученическо кино в София”, където репортерът на изданието на място се уверява как „работи операторът г-н Мишкович, който снима „Грамада”, – е копиран филмът „Песента на Балкана”[10].

Вляво, над и вдясно от кинокамерата: хърватинът Йосип Новак, сърбинът Стефан Мишкович (с такето) и българинът П. К. Стойчев (с вратовръзката), по време на снимките за филма „Песента на Балкана” (1934)

Така (без излишен шум) Новак и Мишкович (анонсиран от сп. „Екран” като „оператор на Метро Голдуин Майер”[11]) полагат основите на звуковия филм в Царство България. „Песента на Балкана” е показан за пръв път в берлинското кино „Мармор-хаус” на 27.ХІ.1934[12]. Премиерата в България е на 4.ХІІ.1934 в софийското кино „Роял” (днес Театър „Българска армия”), където през септември са реализирани повечето от интериорните снимки. Управата на „Театър Роял АД” в лицето на Жак Асеов се ангажира и с част от финансирането на продукцията, макар тя официално да се води за рожба на АД „Темпо филм” (инициатива на П. К. Стойчев). Сведения за по-сетнешната съдба на „Песента на Балкана” предлага отново Гендов: „Стойчев влиза във връзка с Белград, където успява да сключи договор за прожектирането на филма както в Белград, така и в цяла Югославия. Това обаче не се осъществява, защото той среща категоричния отказ на Жак Асеов, поради това че филмът не е бил окончателно изплатен и че копието, както и оригиналите не са могли да бъдат предадени на собствениците, преди окончателното изплащане на задълженията”[13].

Кадър от филма „Песента на Балкана” (1934)

Макар Йосип Новак да е бил ангажиран „с договор за три месеца”[14], той остава в България, където участва в сътворяването на пет игрални филма – режисьор е на два, оператор на четири и монтажист на два. Освен „Песента на Балкана” (1934)[15] – първият „истински” звуков български филм, сред тях са още историческата драма „Страхил войвода” (1938)[16] – екранизация по романа „Хайдутин майка не храни” на писателя Орлин Василев, военно-патриотичната мелодрама „Те победиха” (1940)[17], следвоенните „Ще дойдат нови дни” (1945)[18] и „Отново в живота” (1947)[19]. Във филмите на Новак взема участие цветът на тогавашната актьорска гилдия, а и редица млади изпълнители, които впоследствие се превръщат в популярни протагонисти. Творбите му са рецензирани от най-маститите за времето си кинокритици. Зрителите му се доверяват и пълнят салоните – за по-малко от година „Отново в живота” донася приходи от над 13 млн. лева! „Песента на Балкана” обикаля „всички екрани на страната”[20], „Страхил войвода” и „Те победиха” биват прожектирани в Европа, хайдушкият епос дори прескача отвъд океана!

На този информационен фон ще прозвучи парадоксално, абсурдно, ала най-вече печално споменаването на прозаичния факт, че единственият творчески портрет на Йосип Новак, „изографисан” от български киноисторик (покойния колега Костадин Костов), не е публикуван на български език, а вижда бял свят в сп. „Кинопис” (издание на Македонската филмотека)[21]! Тъй като в него биват анализирани най-вече игралните филми на Новак (съхранени до наши дни), в следващите редове ще се спра по-подробно върху документалната диря, която хърватинът оставя в летописа на българското кино.

Пловдивският мострен панаир

„След завършването на филма „Песента на Балкана” – твърди Гендов – Новак остава в България и още в първо време се среща с Георги Георгиев, тогава висш чиновник в Бъл[гарска]. Земед[елска]. банка, който му предлага сценарий за кооперативното движение в България по идея на Елин Пелин. Тази идея обаче не е била реализирана, докато той получава покана от Борис Грежов за снимането на Пловдивския мострен панаир в 1934 [1935] година, който филм бива успешно завършен”[22]. Една от причините за оставането на хърватина вероятно е атентатът срещу крал Александър I Караджорджевич в Марсилия (9.Х.1934), променил не за добро киноживота в Югославия. Другата може се обясни с факта, че Йосип Новак е бил приет изключително радушно у нас, включително и от иначе ревнивата и завистлива кинаджийска гилдия. Един от нейните лидери е Борис Грежов (1889–1968) – пионер на родното кино, интелигентен режисьор, председател на „проверителния съвет” на Съюза на филмовите деятели в България, основан на 23.VІІ.1934 (с председател Васил Гендов)[23]. През пролетта на 1935 Грежов и Новак, намерили навярно общ език като възпитаници на немската филмова школа, основават скромната кинофирма „Балкан филм” (наименованието е сетно доказателство за популярността на „балканската тема” тогава).

Кратко обявление във в. „Литературен час”, г. I, № 5 (274), 8 май 1935, с. 8

На 14.І.1935 бива приета наредба-закон, признаваща традиционния мострен панаир в Пловдив за единствен национален мострен пролетен панаир[24]. Три месеца по-късно местният в. „Утринна победа” възвестява, че „пристигнал е в града ни господин Но­вак, филмов оператор, който сне „Песента на Балкана”. Ид­ването на господин Новак е във връзка с снемането на един културен филм по откриването на националния мострен панаир, красотите и историческите забележителности на Пловдив”[25]. Също през април в същия вестник се появяват още две кратки съобщения. От първото става ясно, че „общинският съвет е решил да се отпуснат 15,000 лева за филмовия оператор господин Новак”, който ще изработи един филм „през дните на националния мострен панаир”[26]. Второто огласява, че „пловдивската община и комитетът на мострения панаир са възложили на софийската фирма „Балкан-филм” снимането на един културен филм от града Пловдив, как­то и тържествата по откриването на панаира, разните павилиони и фирмите изложители. Снимките ще се правят от господин Новак и Борис Грежов. На същата фирма е дадено монополното право на филма”[27]. Хърватинът се среща лично както с тогавашния кмет на града Георги Тодо­ров (1885–1980), така и с членовете на „върховния комитет по панаира”, които приемат неговото предложение „за филмиране пристигането на гостите от София, откриването на панаира, а също и щандовете на обществените и държавни учреждения, участвуващи в изложбата” (подробност, позволяваща днес Новак да бъде посочен и за сценарист на творбата). „На г-н Новак се дава изключителното право да филмира и щандовете на ония изложители, които пожелаят и които ще заплатят по определени цени за метър филмирана лента. Срещу това г-н Новак се задължава да даде две копия от филма. В тия копия ще бъдат прибавени още 300 метра филмирана лента, снимки във връзка с красотата на града, археологически обекти и други”[28].

Фотографии, отразили отриването на Пловдивския мострен панаир през 1934–1936

Тандемът Грежов-Новак си свършва работата, като „в продължение на един месец” (май) заснема „върху 1000 метра” целулоидна лента: „от­криването на панаира, посещението на негово величество царя [Борис ІІІ], министрите, чуждите дипломати, интересни щандове, гергьовския парад, стария Пловдив, благотворителните домове, забележителностите и околностите на града”. Освен това местният в. „Юг” споменава (на 3 юни), че филмът ще бъде готов „най-късно след 50 дни” и ще може „да се прожектира както в България, така и в чужбина”[29]. Срокът е спазен – на 19 август същото издание разгласява, че „филмът, състоящ се от около 800 метра, е вече готов. Негативите са монтирани и тези дни ще се копират. Едно копие ще се предаде на Пловдивската търговско-индустриална камара и най-късно до един месец филмът ще може да се прожектира”[30]. За премиерата „Юг” известява на 30 август: „Днес в 4 и полови­на часа в кино „Екзелсиор” ще се прожектира за първи път само за пред официалните власти и представители на общината и търговско-индустриалната камера филмът, снет през време на пловдивският национален мострен панаир, дълъг 956 метра”[31], потвърждавайки информацията на следващия ден: „Прожектиран бе вчера в кино „Екзелсиор” пред официални лица филмът, снет през време на тазгодишния национален мострен панаир в Пловдив… Филмът е много сполучлив и това мощно средство за пропагандиране на всичко наше ще трябва и за напред да се използува”[32].

