1903: Драмата, „защото осиротяваше цял народ”.

Всеки филм (както и всеки човек) е орисан от съдбата. Предопределена от зачатие, което пък има своята предистория. Разказана в случая от Михаил Чаков (1873–1938) – районен и околийски войвода на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в Петричко (1901–1902), Драмско и Серско (1903–1904), близък съратник на Гоце Делчев (1872–1903). „Датата 21. априлий (ст. ст.) 1903 година[i] остава най-фатална за македонското освободително движение – започва Михаил Чаков своите спомени, публикувани през май 1933 в сп. „Илюстрация Илинден” и озаглавени „Прибирането костите на великия революционер-апостол Гоце Делчев”, – защото на тая дата в с. Баница (Серско) падна сърдцето на Македония, великият апостол, олицетворителят на движението – Гоце Делчев. Турските войски, които през нощта бяха блокирали селото, се командуваха от майор Тейфиков [Хюсеин Тефиков е османски жандармерийски офицер], който беше завършил военното на Н. Ц. В. училище в София и бе съвипускник на Гоце.

На 22. априлий сутринта, след свършването на целодневното сражение, когато войските дойдоха при убитите четници, някои от тях лежаха ничком. Ничком беше паднал и убития Гоце. По заповед на командира, като почнали да ги обръщат, при обръщането на Гоцевия труп, Тейфиков веднага го е познал и, сочейки с пръст към него, казал: „Ето, това е Делчев”. Когато Тейфиков изказал тия думи, един войник, който е бил до самия труп, се нахвърлил с ножа на пушката си и нанесъл един удар в черепа по челото на Гоце, от което се образувала една драскотина. Тейфиков смъмрил войника и го наказал. Това станало пред няколко души селяни от с. Баница.

След като прегледал всички трупове, Тейфиков заповядал убитите да се погребат според християнския обичай от свещеник, а труповете на Делчев и Гощанов[ii] да ги занесат в Серес. Щом, обаче, труповете на Делчев и Гощанов наближили до града, от Солун се получила някаква телеграма труповете да се закарат обратно в с. Баница, дето били погребани в отделен гроб. Това обстоятелство помогна много да се знае гроба на Гоце. Иначе, щяха да бъдат погребани и петте души в един гроб и много трудно щяхме да отделим костите на Гоце от тия на другите. […]

В началото на м. априлий 1906 год. бях вече в селото Горно Броди (Серско), а Таската[iii], който се движеше по полските села, предупреден за пристигането ми, дойде с другарите си в Броди. Срещу 23. априлий, с. г., Георгьовден, стигнахме в с. Баница. Точно след три години от смъртта на Гоце, и след едно съвещание с Таската, взехме решение да разкопаем гроба на Гоце и Гощанов и приберем костите им. Гробът беше в една ливада до самото село, на едно разстояние около десетина минути, до кулата на Симитли по шосето Серес – Неврокоп [от 1951 град Гоце Делчев], в която стоят около двадесетина души жандарми.

Предвид на това, решихме разкопаването на гроба да стане нощно време, като за целта се взеха всички предохранители и предпазителни мерки. За щастие, разкопаването и прибирането на костите стана без да узнаят стражарите, въпреки обстоятелството, че нощта бе лунна и ясна. За голямо наше очудване, обаче, щом разкопахме гроба и стигнахме до костите, гръдният кош на Гоце бе недоразложен, за което се видяхме принудени да приберем черепа и краищата, като гръдния кош го оставихме да се доразложи. Гощанов беше по-слабичък, та се беше разложил окончателно. Неговите кости ги предадохме на чича му, когото бяхме повикали от Крушево специално за тая цел.