Розовата долина на филм

От няколко оскъдни реда в пловдивския печат става ясно, че дейността на „софийс­ката фирма „Балканфилм” на Грежов-Новак” се е разраснала. По време на осъществяването на репортажа за панаира двамата ще да са получили заявка (вероятно от някой участник в изложението) и за „втори филм”, който е трябвало да „се снеме в розовата до­лина: розобер, розопренасянето и розоваренето”[33]. Новината, изскокнала от съобщението „Пловдив и Розовата долина на филм”, бива потвърдена и на 19 август. „Както е известно – скъпернически отбелязва в. „Юг” в известието „Два български филма. Кога ще се прожектират?” – през време на тазгодишният панаир в града ни… фирмата „Балканфилм” сне на филм тър­жественото откриване на панаира…, забележителностите на града, а по-късно и розовата долина”[34]. За съжаление, сведенията относно тази продукция се изчерпват с двете цитирани кратки „реплики”. Единствената информация за по-сетнешната й съдба може да бъде открита в мемоарите на Гендов. „По инициативата на „Балкан филм” /Грежов-Новак/ – пише той – в същата 1935 година се снима големият културен филм „Розобера в България” – 1200 метра. Снимките започват от Розовата долина, преминават през Карлово, Калофер, Казанлък, Рахманларе [днешното село Розино] и Хисаря, като обхващат целия процес от беритбата на розите, розоваренето до окончателния му вид като консумативен продукт в раз­личните отрасли на индустрията. Филмът е бил снет като поръчка на една германска фирма за Германия и Чехия и затова негативът на този филм е бил веднага изпратен в Германия, където е бил окончателно завършен. Този филм не е прожектиран в България”[35].

Съобщението в пловдивския в. „Борба” (г. XV, № 4230, 1.VI.1935, с. 2)

Обиколката на България

В споменатия вече брой на в. „Юг” от 19 август 1935 се появява и друго свидетелство за предстояща целулоидна инициатива: „Известният кино-артист г-н Васил Гендов готви голям пропагандаторски филм „Обикол­ката на България”, който филм ще представи природните богатства, исторически и красиви местности и села, старинните градове, крайбрежието, както и културно-стопанското развитие на страната ни. През идущата седмица г-н Гендов и кинооператора Новак ще пристигнат в града ни за филмиране. Този голям пропагандаторски филм ще бъде готов за прожектиране през началото на месец октомври тази година”[36]. Тази вест обаче не бива последвана от друго обявление, което поне да загатне за по-сетнешната участ на начинанието. Още по-изненадващо е, че самият Гендов в своите иначе подробни и обширни (283 страници) мемоари не обелва и дума за такъв проект, очевидно останал нереализиран…

60-годишнината на Априлското въстание и Ботевата епопея

Честването на Априлското въстание (20 април) и Ботевата епопея (20 май или 2 юни – по „нов стил”) през 1936 става поводът Кирил Петров Перфанов (1890–1979) – първият българин, реализирал се професионално изцяло в света на киното, да продуцира два филма. Три десетилетия по-късно той уверява в своя ръкопис „Биографични бележки”, че „в връзка с отпразнуването на 60-годишнината от Априлското въстание, като режисьор и текст, с оператор Йосип Новак, заснех филма „Прослава на българския Картаген”, в 1936 г., в Перущица, Брацигово и др. По случай ботевите тържества през 1936 г., в Козлодуй, Враца и Вола, по мой текст и режисура, с оператор Новак, бе заснет филма „Той не умира”, с тържествата по откриване паметник на Хр. Ботев на Козлодуйския бряг… Това бе първия говорящ български филм, озвучен от български специалисти Георги Парлапанов и Кирил Попов”[37]. БНФ притежава и двете хроники, заведени под титулите „Прослава на българския Картаген” (235 м. – без тон) и „Ботеви тържества в Козлодуй и Враца” (300 м. – с тон).

„Прослава на българския Картаген” (8 мин. и 22 сек.) притежава и титулни, и междукадрови надписи (изработени с много вкус), в които обаче имената на създателите на филма не са отбелязани. Репортажът отразява тържествата в Перущица и Брацигово, разположени недалеч от Пловдив, където Кирил Петров стопанисва от 1927 до 1948 споменатото кино „Екзелсиор”, което не само показва, но и продуцира филми. В Перущица (според оцелялата до наши дни картина и подробните междукадрови надписи) камерата на Новак (че тъкмо той е бил зад нея, съдя както по високото качеството на заснетия материала, така и по някои стилистични особености, характерни за оператора) запечатва общ изглед на селището, след което проследява шествието, поело след молебена в местната църква „Св. Атанас” към лобното място на Петър Бонев (1837–1876) – организатора и ръководителя на въстанието, което в Перущица избухва на 23 април. Оттам официалните лица, духовенството и гражданството се отправят към историческата църква „Св. Архангел Михаил”, съхраняваща костите на избитите и изгорени живи в нея на 1.V.1876 близо 200 мъже, жени и деца. На площада държат речи в прослава на мъчениците ректорът на Софийския университет проф. Михаил Арнаудов (1878–1978) и Константин Хаджикалчев (1856–1940) – „най-богатият българин преди Втората световна война”. Следва парад, в който участват войскови части, подофицерското дружество „Петър Бонев”, родолюбиви организации и учащата се младеж, приет от командира на Втори тракийски полк ген. Попов. Показан е и дядо Стоян Патев, един от живите участници в бунта. Кадрите от Брацигово са по-скромни като количество. Там въстанието е обявено от Васил Петлешков (1845–1876) на 21 април, а на 30-и градът е обкръжен от 2700 души башибозук[38]. Точно след 60 години на 12 май (30 април по „стар стил”) Новак заснема Брацигово (панорама от височина край града), местния „въстанически пункт”, множеството, първенците, свещениците и войниците пред паметника на Петлешков. Операторската работа с една дума може да се охарактеризира като брилянтна (особено в сравнение с тази на други документални филми от периода, оцелели до наши дни), монтажът (който навярно също е бил осъществен от Новак) е традиционен за жанра, логичен, систематичен до педантизъм. Дори самата изработка на междукадровите надписи (елемент, често пренебрегван по това време у нас) говори както за сериозно отношение към професията, така и за тънък естетически усет (дължащ се в случая, без съмнение, на хърватина).

Кадри от филма „Прослава на българския Картаген” (1936)

Единствената вестникарска информация, потвърждаваща показа на филма, е чак от 15.VІ.1940, когато пловдивският „Юг” известява, че на другия ден (неделя) в кинотеатър „Екзелсиор” ще се състои „възпоминателно кино-утро”, организирано от „македоно-одринското опълченско дружество [чийто дългогодишен председател в Пловдив е Кирил Петров] по случай годишнината от Априлското въстание и Ботевата епопея”. „На утрото ще се прожектират филмите: „Прослава на българския Картаген” – тържествата в Перущица и Брацигово, както и патриотичният филм на българското киноизкуство „Страхил войвода”[39], чийто режисьор, оператор и навярно монтажист е Йосип Новак (програмирането на двата филма заедно едва ли е плод на случайността).

Точно четири години преди това, на 14.VІ.1936, в салона на дружество „Славянс­ка беседа” в София, бива организирано идентично тържество – „по случай 60 годишнината от Априлското възстание и Ботевите тържества”. На него присъстват тогавашният министър-председа­тел Георги Кьосеиванов, началникът на столичния гарнизон ген. Златанов, ген. Иван Дипчев – представител на столичната община, Кр. Стоянов – председател на Софийското македоно-одринско опълченско дружество, всички свободни от наряд офицери… Подир откриването на утрото полк. Петър Дървингов, почетен председател на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества в България, говори на тема „Как дойдохме до Априлското въстание”. „След сказката бе прожектиран филмът „Априлското въстание”, в който е описана дейността на апостолите за българ­ската свобода: Бенковски, Левски, Раковски, Ботев, Волов, Каблешков, Петлешков и др. Освен този филм, бе представен и филмът „Ботевата епопея” – от тръгването на Ботевата чета от румънските дунавски пристанища, завладяването на парахода „Радецки” и слизането на четата на родната земя при село Козлодуй. Представени бяха и последните Ботеви тържества в Козлодуй, Вра­ца и на Вола, които станаха в началото на този месец, с пренасянето на свещения огън до лобното място на поета-рево­люционер Христо Ботев.” Пловдивският в. „Воля”, който огласява мероприятието, заключава, че то е било „отлично посетено” от „много отбрана публика”, която „излизаше доволна от общата програма, за която бяха поздравени г-н Дървингов и г-н К. Петров, под чието ръководство са снимани филмите”[40].