Разказът на Михаил Чаков в „Илюстрация Илинден” (май 1933)

С прибраните от Гоце кости влезнахме в селото, в къщата на дядо Никола Мутафчиев, клисар на църквата. Сварих един голям котел с вода и, след като омихме добре костите, пред вид на това, че не разполагахме с никакви дезинфекционни средства, в един съд потопих костите в спирт. След три дена изкарах ги от спирта, грижливо ги прибрах в една нова бохчичка и ги предадох на дядо Никола. Вечерта, преди да напуснем селото, извиках на страна дядо Никола и, между четири очи, казах му следното: „Дядо Никола, ще направиш едно сандъче, ще прибереш костите в него и, когато спи Господ, през нощта, ще ги пренесеш и ще ги оставиш под светия престол [олтара] на църквата. Змия езика ще ти изяде, ако освен тебе друг узнае, че това съ костите на Гоце Делчев”. Дядо Никола запази тая тайна гробно, без да я повери никому. В 1908 год. дядо Никола една нощ самичък отишъл, разкопал наново гроба, прибрал останалите кости от гръдния кош, като по същия начин ги измил, потопил в спирт и ги поставил в сандъчето при другите. В черквата, под светия престол, костите стояха до 1917 год.

През 1915 год., след обявяването на общоевропейската война, постъпих войник (ст. подофицер) в 9-а погр. дружина [Първата световна война избухва на 15/28.VІІ.1914, а България се включва в нея на 1/14.Х.1915]. Разболях се и на 25. октомври 1917 година бях уволнен от Пловдивската болница и се завърнах в Ксанти, където се бях преселил след реокупацията. През ноемврий–декемврий канонадата от топовните гърмежи при Серския фронт се слушаше чак в Ксанти. Мина ми мисълта, че англо-френците при един силен напор може би да принудят нашите да отстъпят тези места, а заедно с това и костите на Гоце да изгубим за винаги. Замислих, как да ги прибера.

Дядо Никола Мутафчиев през 1913 год. се беше преселил в село Коюнкьой [Кимерия в Гърция], на половин час до Ксанти. Извиках го един ден в Ксанти и му предложих следното: „Дядо Никола, бе, направи един бабаитлък, иди до селото Баница, хем да си видиш селото и да прибереш костите на Гоце”. Дядо Никола ми отговори: „С удоволствие, г-н Чаков, бих отишъл, но ще ми трябва открит лист”. „Лесна работа”, отговорих му. Веднага направих постъпки чрез п. полковник Семерджиев до Г-н генерал С. Савов, като му описах целта и веднага му се издаде нужния лист. Дядо Никола замина, стигна в селото и, както беше оставил сандъчето с костите, така и го намерил. Селото Баница горя три пъти. В последното горене там падна още един великан Пею Радев с секретаря си Филев. И самата черква изгоря, но само олтарчето, по чудо, се запазило, заедно с костите на Гоце. Дядо Никола прибра сандъчето в едно чувалче и през Серес и гара Тополяне пристигна в Ксанти и дойде направо в къщи, като ми разправи какво е патил по пътя.

Историята за „Прибирането костите на великия революционер-апостол Гоце Делчев” е описана накратко и в два от междукадровите надписа на филма „Македония”

Направих ново сандъче, поставих костите в него и до 1923 год. ги пазих в къщи при иконата, като едно кандилце денонощно гореше. През 1919 год., по силата на обстоятелствата, трябваше да напусна Ксанти и най-напред експедирах сандъчето с костите в Пловдив, с балдъзата ми Василка Д. Банкова. В 1923 год. се образува македонския филм и костите се изнесоха от квартирата ми [в София] на ул. Владайска № 20 тържествено. Шествието се отправи за гробищата, където положихме венци на гробовете на Пею Яворов, Борис Сарафов, Гарванов и др. […] До 12-ий август костите стояха в черквата Св. Неделя на поклонение. След това ги вдигнаха и оставиха в тавана на черквата при костите на Раковски. След няколко месеца, обаче, прибрахме ги от черквата и до днес ги съхраняваме в канцеларията на друж. „Илинден” с следния надпис: „Заклеваме поколенията настоящите свети мощи да бъдат погребани в столицата на Независима Македония”.      М. Чаков”[iv].

Заснетите на 2.VIII.1923 кадри от филма „Македония”, проследяващи изнасянето на „саркофага” на Гоце Делчев от къщата на Михаил Чаков в София и шествието, пренесло мощите до църквата „Св. Неделя”

1923: Заснемането.