Съобщението във в. „Воля”

Макар че изданието предоставя повече от пестеливо съдържанието на „Априлското въстание”, в случая най-вероятно става дума за едноименния филм, осъществен от Кирил Петров и оператора Минко Балкански през 1926[41] (300 м. от него се съхраняват в БНФ). Възможно е към тези кадри след десет години да са били добавени нови, реализирани „по случай 60-годишнината 1876–1936” на революционния акт. Към подобно допускане навежда самият Кирил Петров, който в последните редове на сценарния опис на „Априлското въстание” изрично уверява, че филмът е сниман от него „по случай годишнината от 1926 г. /50 години/ в продължение до 60-годишнината на чествуванията”. Достоверността на хипотезата се потвърждава и от оцелелите до наши дни 10 минути от „Априлското въстание” (1936), заснети предимно в Пловдив. Дело на Новак ли са били обаче тези 10 минути? Въпреки информацията в каталога на БНФ, посочваща хърватина не само за оператор, но и за режисьор на филма, засега е трудно да се даде положителен отговор на поставения въпрос.

Идентична е ситуацията и с „Ботевата епопея” – инсценировка на драматичното историческо събитие, сътворена през лятото на 1929[42]. Ето защо, за да избегне евентуално недоразумение, репортерът на „Воля” подчертава, че „представени бяха [на 14 юни 1936] и последните Ботеви тържества в Козлодуй, Вра­ца и на Вола, които станаха в началото на този месец”[43]. Йосип Новак със сигурност е оператор на този филм, чието оригинално заглавие (изписано върху лентата) е „Ботевите тържества. Козлодуй и Враца юни 1936”. Казвам „със сигурност”, защото този титулен надпис е последван от още два: „Ръководство и издание на Кирил Петров, Пловдив” (което ще рече – режисьор и продуцент) и „Снимки И. Новак”. Макар и озвучена (най-вероятно от споменатите Георги Парлапанов и Кирил Попов) – както с музика (тържествено-траурни оркестрови изпълнения, марша „Тих бял Дунав” и песента „Горда Стара планина”), така и с говор (дикторски текст и патетична рецитация на Ботевото стихотворени „Моята молитва”), хрониката (с времетраене 8 мин. 32 сек.) има и обяснителни междукадрови надписи.

Кадри от филма „Ботевите тържества” (1936)

„Ботевите тържества. Козлодуй и Враца юни 1936” започва с кадри от крайдунавския град, показващи акостирането на пътнически кораб, от който слизат стотици гости на честването – „от цялото крайбрежие на Дунава пристигаше хиляден народ по суша и вода, за да се поклони на мястото, където воеводата с четата си слезе от парахода „Радецки” (заявява дикторският текст). Следва полагането на венци от страна на официалните лица и „родолюбивите организации”, а и забиването на първия гвоздей в кръста-паметник (извисяващ се над могъщата река), предназначен да бъде обкован – както с благотворителна цел (всеки гвоздей е имал предварително определена цена, срещу която е бил закупуван), така и като символ на „заковаването” в народната памет на великия подвиг. Тържествата продължават с конните „състезания на войсковите части” и „символичните игри на козлодуйските юнаци” (членове на Гимнастическо дружество „Юнак”, аналогично на „Сокол” в Кралство Югославия). За да дойде ред на старта на щафетното „пренасяне свещения огън от козлодуйския бряг през „Милин камък” и „Веслеца” до „Вола” и „Враца”. През това време във Враца се стича многохилядно множество. Панорама на града (с която, условно казано, започва „втората част” на филма). На гарата пристигат с влак студентите, чийто патрон е Христо Ботев, а ведно с тях и „гости от цяла България”. Шествието се упътва към връх Вола – „лобното място, където преди 60 години Ботьов падна пронизан от вражески куршум”. Там вече се е появил „първият бегач с свещения огън” (участник в щафетата). Отново има приветствия и отново се полагат венци. Тържеството завършва пред паметника на Христо Ботев в центъра на Враца – дефилиране на войската, свещеничеството и гражданството… Градският площад се изпълва с народ…

Първият звуков кинопреглед в България

На 19.V.1934 в България е извършен военен преврат, политическите партии са забранени, обединяващата идеология става национализмът. Тези тежки за демокрацията години се оказват плодотворни за икономиката на държавата. Резултатите рефлектират и в света на киното, за което започват да се заделят все повече средства – както от държавата, така и от частния капитал. Затова и едва ли случайно тъкмо по това време се ражда едно „начинание на скромни и добри граждани, любители на филмовото изкуство”, чиято „благородна задача е да организира националното българско филмово производство”[44]. „Българската национална филмова студия ” (БНФС) или „Национал филм” бива основана още през 1933 като „просветно дружество” с председател майор Владимир Стойчев, секретар Любен Шишиджиев [Любомир Николов Шишеджиев (1907–1973)] и главен делегат Ванков (според Васил Гендов[45]). От 1935 (вероятно) неин подпредседател е Димитър Ризов (според печата). Програмата на БНФС е амбициозна: редовно производство на български културни, научни и игрални филми; създаване на „филмова библиотека” (национална филмотека); построяване на филмова студия… „Новак е също привлечен в новото дружество” – отбелязва лаконично Гендов[46]. „Нищо конкретно не се реализира, като дейността на новото дружество се ограничава само в няколко незначителни късометражни прегледи и научни филми, които преминават почти инцидентно. Едва в 1936 година дружеството замисля снимането на големия игрален филм „Страхил войвода” – сякаш злорадства Васил Гендов[47], признавайки обаче: – Тук Новак се заема с всичко. Той е режисьор, оператор, гримьор и организатор”[48]. Йосип Новак наистина е душата на тази международна продукция, осъществена с подкрепата на „Бавария филм” (Мюнхен).

„Интернационална” е и по-сетнешната съдба на „Страхил войвода”, която Гендов проследява до нерадия й край: „Един от главните организатори на филма, Любен Шишиджиев, под предлог да рентира филма, взема едното копие и го отнася в Америка с цел да го продаде там. Шишиджиев заминава за Америка, откъдето загубва своята следа, без да влезе вече във връзка с някого вhttps://bgkino.com/wp-admin България. Обтегнатото международно положение и близката война заличават всяка следа от него. Много по-късно се узнава, че филмът е бил прожектиран в някои градове, където има значителен брой българи, югославяни, поляци, руси и други славянски малцинства. Това е първият случай, когато български филм се прожектира в Америка. Изглежда, че този удар е бил катастрофален за дружеството, което ограничава своята дейност само със „Страхил войвода”, докато преустановява окончателно своята дейност”[49].

Кадри от филма „Страхил войвода” (1938), режисиран от Йосип Новак

Покрай любопитните факти около снимките, огласени чрез пресата, се промъква и информация за самия Новак. „Един югославянин участвува в създаването на големия български национален филм  „Страхил войвода” – започва интервюто с хърватина, публикувано в сп. „Илюстровано кино”, – който най-сетне, от понеделник [28.ІІІ.1938], се прожектира в кинотеатър „Пачев”. Този югославянин се казва Йосип Новак, режисьорът на филма. Йосип Новак е скромен човек. От няколко години се намира в България, след като в Югославия дълго време бил създател на малки рекламни и културни филми, къси весели филми и репортажи. Бил е още лаборант, писател на филмови сюжети, помощник режисьор. Снима, първо известния български филм „Песента на Балкана” заедно с П. К. Стойчев. Сетне, попада в контакт с „Българска национална филмова студия”, която решава да снеме филма „Страхил войвода”… Една година и повече се бори с хиляди технически пречки, за да ни поднесе един съвършен и истински български филм… Тих и скромен човек, но извънредно амбициозен. Това още повече засилва симпатиите ни към него…”[50].