Най-ранното, известно засега, съобщение в българския периодичен печат, споменаващо направата на киноснимки по този повод се появява на 12.VІІІ.1923 във в. „Илинден” (1921–1926) – „орган на сдружените бивши македоно-одрински революционери”. „По рядко съвпадение, прославата на 20 годишнината от Илинденското възтание[v] се ознаменува с чествуване остан­ките на нашия идеолог Гоце Делчев – уверява първата част на репортажа, озаглавена „Пред свещените останки на Гоце”. – На 2 Август (Илинден) сутринта една процесия, на чело роднините на Гоце, ръководното тяло на Илинден­ската организация и Националния комитет се понесе към дома на г. М. Чаков, ул. Владайска. Костите бяха положени вече в специален пирамидален саркофаг с стъклен капак отгоре, през който се виждаха те и особено пробития с щик, череп, който е носил едно време огъня на Македония… След кратка молитва и няколко филмови снимки, шествието потегли към църквата „Св. Неделя”, дето се положи саркофага. До 5 того черквата бе препълнена от посетители, носещи венци и цве­тя. Почетна стража от наши другари и знамето на „Илинден” пазеха све­щените кости, пред които се покла­няше емигрантска Македония”[vi].

Репортажът в „Илинден” (12.VІІІ.1923) – най-ранното известие за направа на киноснимки по повод пренасянето на „свещените останки на Гоце”

От същия материал става ясно, че тържествата по повод на двадесетгодишнината от Илинденското въстание са продължили с „Прославата на 5 август”, когато „съгласно възвестената програма”, „площада „Св. Неделя” по­чна да се пълни от стройните реди­ци на „Илинден”, на женските дружества, на братствата от сговорите с техните хорове и пр. Към часа 10 се започна на открито панахидата от Охридския митрополит Борис в съслужение с около 40 души македон­ски свещеници емигранти. Когато хорът на г. Николаев гръмна с зву­ците „Вечная памет”, цялото множе­ство от около 40,000 души, което пъл­неше площада, от четири страни пад­на на колене. След панахидата с една кратка прочувствена реч от нашия председател г. Георги Занков се откри траурната манифестация. След него от името на тракийци говориха г. Д-р Тончев от Националния Комитет и г. Вл. Булйьов, от името на арменската Организация „Дашнакцутян” г. генерал Нъджей и от името на Македонските свещеници Протойерей Ташев, който развълнува цялото множество. Едновременно от две други трибуни говореха г. г. Д-р Попилиев и Иор. Чкатров”.

През същата 1923, на 2 декември, македоно-одринският лист „Пирин” (излизал от 15.Х.1923 до 6.ІV.1924 вместо споменатия „Илинден”, спрян временно от властите) известява в рубриката си „Отзиви”: „Македония на филм. Наскоро ще бъде пуснат из България един пръв по рода си филм. На филма ще бъдат застъпени вълшебствата на македонската природа, сцени от македонския бит и сцени от епичните македонски революционни борби срещу владичеството на турския Султанат. Пред погледа на публиката ще се нижат изгледи на македонски градове, селища и местности; македонски народни носии и ликове на бележити македонци – покойници: общественици, революционни водачи, войводи на чети и чети. Две величествени шествия съставляват завършека на филма: едното по чествуването в София тленните останки на безсмъртния македонски революционер Гоце Делчев, и другото по чествуването, тоже в София, двадесет годишнината на Илинденското възстание”[vii].

Двадесетгодишнината от Илинденското въстание е отбелязана на 5 август 1923 с „импозантно шествие”, подробно отразено от в. „Илинден”

Същото обявление – с незначителни изменения в съдържанието на текста („турския Султанат” става „турския Султан”) и оформено вече като рекламно каре – се появява още седем пъти върху страниците на в. „Пирин” (в 3 броя от 1923[viii] и в 4 от 1924[ix]). И по веднъж както във всекидневника „Утро”[x], така и в органа на Демократическата партия „Пряпорец”[xi], които обаче уточняват мястото на премиерата – софийското „кино „Модерен театър”. „Пряпорец” допълва, че „приходите от филма ще бъдат използувани за културно-просветните цели на Илинденската организация”, но впоследствие не споменава заглавието в програмата на „Модерен театър”, която иначе редовно обявява върху своите страници. Добавка – една-единствена и то само в броя от 16 декември – предлага и „Пирин”, където в края на текста бива добавено: „За пръв път филма ще се даде в чест на ромънските гости от Букурещ”[xii]. Оказва се, че във връзка с освещаването на румънската църква в София, състояло се на 19 декември, в града пребивава делегация, съставена предимно от „македонски аромани”[xiii]. Това дава възможност на „емиграцията в София и Букурещ”[xiv] да се срещне на вечеринка във Военния клуб, на която филм така и не бива прожектиран[xv].

Новината за предстоящата поява на целулоидната творба попада дори върху страниците на специализираната преса – на 23 декември „Кино-звезда”, излизащо (от 20.V.1920 до 1926) в Пловдив „Седмично Кинематограф. Списание”, известява: „Македония от едно чуждо филмово дружество е снета на филм и скоро същия ще бъде игран в България. Любителите на киното ще видят на платното красивите местности и градове на поробена Македония”[xvi]. Любопитна (но и многозначителна) подробност е фактът, че „Кино-звезда” (третото българско киносписание и първото, появило се в провинцията) е начинание на Кирил Петров – дългогодишен председател на Македоно-одринското опълченско дружество в Пловдив.

Най-ранните известия за филма в печата от 1923

В споменатия брой на в. „Пирин” (от 16 декември) членовете на дружество „Илинден” биват поканени „От Ръководното Тяло на Илинденската Организация” да се явят „в неделя на 16 того в 9 ч. сутринта в салона на „Атлантик” до театър „Одеон” на общо събрание, в чийто дневен ред фигурира точка 2 – „Подготовка за даване филм – Македония”[xvii]. В броя от 30 декември (рубриката „Из живота на емиграцията”) става ясно, че на това събрание, „едно от най-масово посетените досега”, са били избрани три комисии: „една за връчване на г. Министър-Председателя резолюцията протест по спиране на органа „Илинден”, „друга по уреждане на вечеринката” и „трета за проагитиране популярността на предстоящия за даване филм „Македония”[xviii].

От тези макар и оскъдни свидетелства на периодичния печат се подразбира, че филмът „Македония” (или поне неговият финал – „завършек”) се е състоял от „две величествени шествия”. Че освен репортажа „по чествуването в София тленните останки на безсмъртния македонски революционер Гоце Делчев”, заснет на 2 август 1923, кинокамерата е отразила и „чествуването” на 5 август „тоже в София, двадесет годишнината на Илинденското възстание”. Завършило с „импозантно шествие начело една грамадна картина с картата на Македония с въоръжени македонци до нея и зората над нея с надпис „Илинден 1903 г.”. „Картина­та нямаше за цел да провокира ни­кого – пояснява в. „Илинден”[xix], – а само изобразяваше Илинденската епопея от 1903 г., което струва ни се може да се допусне и на македонците в Сърбия. След плакардата, носена от илинденци в китни ма­кедонски долами, следваха портретите на Даме Груев, шефа на Илинденското възтание, на Борис Сарафов, на Пере Тошев, на Гоце Делчев, на Странджата и на Тр[айко]. Китанчев”. В процесията участват македонските свещеници, илинденци (членовете на организация „Илинден”), хорът на младежкия сговор, читалище „Гоце Делчев”, Княжевското братство, както и „братствата” на: битолчани, воденци, гевгелийци, дебрани, демир-хисарци, енидже-вардарци, кичевци, костурци, кочанци, крушовци и крушовки, кукушани, леринци, охридчани, стружани, серчани, скопяни, солунци, реканци, прилепчани, паланчани, тетовчани-гостиварци, щипяни, смилевци и ресенци… „Така нареденото шествие, първо по рода си” се отправя към Софийските гробища, където се „чете на ново упокойна молитва” за „заровените” там „Бор. Сарафов, Хр. Матов, Гьорче Петров, П. Яворов, Пав. Христов, М. Странджата и пр.”. „Впечатленията” (обобщенията) биват изразени в края на материала: „В манифестацията участвуваха всички македонски власи и турци…”, „отпразднуването на Илинден не бе нито провокация към сърби и гърци, нито насилен политически израз”. „Това бе една паметна прослава, която би била позволена и в Македония, понеже за македонците това е един исторически праздник, който никой не може да им отнеме, камо ли тия, които продължават да се титулува като освободители”[xx].