За отзвука на творбата в обществото красноречиво говори фактът, че на нея посвещават журналистически материали, отзиви, мнения и рецензии[51] писателите Емил Коралов и Георги Караславов, поетите Асен Разцветников и Младен Исаев, бъдещите академици Константин Петканов и Тодор Павлов, бъдещият кинорежисьор Иван Фичев (тогава редактор-уредник на сп. „Кинопреглед”), филмовият журналист Недялко Николков, авторитетните кинокритици Петър Увалиев и Пантелей Матеев… Към общия хор се включва и сценаристът на „Страхил войвода”, съгласил се да разкаже „накратко” за сп. „Илюстровано кино” как е създаден филма. Тъкмо в този материал Орлин Василев обрисува Йосип Новак като „разпалена глава”… От думите, с които писателят описва първата им среща, се подразбира, че сценарият, участвал в обявения от БНФС конкурс, е бил одобрен именно от Новак. Той е и този, който поверява главната женска роля на Ружа Делчева (по това време „само стажантка” в Народния театър)[52].

Ружа Делчева (вдясно) – откритието на Йосип Новак

Свързана с личността на Новак е и онази фраза на Гендов, уверяваща, че БНФС е заснела „няколко незначителни късометражни прегледи и научни филми”. По всяка вероятност с помощта на привлечения хърватски оператор. Мемоаристът не оставя място за съмнение: „Преди започва­нето и завършването на филма „Страхил Войвода” Новак завършва първия български тон-преглед на Нац-филма, който обаче остава и единствен”[53]. Непотвърдена впоследствие от друг източник, тази информация дълги години тъне в забрава. Докато не попаднах на статията „Българското национално филмово производство”, потвърждаваща напълно написаното от Гендов. „БНФС, макар и още незакрепнала, при липса дори на собствени средства – споделя авторът й Димитър Ризов („ръководител на продукцията” по време на снимките на „Страхил войвода”), – предприе през 1935 година снимането на военни филми в София, Плов­див, Русе, Шипка и другаде, при различни бойни и други празненства на гарнизоните”[54]. Изненадите не свършват дотук. „В началото на 1936 година бе снет първия звуков кинопреглед на БНФС – заявява г-н Ризов, – в който бяха дадени много сполучливи снимки от Богоявленския парад в София, ски състезанията за подготовка на тима за Олимпиадата, пожарната столична команда, зоологическата градина, мотрисата на БДЖ, циркулираща София-Банки. Това бе въобще първият кинопреглед у нас, който мина с успех почти в цялата страна, дето за първи път се показа българската армия в нейната масова мощ. Зимните снимки от Витоша, особено ня­кои от тях, бяха отлични. За голямо съжаление, досега това начина­ние, колкото и сполучливо, не се продължи”[55].

Оказва се, че Йосип Новак е (поне) оператор на най-малко четири незнайни досега военни филма! И създател на „първия кинопреглед у нас”, минал „с успех почти в цялата страна”, а не „инцидентно”! При това включващ „много сполучливи снимки” – поне пет обекта! И на всичкото отгоре – звуков! Вярно е, че Димитър Ризов не споменава името Новаково във връзка с реализирането на тези филми. Но пък споменава (и то „особено”) „режисьора на филма [„Страхил войвода”] г-н Новак, който същевременно снимаше външните снимки в България”[56]. Едва ли ръководството на БНФС би поверила в ръцете на хърватина и камерата, и режисурата на тежкобюджетната игрална продукция (от 3 милиона лева), ако предварително не се е било убедило в неговите способности и в едната, и в другата област. Да не забравяме и свидетелството на Гендов: „Новак завършва първия български тон-преглед на Нац-филма”.

Те победиха

През 1939 Новак е „привлечен за снимането на нов филм – пише Гендов. – Това е филмът „Те победиха” по сценарий на Борис Борозанов, където Новак и Борозанов са съвместно режисьори на филма…, който се озвучава изцяло под контролата на Новак в Италия”[57]. „Те победиха” разказва кахърната история на двама съселяни, влюбени в една и съща девойка, които се озовават заедно на фронта, където в името на родината превъзмогват съперничеството си и стават приятели… Йосип Новак е титуляр постановчик (поради това, че той „още не е владеел добре български език” за „режисьор-ръководител на диалога” както в „Страхил войвода”, така и в „Те победиха” бива ангажиран актьорът Борис Борозанов[58]), оператор (с асистент Христо Константинов) и монтажист. Бюджетът е 2 200 000 лева. Мнения за „Те победиха” изказват в печата[59] писателите Емил Коралов и Димитър Симидов, кинокритиците Петър Увалиев и Антон Маринович, филмовите журналисти Недялко Николков и Михаил Лангов…

Реклама за филма „Те победиха” (1940)

„Те победиха” бива заснет през лятото на 1939 и показан за пръв път през март 1940, когато Втората световна война вече е започнала. Затова и той е военен филм – издържан напълно в духа на своето време. След премиерите си в софийските кина „Балкан” и „Славейков” творбата на Новак тръгва по Европа: Югославия (Белград, Загреб и Скопие)[60], Словакия[61], Унгария[62] и Германия[63]. През декември в берлинския кинотеатър „Капитол” игралният „Те победиха” бива най-изненадващо прожектиран в компанията на документалния „Военният парад на Гергьовден”[64]! На 2 март 1941 същото се случва и „в Бреслау [днес Вроцлав в Полша] пред препълнена зала поканени гости”[65]. „Те победиха” е дело на частната инициатива, подхванато първоначално от Кирил Шишиджиев Нанов (според Гендов) и завършено от Никола Русев – директор-стопанин на столичното кино „Славейков”[66]. Създаването на „Военният парад на Гергьовден” или „Парад на Гергьовден 1940 година” (заглавието, под което е показан в Бреслау) е покровителствано от държавата – Министерството на войната. Инициалите на институцията – „М. В.” – са изписани върху оригиналното заглавие на филма, което е „Тържества в столицата по случай Деня на храбростта 5–6/май 1940 г.”. Какво е общото между двата филма? По чие хрумване или по каква логика те са били подбрани да представят заедно (като тандем) „българската филмова индустрия” в чужбина? Възможно ли е „спойката” в случая да се нарича Йосип Новак? Така както той е свързващото звено, предопределило съвместното прожектиране в „Екзелсиор” на „Страхил войвода” и „Прослава на българския Картаген”. Хърватинът взема участие в направата на три от споменатите заглавия (като режисьор, оператор и монтажист). Има ли обаче пръст и в изработката на четвъртото?

Титулният надпис на филма, отразил Гергьовденския парад през 1940

За съжаление, титулните надписи на филма „Тържества в столицата по случай Деня на храбростта 5–6/май 1940 г.” (макар и съхранени) не посочват имената на неговите създатели. Не правят това и журналистите, проследили похода му (заедно с „Те победиха”) през Германия. Нито пък българските им колеги, „рецензирали” творбата на „местна почва”[67]. Най-сериозното доказателство за съществуването на здрава целулоидна връзка между „генералитета” и Йосип Новак, подхранващо и хипотезата за неговото възможно участие в довършването (постпродукцията) на „Тържества в столицата по случай Деня на храбростта 5–6/май 1940 г.”, предлага Васил Гендов: „След филма „Те победиха” той бива ангажиран от Военното министерство за ръководител и оператор на филма „Златна Добруджа”, който поради един фатален случай се запалва в ръцете на Новак и при избухналия голям пожар, само по една голяма слу­чайност остава жив”[68].

Златна Добруджа

На 7.ІХ.1940 Румъния и България подписват Крайовския договор, според който Южна Добруджа по мирен път се завръща в пределите на царството на Борис ІІІ (1894–1943).  На 21 септември българската армия навлиза в опразнената от румънците територия. На 10 октомври репортерът на в. „Заря” информира: „Няколко команди, съставени от наши най-добри филмови оператори и фотографи под ръководството на офицери от щаба на войската и известни наши филмови оператори, като г. г. Борозанов [Борис Борозанов], Петров [Стефан Петров] и други, при заемането на Южна Добруджа от нашите войски, се движеха наедно с разните войскови колони и техните филмови снимки трябва да послужат да се създаде един голям филм „Добруджа”… Техните снимки трябва да дадат най-големият до сега български документален филм, снет само от бъл­гари, за да може цяла България и чужбина да видят нагледно, как добруджанци посрещнаха един исторически Великден след 27 години робство. Филмовите команди успяха да снемат всички етапи и подробности на заемането на Южна Добруджа. Техните бързи триосни коли летяха навсякъде пред и около частите… В големия филм „Добруджа” българската публика ще види не само вдигането на грани­чните бариери между „стара” България и Добруджа, военни паради и тра­урни поклонения пред братски могили, но още тутраканските рибари при риболов, безкрайните полета царевица и слънчоглед…, дунавски прохладни места край Силистра, историческите места при Кочмар, Карапелит, Добрич… Освен от нашите филмови команди, на Южна Добруджа бе снимано и от специална германска филмова команда, под ръководството на поручик Шултайс, дошла от Германия с специални автомобили. Германските оператори са снели около 6000 метра негатив от Добруджа”[69].