5.VIII.1923: Множеството „от около 40,000 души”, запълнило площада около църквата „Св. Неделя”, част от което се отправя към Софийските гробища, където отдава почит на поета Пейо Яворов

Очевидно е, че към кинокадрите, отразили тези „две величествени шествия”, са добавени и други – „изгледи на македонски градове, селища и местности; македонски народни носии и ликове на бележити македонци” (по всяка вероятност репродукции на фотографии от архива на Илинденската организация), а навярно и такива, заснети на 5 август по време на панихидата в църквата „Св. Неделя”, където костите на „началника на всички чети в Македония” (Пейо Яворов[xxi]) остават до 12 август (според Михаил Чаков).

Забраната

Въпреки положения труд и шумната рекламна кампания филмът „Македония” не вижда бял екран през 1923, макар и да е вече готов в края на същата година. Причините за това биват посочени от Георги Занков (1886–1949), ръководителя на организацията „Илинден”, по време на общото събрание на нейното софийско дружество, състояло се на 10.І.1924 в салона „Атлантик”. „Председателя обясни – информира в. „Пирин” седмица по-късно в рубриката „Из живота на емиграцията”, – че Македония на филм се забранява да се дава за прожектиране в кинематографическите театри, въпреки удобрението му от цензурната комисия при м-вото на просветата, това запрещение става по заповед на м-р председателя”[xxii].

Истина е, че още на 4 януари бива приет Законът за защита на държавата (ЗЗД), забраняващ организациите, целящи насилственото завземане на властта в Царство България. Истина е, че на 3 март по решение на правителството са арестувани около 500 дейци на Илинденската организация и на македонските братства. Затова и на 9 март в „Пирин” бива публикувана уводната статия „Нашето възмущение” – своеобразен апел, адресиран „до Господина Председателя на Министерския Съвет”. В обръщението „Ръководното тяло на Илинденската Организация” припомня „полицейския произвол на правителството”, „многобройните арести над наши хора” и „нарушението на гражданските свободи”, споменава за някакъв „повик от сръбската преса”, а и дори за „Македония на филм” (макар и задочно): „…има ли наложено някое задължение, да не работим за своята родина по легални пътища, та ни арестувате, спирате ни вестници, филми, забранявате ни дори събрания, вечеринки и пр.?”[xxiii]. Истина е, че в. „Пирин” бива спрян от правителството – последният му брой (№ 26) е от 6 април 1924. Но не е истина, че запрещението на филма „става по заповед на м-р председателя”, който по време на своя мандат (9.VІ.1923–4.І.1926) е и министър на народното просвещение – институцията, дала „удобрението” (разрешението) за прожектирането на лентата! В случая премиерът проф. Александър Цанков (1879–1959) е невинен.