Кадри от филма „Златна Добруджа” (1940)

През декември журналистът Георги Василев посещава „известния у нас филмов оператор и режисьор господин Новак – по произход хърватин”, когото намира в „ателието на българското филмово сту­дио на Й. Йотов”. Йото Йотов прави първите си стъпки в киното още в началото на 20-те, започвайки работа при споменатия Стефан Петров – собственик на „Луна филм”. През 1938 Йотов отваря своя лаборатория, в чието „организиране и оборудване” вземат участие „Александър Вазов и югославянинът Йосип Новак”[70]. Там години наред се извършва „обработката на заснетия материал за филмовата хроника” на фондация „Българско дело” (1941–1948)[71], там биват проявени и копирани игралните филми „Български орли” (1941) и „Огнена диря” (1946). В своя репортаж кореспондентът на „Воля” споделя: „Г-н Новак монтира вече снетия филм по настъпването на българската войска в Южна Добруджа. Той е много зает. Пред него сега стои една огромна работа, възложена му от министерството на войната. Този филм, ни казва той, се сне по инициативата на щаба на войските, който ръководеше и сним­ките. Участвуваха 8 български и 3 германски операто­ри. Снетата лента възлиза на 7500 метра от българските оператори и 5500 метра от германските оператори. От последните германците ни изпратиха като годен материал 3000 метра. Материалът сега се класира, а след това идва монтажа на целия филм според плана. Надяваме се да получим една лента от 2600 метра готова за екрана. Пред мен бяха прожектирани ня­колко фрагмента – доверява Василев. – Аз останах трогателно изненадан от онова, което видях. Мили сцени, необуздан възторг”[72].

След два месеца и половина филмът, наименуван вече „Златна Добруджа”, е готов „за проба” пред „специална комисия в състав”: писателят Ангел Каралийчев, артистът Владимир Трандафилов, режисьорът Борис Борозанов, историкът Цветан Стоянов и представителят на войската – капитан Петров. На 3.ІІІ.1941 петимата биват въведени в студиото на Йото Йотов (бул. „Дондуков” 27) и към 17:00 часа прожекцията започва. След около 30 минути обаче минаващите наблизо граждани чуват „силен гръм”, след който от прозорец на втория етаж „на бившия рес­торант „Елит” се заизвиват огнени езици. Въпреки суматохата всички, намиращи се в сградата, успяват да излязат навън. От редакционния телефон на в. „Дъга”, описал подробно инцидента[73], е повикана пожарната команда, която долита скоростно и въпреки събралата се междувременно „хилядна тълпа” и стихийността на пожара, успява да го потуши…

Според „Заря” полицейските власти установили, че „от известно време в същата лаборатория се приготовляват филмите „Златна Добруджа” и „Български орли”. В понеделник е започнала прожекцията на филмите… В това време избухнал пожар в стаята на кинооператорите”[74]. „Лентите на двата филма – уверява в. „Утро” – били вече готови… да бъдат прожектирани… Към 5 часа сл. обед почнало прожектирането на филма „Български орли”. В същото време в съседна стая хърватинът Иосиф Новак и руснакът Александър Герге работели усилено върху филма „Златна Добруджа”. Внезапно върху масата на Новак пламнали късове от лента. След няколко секунди цялата стая пламнала. Огнените езици проникнали и в стаята, в която се прожектирал филма „Български орли”[75]. Според всекидневника копията и на двата „исторически” филма са унищожени! Според „Дъга” и „Заря” напълно изгорял е единствено „Златна Добруджа” („целият филм”), а от „Български орли” – „части” или „голяма част”. Почва дознание, което се води „от полицейския следовател при VІ полиц. участък г. Малеев. Арестувани са, до установяването на отговорността им, Иосиф Новак и Ал. Герге”[76]. „Вчера [4 март] след обяд следователят г. Малеев е разпитал Иосиф Новак и Александър Герге заедно с членовете на комисията – допълва информацията „Заря”. – Към пет часа след обяд двамата задържани кинооператори и полицейското дознание били изпратени в Дирекцията на полицията”. Задържането на хърватина бива потвърдено и от Васил Гендов, който, припомняйки работата му върху „Златна Добруджа”, споменава: „Новак бива арестуван и задържан в затвора за разследване, откъдето наскоро бива освободен”[77].

Кадър от филма „Български орли” (1941)

Макар и леко „жълтеещи” с напъните си за сензационност, посочените три съобщения допринасят (скромно) за доизографисването на портрета на Новак. „Заря” например изписва (за пръв и единствен път в българския периодичен печат) неговите три имена (макар и бащиното да остава скъпернически съкратено) – Йосиф А. Новак, посочва възрастта („40 годишен” – тогава току-що е навършил 39) и националността му („хърватин”), а и неизвестния факт, че и той, и 35-годишният Александър А. Герге са „нансенови поданици”[78]. С две думи – Йосип Новак е би гражданин на планетата! И накрая – един незначителен на пръв поглед факт. Въпреки че „в лабораторията е имало няколко работници и самият собственик Йотов”, „само операторът Новак е успял да вземе и спаси един от снимачните апарати на военното министерство”[79]. Уж незначителен, а всъщност значителен, значим факт – ключов при подреждането на мозайката, наречена Йосип Новак!

Точно след един месец „Утро” жизнерадостно огласява, че „филмът „Български орли”, за който бе съобщено, че са изгорели в един пожар две части, които са отново преснимани, монтирани и целия филм възстановен, ще се прожектира наскоро в един от най-големите кино-театри в столицата”[80]. В началото на 1942 най-неочаквано из пепелищата възкръсва и „Златна Добруджа”! От 1 януари до 6 февруари поне три пловдивски вестника не само рекламират предстоящата поява на филма, но и възторжено описват атмосферата, царяла по време на прожекциите му, състояли се както в града (кината „Екзелсиор” и „Балкан”)[81], така и в региона – Пазарджик (на 12 януари в кино „Маринов” заглавието бива „играно” за „четвърти път”[82]), Асеновград (на Богоявление, 19 януари, в салона на „Общинското кино”[83]) и гара Белово (на 20 януари[84]). В този период „Златна Добруджа” бива показан и по софийските екрани (от 27 януари до поне 4 февруари) – първоначално в кино „Роял”[85], след това в „Капитол”[86]. Едновременното прожектиране на „Златна Добруджа” в двата най-големи града на България подсказва, че той е бил тиражиран най-малко в две копия – рядко срещана тогава практика при разпространението на български документален филм!

Съобщението във в. „Утро” от 5 март 1941

Поне едно от тези копия оцелява през годините – в БНФ се съхраняват 1728 метра (60 мин.) от документален филм (с тон), чието оригинално заглавие (изписано върху чернобялата лента) е „КЪМ МАЙКАТА ОТЕЧЕСТВО на  21. септемврий 1940 г.”. Според титулните надписи авторите са четирима: Борис А. Борозанов („художествено ръководство”), капитан Д. Божинов („музикална илюстрация”), Георги Парлапанов и Кирил Попов („тон”) и Кирил Попов („монтаж”). Причината за игнорирането на Новаковото име навярно е пожарът, вината за който се стоварва върху хърватина. Оказва се обаче, че огънят не поглъща изцяло „Златна Добруджа”, от който оцеляват части, обработени впоследствие от Парлапанов и Попов. „В 1940 г. те възстановяват изгорелия актуален филм „Добруджа”, като от тесен /8 мм, 9 ½ мм, 16 мм/ го трансформират на нормален” – уверява Гендов, който единствен свидетелства за възкресението, подчертавайки приноса на тандема за стореното чудо[87].