Доказателството предлага брошурата „Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната македонска революционна организация”, отпечатана през 1924. Авторът й е анонимен, ала текстът й впоследствие бива включен (с незначителни поправки) в книгата „Спомени. Том ІІІ” на Иван Михайлов (1896–1990)[xxiv], който тъкмо в края на 1924 поема ръководството на ВМРО. „Преди една година само… тия двама първенци от Илинденската организация – пише Михайлов по повод на Георги Занков и Арсени Йовков (1882–1924), главен редактор приживе на вестниците „Илинден” (1921–1926) и „Пирин” (1923–1924) – обърнаха едно светло и траурно македонско тържество в отвратителна бит-пазарска реклама и сториха всичко възможно, за да го използуват за шум около особите си и за корист. Погребението на Делчевите останки, което трябваше да бъде едно тихо и сърдечно религиозно преклонение, те го обърнаха на обикновена сергия, на която прода­ваха единият глупостта си, другия користолюбието и подлостта си, защото и двамата бяха морални и материялни степендиянти, за да не кажем кърлежи, на ма­кедонското движение (председателът, макар че длъжността му беше почетна, живееше на широко от ка­сата на Илинденци, а другия издържаше две дъщери в Виена и сам живееше най-разточително). От погребалното шествие, по тяхно нареждане, се правеха кинематографически снимки с двойната цел: да се овековечат отчаяните ръкомахания на „оратора” Занков и да се създадат приходи за Илинденската организация, в касата на която и двамата безконтролно бъркаха. Лентата, обаче, на шествието не стигаше за едно кинематографическо представление. И те тръгнаха за други ефектни картини, без в своята морална и материялна алчност да доглеждат, че с „ефектите” представят като посмешище едно дело, което е свето в задачите си и трагическо в усилията си. Ц. К. на В. М. Р. О. се видя принуден да се намеси, за да спре това долно търгашество.

Още на 30.ІХ. миналата година [1923] Т. Ал. пише на Алеко: „Илинденци – Арсени и Занков, от известно време се държат много зле и използуват В. М. Р. О. в вреда на освободителното дело. Да не им се поз­волява да правят снимки на чети и пр.” С друга бе­лежка Т. Ал. беше предупредил направо и Занкова, че няма да позволи да се правят маскарадни предста­вления с Организацията и му забрани по-нататъшни снимки. Въпреки това предупреждение, обаче, Занков и Иовков отидоха при Алеко. Последния мимо горната бележка на Тодора „потупал Занков по рамото”, както те сами разказвали по-късно, и му съобщил за предупреждението с насмешка. И, разбира се, позволил да си правят снимки, като сам се запретнал да позира, защото фотографирането в разни пози и одежди вли­заше в кръга на „революционните” акции на Алеко-Паша. По тоя начин двамата илинденски големци си направиха филм. В. М. Р. О. обаче, им поскръцна и те заключиха своя филм за по-благоприятни времена. Ако акцията от 31 Август т. год. [1924] бе се разширила, и филмът щеше да мине на дневен ред…”[xxv].

Георги Занков, Арсени Йовков и Александър Василев (Алеко Паша)

„Акцията от 31 Август” е убийството на Тодор Александров (1881–1924), Алеко Паша е войводата Александър Василев (1890–1924) – организаторът на атентата, след който ВМРО не само поскръцва със зъби, но и вади пищовите. По време на наказателната акция срещу участници в заговора, известна като Горноджумайските събития, Алеко е убит – на 12 септември, Арсени Йовков – два дни по-късно, а Занков успява да се спаси, емигрирайки във Виена.

Тодор Александров пада пронизан от куршуми в Пирин, където и бива погребан. Затова на 17 септември в София се провежда голяма траурна манифестация. „И наистина, тя бе голяма, импозантна и образцова – възкликва след десет дни в. „Илинден”, възобновил дейността си от 2.VІІІ.1924. – Тя беше толкова голяма, че докато началото й бе стигнало при паметника [на Васил Левски], края й беше още на площад „Св. Неделя”. 17 септември бива официално обявен за „траурен ден”, магазините не работят, от балконите на сградите се спускат черни знамена… Панихидата в катедралната църква е отслужена от Софийския митрополит Стефан[xxvi], площадът пред нея е „препълнен от няколко десетки хилядно множество”, пред което ораторите произнасят речи. Сетне това „море от македонци” се отправя към паметника на Апостола на Свободата, за да му се поклони. „Множество фотографи правеха снимки на голямата траурна манифестация – известява „Илинден”[xxvii].