Време военно

След пожара и задържането му от полицията, Йосип Новак бива освободен – при това набързо, но пък остава без работа. Хърватинът „започва пре­говори със „Сердика филм” за съвместна работа между Италия и България – спомня си Гендов. – Преговорите обаче прекъсват вследствие на обявяването на световната война. Той, като югославянски поданик, е интерниран през 1941 г. в Панагюрище. След завръщането си в София той и Ан­тон Маринович решават да привлекат и Никола Русев за доставката на модерни апарати и обзавеждането на едно модерно кино ателие. В това дружество, което се оформява в „Победа филм”, влиза и Ан­тон Хаджипетров, директор на кино „Савоя”, а малко по-късно и братя Страшимир и Емил Рашеви, както и Алекс. Бичев. Тук Новак е технически ръководител и главен оператор”[88]. Информацията бива потвърдена от проф. Александър Янакиев, който, анализирайки състоянието на българското кино през 40-те, подчертава: „тогава най-солидното дружество е О.О.Д-во „Победа филм”, създадено в начало­то на 1943 г.”, посочвайки за негови основатели Емил Рашев, Александър Бичев и Петър п. Йорданов, поставили си „целта да създадат модерна за вре­мето си кинолаборатория в България”[89]. Но и да произвеждат филми – привличат както Антон Маринович, който „пише сценарии за българската фирма „Победа филм”[90], така и Йосип Новак (едва ли случайно наименованието на софийската кинокъща е абсолютно същото като на белградската й посестрима, основана от Новак и Милан Хофман през 1926!). „Първата година от съществуването на дружеството отива за набавяне на машините – твърди проф. Янакиев. – През 1944 г. те са евакуирани и едва в началото на 1945 г. са върнати в София, монтирани и започват работа”[91].

Реклама за филма „Български орли” (1941)

„Победа филм” начева „реално да функционира в първата половина на 1945 г.”, като от средата на годината главно тиражира и проявява филмите на „Совекспортфилм” и „Българско дело”[92]. В лабораторията на ул. „Странджа” 17 е и Новак, когото „Девети септември 1944 година заварва евакуиран в Панагюрище, откъдето като се завръща получава поканата на Стр. Рашев за възстановяването на „Победа филм”. Ремонтираният на ново „Победа филм” бива веднага ангажиран като база за изработване на всички руски копия за България, Югославия, Гърция и Персия. Новак е главен ръководител на лабораторията, като създава и нови кадри”[93]. Така само за няколко месеца „Победа филм” се превръща в най-солидната и модерната лаборатория у нас, наричана с право „Първа българска машинизирана лабо­ратория за промиване и копиране на кинофилми”. „Дружеството разполага с достатъчно помещения, в които освен канцелария и складове са разположени няколко отделения: монтажно, промивно, копирно, за приготвяне на химикали и акумулаторно. Притежава машина за почистване на филми, промивна машина „Гайер”, копирна машина „Ернеман”, използва и копирната машина „Ар-ри” на фондация „Българско дело”. Освен това има няколко монтажни маси и друга апаратура[94]”.

Филми разделни

Поради войната се проточват и снимките за филма, започнат през 1943 под работния титул „Слънцето не угасва”[95]. Но Стефан Топалджиков (сценарий и „постановка”), Антон Маринович („режисьор” и „снимачна книга и сглобка”), Бончо Карастоянов („оператор”), Йосип Новак („фотомонтаж”), Кирил Попов и Георги Парлапанов („звук”) не се отказват от своята идея. Преозаглавена с актуално звучащото „Ще дойдат нови дни”, творбата излиза на екран в столичното кино „Модерен театър” на 6.V.1945 – три дни преди края на Втората световна война, за да влезе в историята на българското кино като първия игрален филм, появил се след смяната на режима у нас.

Топалджиков обаче не мирясва и още на следващата година подхваща като продуцент нов игрален филм – „Отново в живота”. Желанието на екипа му – режисьора Георги Богоявленски и операторите Йосип Новак („вътрешни снимки и осветление”) и Емил Рашев („външни снимки”) – е „да скъсат с примитивния начин на снимане, практикуван до този момент у нас” и да реализират интериорните епизоди в съвременно, модерно студио. И тъй като такова в България тогава не съществува, те решават да го съградят. Учредяват „Рила филм” ООД („второто по значение предприятие”, работило активно в периода 1944–1948) и се залавят за работа. „В края на 1945 г. – пише проф. Янакиев – те наемат от италианското посолство няколко помещения – салона на строящото се италианско училище и други стаи – и ги превръщат във филмово ателие. За няколко месеца е прекарано спе­циално електрическо захранване и са направени строителни преустройства. Студиото, което е готово към края на 1945 г., се състои от два снимачни павилиона – голям 20 х 10 метра и малък 10 х 12 метра, три склада, канцелария, гримьорна… Докато през 1946 г. вървят вътрешните снимки [за „Отново в живота”], студиото се обзавежда с необходимите декори, осветителни тела и помощни средства… За няколко години напред този преустроен гимнастически салон става единственото киностудио у нас… [Човек] може и днес да си състави известна представа как е изглеждало старото студио на „Рила филм”. То е част от комплекса на Българска национална телевизия [БНТ] на ул. „Тулово” № 2”[96].

Два кадъра от филма „Отново в живота” (1946)

Йосип Новак отново ще да е бил в основата на конструирането и оборудването на студиото, в инсталирането на техниката и осветление. Със сигурност е бил първият, изпробвал възможностите на „иновацията” – като не само реализира вътрешните снимки на „Отново в живота” и реди осветлението, а осъществява „общо техническо ръководство”, включващо и обработката на заснетия материал в „лаборатория „Победа филм” (според надписите на филма). Той ще да е бил и връзката между двете предприятия – „Победа” и „Рила”. Според проф. Янакиев „осветителният парк [на първото] се е намирал в студиото на ул. „Тулово” № 2”. От услугите на лаборатория „Победа”, чийто „главен ръководител” е Йосип Новак, се ползват не само производителите на филми (включително и „Българско дело”), но и различните разпространители на целулоидни сънища. „Победа филм” не само отстъпва под наем на останалите фирми техника и осветление, но и привлича много от инак недоверчивите кинематографисти, които „предоставят на дружеството собствените си апарати, за да се използват по-ефективно от колегията”[97]. Поредното доказателство и за доверието, с което хърватинът се е ползвал сред гилдията, и за приноса му в превръщането на лабораторията на „Победа” и павилионът на „Рила” в „естествени притегателни центрове на професионалистите в бранша”[98].

Приносът на „Рила филм” в историята на българското кино се изразява преди всичко в създаването на „Отново в живота” – филм, притежаващ безспорно най-високите професионални ка­чества от цялата продукция, създадена в периода 1944–1948. На премиерата (4.І.1947) в „Модерен театър” присъстват временният председател на Репуб­ликата Васил Коларов, министрите Трайчо Костов, Антон Югов и Димо Казасов, пъл­номощните министри на Съветския съюз, Франция и Чехословакия. За разлика от останалите „филми разделни” продукцията на „Рила филм” предизвиква определе­но положителни отзиви в печата. „Оценката, която се дава на този филм, е спонтанна и съпроводена с възклицанието: „Най-подир – един добър български филм! И в България могат да се правят вече ху­бави филми!” – възкликва Пантелей Матеев[99].

Титовски шпионин

Със Закона за кинематографията („Държавен вестник”, № 78, 5.ІV.1948) настъпва истинският „девети септември” в „календара” на родното кино. В чл. 4, Глава ІІ Национализация са изброени поименно пет „филмови предприятия”, чието имущество става „собственост на държавата”[100]. Първите три от тях са свързани с професионалната дейност на Йосип Новак: „1. „Победа”, о. о. дружество; 2. Филмова лабораторията на Йото Йотов; 3. Филмово ателие на „Рила-филм”[101]! Според Васил Гендов национализацията заварва хърватина на работа в „Победа филм”. На 5 април дружеството се влива в единната кинематография, а лабораторията му става част от нейната „общонародна” материално-техническа база. Така Новак става държавен служител. Нещо повече – голяма част от „победаджиите” оглавяват новосъздадената структура. Директорът на фондация „Българско дело” Страшимир Рашев запазва същия пост и в ДП „Българска кинематография”, където оператор е брат му Емил Рашев, директор на продукция – Александър Бичев, а началник на плановия отдел – Петър п. Йорданов. Затова и не е изненада, че Новак е „ангажиран като главен технически ръководител на производството на Българска кинемато­графия с указ на Президиума на НР България, по предложение на КНИК”[102] – уверява Гендов, допълвайки: „който и до днес е в България, неуморим работник за преуспяването на българския филм и който благодарение на личните си качества достигна до положението технически директор на Държавната кинематография, който пост заема и до днес”[103]. Тази държавно-кинематографична идилия неочаквано бива взривена от Костадин Костов, който заявява: „след резолюцията на Коминформа през 1948 г. властите в България му предлагат [на Йосип Новак] да се отрече от родината си и да приеме българско гражданство. Тъй като отказва да вземе участие в една политическа провокация срещу родината и народа си, на него му е забранено да се върне в Югославия, макар че е имал редовен югославски паспорт. Арестуван е в лабораторията по време на работа върху филма „Той не умира” и осъден от български съд като „титовски шпионин”, като прекарва пет години в затвора”[104].

Заснетата в хърватския национален парк Крка „Водна симфония” („Simfoniju vode”, 1931) донася първия международен приз на югославската кинематография, спечелвайки през 1932 на фестивала на документалния филм в Берлин наградата за „поетична фотография”

Докога Новак остава на споменатия пост? В края на ръкописа си Гендов поставя датата 27.ХІІ.1949, което ще рече, че описва събития, случили се през цялата упомената година (но без да споменава сред тях такива, свързани с личността на хърватина). Костов посочва 1948 като начална за репресиите срещу Новак, но пък свързва арестуването му с „Той не умира”. Този пълнометражен (83 мин.) документален филм е заснет и завършен за 18 дни, а поводът за създаването му е смъртта на Георги Димитров (2.VІІ.1949). Лентата отразява изпровождането на балсамираните тленни останки на министър-председателя на България от Москва, пренасянето им с влак до София, поклонението пред тях и полагането им на 10 юли в съградения за шест денонощия мавзолей. Много е възможно „Той не умира” (1949) да е последният филм, върху който Новак работи (като монтажист) в България. Тъкмо покрай сбогуването с „вожда и учителя на българския народ” стотици неудобни за комунистическия режим лица биват въдворени в „трудово-възпитателни” лагери – попълнение, останало в историята като „Димитровско”. Дали сред тях не е бил и хърватинът?

„И до днес никой орган или обществена институция (напр. българското Министерство на правосъдието или Съюза на българските филмови дейци) не изказва извиненията си на наследниците и днешните колеги на Йосип Новак за несправедливата присъда (която не е отменена и до днес), както и за годините, прекарани от него в затвора, фактически без никакво реално правно основание… Никой в България не прави нищо да бъде премахната поне в исторически план тази въпиюща несправедливост” – споделя огорчението си Костадин Костов[105], според когото освободеният вече Новак се завръща в Югославия „чак през 1954 г., където веднага се включва активно и ползотворно в кинематографическия живот”[106]. Хърватинът се установява в Белград, работейки предимно като оператор. Най-ранната му творба от този период излиза през 1955 – документалния „Кръвта на свободата”. До 1967 заснема 19 документални и четири игрални филма (два от които с актьора Раде Маркович, участвал в българския „Крадецът на праскови”)[107].

На 22 май 1970 от Белград към отвъдното се отправя 68-годишният жрец на Десетата муза, творил в Хърватия, Сърбия и България, проживял цели двадесет години или една трета от своя съзнателен живот у нас, където оставя незаличима целулоидна диря, снимал в Словения, Черна гора и Босна и Херцеговина, нансеновият поданик и гражданинът на планетата Земя, „шпионинът”, клетият изгнаник и отломката нищожна от славянското племе, тихият и скромен иначе (ала амбициозен като професионалист) малък голям човек Йосип Новак! Поклон пред паметта му!

Забележка: Настоящата статия, която е част от научно-изследователския проект „Кинокултура, изкуства и национални образи в България” (КИНО.БГ), е публикувана в сборника „Българо-хърватски политически и културни отношения през вековете” (София, Институт за балканистика с Център по тракология–БАН, Парадигма, 2015, с. 453–477)

[1] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940 (ръкопис). Втора част (Говорящ филм – 1933 година). Портфейл БНФ, 1949, с. 25

[2] Пак там

[3] Kosanović, Dejan. Leksikon pionira filma i filmskih stvaralaca na tlu jugoslovenskih zemalja 1896–1945. Beograd, Institut za film, Jugoslovenska kinoteka, Feniks film, 2000, с. 160–161

[4] Пак там, с. 149

[5] Димитров, Хр[исто]. П. Български национални битови и културни филми. – Слово, № 3680, 1.Х.1934, с. 4

[6] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 26

[7] Всички бележки на автора (б. а.) в публикацията са поставени в квадратни скоби […]. (б. а.)

[8] Пак там

[9] Пак там, с. 28

[10] С. В. Създаване на български културни филми. Единствената кинолаборатория в България. Изработка на говорящ и тон филм. Едно посещение на Държавната кинолаборатория. – Нови дни, № 373, 16.ХІ.1935, с. 9

[11] При г-н Мишкович. – Екран, № 5, 1936, с. 3

[12] Песента на Балкана – гордостта на родното изкуство. – Слово, № 3729, 30.ХІ.1934, с. 3; Българска премиера в Берлин на филма Песента на Балкана. – Утро, № 7590, 2.ХІІ.1934, с. 2; Берберов, Тодор. Песен на Балкана в Берлин (Кореспонденция от Берлин от 30.ХІ.1934). – Литературен глас, № 253, 12.ХІІ.1934, с. 7; Христов, Н. Кореспонденция от Берлин от 27.ХІ.1934 (Цитати от в. Дойче алгемайне цайтунг и в. Берлинер тагеблат). – Рекламно морско ехо (Варна), № 421, 17.ХІІ.1934; Хр. Песента на Балкана – първият български тон филм, игран с успех в Берлин. – Камбана, № 4249, 1934, с. 6

[12] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 26

[13] Пак там

[14] Пак там, с. 27

[15] Кърджилов, Петър. Български игрални филми. Анотирана илюстрована филмография. Том І (1915–1948). София, Българска национална филмотека, ДИ „Д-р Петър Берон”, 1987, с. 159–163

[16] Пак там, с. 172–177

[17] Пак там, с. 186–190

[18] Пак там, с. 216–218

[19] Пак там, с. 229–231

[20] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 26

[21] Костов, Костадин. Филмските опуси на Jосип Новак и Стеван Мишковиќ во бугарскиот филм. – Кинопис (Македония), № 19 (10), 1998, с. 52–63

[22] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 28

[23] Из живота на филмовите деятели. – Слово, № 3624, 26.VІІ.1934, с. 4

[24] История на България по дати. Българската хроника. София, КК Труд, 2008, с. 263

[25] Дневни новини. – Утринна победа (Пловдив), № 319, 17.ІV.1935, с. 2

[26] Пловдив на филм. – Утринна победа (Пловдив), № 326, 24.ІV.1935, с. 2

[27] Пловдив на филм. – Утринна победа (Пловдив), № 328, 26.ІV.1935, с. 2

[28] Филмирането на панаира и Пловдив. – Воля (Пловдив), № 3, 1935, с. 4

[29] Пловдив и Розовата долина на филм. – Юг (Пловдив), № 4917, 3.VІ.1935, с. 2

[30] Два български филма. Кога ще се прожектират? – Юг (Пловдив), № 4980, 19.VІІІ.1935, с. 2

[31] Пловдив и панаира на филм. – Юг (Пловдив), № 4989, 30.VІІІ.1935

[32] Хроника. – Юг (Пловдив), № 4990, 31.VІІІ.1935

[33] Пловдив и Розовата долина на филм. – Юг (Пловдив), № 4917, 3.VІ.1935, с. 2

[34] Два български филма. Кога ще се прожектират? – Юг (Пловдив), № 4980, 19.VІІІ.1935, с. 2

[35] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 32–33

[36] Обиколката на България. Юг (Пловдив), № 4980, 19.VІІІ.1935, с. 2

[37] Петров, Кирил. Биографични бележки (ръкопис). Портфейл БНФ, 14.ІІІ.1969, с. 8

[38] История на България по дати. Българската хроника. София, КК Труд, 2008, с. 170

[39] Хроника. Юг (Пловдив), № 6393, 15.VІ.1940, с. 2

[40] Статията „Април. възтание и Ботевата епопея на филм” във в. „Воля” (Пловдив, г. II, № 349, 20.VІ.1936, с. 4) и портрет на Кирил Петров

[41] Борба (Пловдив), № 1534, 4.VІ.1926, с. 2; Нашето кино, № 63, 192, с. 3; Юг (Пловдив), № 2236, 4.VІ.1926, с. 2; Панагюрското въстание. – Юг (Пловдив), № 2510, 1.VІІ.1927

[42] Нови български филми. – Свободна реч, № 1699, 6.XI.1929, с. 5

[43] Април. възтание и Ботевата епопея на филм. – Воля (Пловдив), г. II, № 349, 20.VІ.1936, с. 4

[44] Ризов, Димитър. Българското национално филмово производство. Илюстровано кино, № 11, 1937, с. 2

[45] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 48

[46] Пак там, с. 28

[47] Пак там, с. 48

[48] Пак там, с. 28

[49] Пак там, с. 50–51

[50] К. Н. „Страхил войвода” – най-големият български филм. – Илюстровано кино, № 40, 1938, с. 7

[51] Кърджилов, Петър. Български игрални филми, с. 173–177

[52] Василев, Орлин. Как създадохме „Страхил войвода”. – Илюстровано кино, № 40, 1938, с. 6

[53] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 28

[54] Ризов, Димитър. Българското национално филмово производство. – Илюстровано кино, № 11, 1937, с. 2

[55] Пак там

[56] Пак там

[57] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 28–29

[58] Пак там, с. 49

[59] Кърджилов, Петър. Български игрални филми, с. 187–190

[60] Югославяните за българското филмово изкуство (цитат от белградския в. „Време”). – Заря, г. ХVІІ, № 5621, 17.V.1940, с. 6; Български филм в Югославия. – Заря, г. ХVІІ, № 5711, 5.ІХ.1940, с. 4; Чужди отзиви за българската филмова индустрия (цитат от белградския в. „Политика” за „Те победиха”). – Илюстрован ребус, № 8, 1940, с. 7

[61] Нанков, Тодор Б. Филмът „Те победиха” в Словакия. – Неделен дневник. № 289, 16.ХІ.1941, с. 4

[62] Лангов, Мих[аил]. Чужд отзив за български филм. „Те победиха” в Унгария и Германия под заглавието „Съперници” (цитати от „Филм-куриер”, Берлин, 30.ІV.1942 и „Райнише Лендесцайтунг”, Дюселдорф, 6.V.1942). – Нова вечер, № 634, 2.VІ.1942, с. 4

[63] Говедарова, М[ария]. Тържествено представяне на българския филм „Те победиха” в Берлин. – Дневник, 10.ХІІ.1940; Лангов, Мих[аил]. Чужд отзив за български филм. „Те победиха” в Унгария и Германия под заглавието „Съперници”. – Нова вечер, № 634, 2.VІ.1942, с. 4

[64] Говедарова, М. Л. Тържествено представление на българския филм „Те победиха” в Берлин. – Юг, № 6541, 1940, с. 2

[65] Митев, М. Два български филма в Германия. Големият интерес на германската публика към тях (дописка от Бреслау, март 1941). – Слово, № 5601, 13.ІІІ.1941, с. 2

[66] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 29

[67] Екран. Гергьовденският парад. – Мир, № 12030, 7.ІХ.1940,с. 3

[68] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 29

[69] К[ръстю]. Н[аумов]. Добруджа на филм. Снимките на нашите и германските оператори. – Заря, г. ХVІІ, № 5741, 10.Х.1940, с. 4

[70] Иванова, Димитрина. Кинохрониката на Фондация „Българско дело”. – Кино и време, № 27, 1989, с. 150–151

[71] Фондация „Българско дело” е частно-правна институция, учредена на 31.ІІІ.1941 (с нотариален акт № 189, том V, регистър 980 на първи нотариус при Софийския областен съд) и намираща се под непосредствения контрол на министър-председателя. (б. а.)

[72] Василев, Г[еорги]. Един час при филмовия режисьор Новак. – Воля (Пловдив), № 1672, 19.ХІІ.1940, с. 2

[73] Филмът „Златна Добруджа” изгорял при пробата. Вчерашния пожар в центъра на столицата. – Дъга, № 405, 4.ІІІ.1941, с. 4

[74] Следствията от пожара на двата български исторически филма. – Заря, г. ХVІІІ, № 5858, 5.ІІІ.1941, с. 2

[75] Пожарът в филмовата лаборатория на бул. Дондуков. Филмът „Златна Добруджа” и „Български орли” унищожени. Следствието. Арестите. – Утро, г. ХХХІ, № 9479, 5.ІІІ.1941, с. 5

[76] Пак там

[77] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 29

[78] Следствията от пожара на двата български исторически филма. – Заря, г. ХVІІІ, № 5858, 5.ІІІ.1941, с. 2

[79] Филмът „Златна Добруджа” изгорял при пробата. Вчерашния пожар в центъра на столицата. – Дъга, № 405, 4.ІІІ.1941, с. 4

[80] Филмът „Български орли”. – Утро, г. ХХХІ, № 9506, 5.ІV.1941, с. 2

[81] Хроника. Юг (Пловдив), № 6853, 1.І.1942, с. 2; Филм за Добруджа. – Воля (Пловдив), № 1977, 2.І.1942, с. 2; Хроника. „Златна Добруджа” на тонфилм. – Воля (Пловдив), № 1986, 15.І.1942, с. 2; Хроника. – Юг (Пловдив), № 6863, 17.І.1942, с. 2; Едно национално тържество. – Борба (Пловдив), № 6208, 20.І.1942, с. 2; Хроника. – Воля (Пловдив), № 2003, 6.ІІ.1942, с. 2

[82] Кръстев, Георги. „Златна Добруджа”. – Воля (Пловдив), № 1984, 13.І.1942, с. 2

[83] Хроника. – Юг (Пловдив), № 6863, 17.І.1942, с. 2

[84] Пак там

[85] Хроника. Филмът „Златна Добруджа”. – Утро, г. ХХХІІ, № 9742, 25.І.1942, с. 2; № 9743, 27.І.1942, с. 2; № 9745, 29.І.1942, с. 2; № 9746, 30.І.1942, с. 2

[86] Утро, г. ХХХІІ, № 9749, 4.ІІ.1942, с. 3

[87] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940 (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 208

[88] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 29

[89] Янакиев, Александър. Синема.bg. София, Титра, 2003, с. 194

[90] Янакиев, Александър. Енциклопедия Българско кино А–Я. София, Титра, 2000, с. 164

[91] Янакиев, Александър. Синема.bg, с. 194

[92] Пак там, с. 195

[93] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 29–30

[94] Янакиев, Александър. Синема.bg, с. 194–195

[95] Димитров, Здравко Ем. п. Разговор с Асен Камбуров. – Бяло и черно, № 18–19, 25.ХІІ.1943, с. 11

[96] Янакиев, Александър. Синема.bg, с. 196–197

[97] Пак там, с. 174

[98] Пак там

[99] Матеев, Пантелей. Отново в живота. – Работническо дело, № 8, 12.І.1947, с. 2

[100] Закон за кинематографията. – Кино и време, № 5, 1973, с. 10

[101] Пак там

[102] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм. Втора част, с. 30

[103] Пак там, с. 25

[104] Костов, Костадин. Балканските войни (1912–13 г.) в световното кино. Пловдив, Веда Словена, 2006, с. 206

[105] Пак там, с. 207

[106] Пак там, с. 206

[107] Kosanović, Dejan. Leksikon pionira filma…, с. 161