1924: Премиерата

Освен „множество фотографи” ще да е имало и поне един кинооператор, защото още в края на ноември по страниците на „Илинден” бива подновена кампанията, рекламираща новия стар филма. „Илинденци! Наскоро Македонски филм” – скромен е първият призив[xxviii], повторен след две седмици[xxix]. На 5 декември вестникът отпечатва поредната покана: „Ръководното тяло на Илинденската организация поканва членовете на Софийското дружество „Илинден” на общо дружествено събрание на 7 того, неделя, 9 часа преди обяд в бирария Н. Петров – Бореца, ул. Св. Кирил и Методий, № 64. При дневен ред:

1. Доклад на организатора му по обиколката му в провинцията.

2. Осветление по даването на филма и

3. Разни.

Присътствието на всички членове е необходимо.

От Ръководното Тяло”[xxx].

В същия брой, но на страница 3, бива публикувано огромно рекламно каре: „Национален Комитет на Македонските благотворителни братства в България и Ръководното тяло на Илинденската организация. На 19 Декемврий, петък (Никулден), т. г. в МОДЕРНИЯ ТЕАТЪР ще бъде представена МАКЕДОНИЯ НА ФИЛМ.

Филмът ще бъде повторен на идния ден, 20 декемврий, събота, и ще бъде потретен на следния ден, 21 декемврий, неделя. Прожектирането на филма ще става след пладне в часовете 3, 5, 8 и 10. На филма ще бъдат застъпени вълшебствата на македонската при­рода, сцени от македонския бит и сцени от епичните македонски революционни борби срещу владичеството на турския султанат. Пред погледа на публиката ще се нижат изгледи на македонски градове, селища и местности: македонски народни носии и ликове на бележити македонци – покойници: общественици, революционни водачи, войводи на чети и чети. Три величествени шествия, станали в София, съставляват завършъка на филма: едното по чествуването тленните останки на безсмъртния македонски революционер, Гоце Делчев, второто по чествуването двадесет годишнината на Илинденското възтание и третото по чествуването паметта на коварно убития безсмъртен вожд на борческа Македония Тодор Александров.

Огромното рекламно каре във в. „Илинден”, 5.ХІІ.1924

Филмът е уреден с прекомерни грижи и с непосилни средства от Националния Комитет и от Ръководното тяло на Илинденската организация и всички приходи, добити от представите му, ще бъдат употребени за благотворителните и кул­турно-просветните цели на тези Организации. Успехът на филма, прочее, както и постигането на целта, която се приследва с него, ще зависи изключително от съдействието на обществото изобщо и на македонската емиграция специално.

Представите на МАКЕДОНИЯ НА ФИЛМ ще бъдат разнообразени с следните знаменити филмови пиеси: НА ТАЙНА СЛУЖБА и ПРЕЗ НЕПРИЯТЕЛСКИТЕ ЛИНИИ. През време на антрактите ще свири оркестърът на МОДЕРНИЯ ТЕАТЪР.

Продажбата на входните билети, до деня на представите, ще се извършва от специална комисия, надлежно упълномощена от Националния комитет и от Ръководното тяло на Илинденската организация, а в деня на представите продажбата ще се извършва от гишето на театъра. Специална служба за продажба на входни билети е уредена в кан­целарията на Националния Комитет, находящ се на ул. Стефан Караджа, № 7 (до централната поща), телефон 1719 и в канцеларията на Ръководното тяло на Илинденската организация, находяща се на ул. Преслав, № 4 (до Народния театър), телефон 1932. София, декемврий 1924 година”[xxxi].

Идентичен текст (и като съдържание, и като оформление) в. „Илинден” обнародва и на 18 декември[xxxii] – ден преди премиерата. Пригласят му (с чувствително редуцирани варианти на същия апел) столичните всекидневници „Дневник”[xxxiii], „Пряпорец”[xxxiv] и „Зора”[xxxv], който е издание на родения в Прилеп Данаил Крапчев. Освен това „Пряпорец” и „Зора” споменават заглавието „Македония на филм” в постоянните си рубрики „Театър и събрания”, уверяващи, че то фигурира в програмата на кино „Модерен театър” за периода 19–21 декември[xxxvi].

Известията за филма в печата от 1924

Така от 28 ноември до 21 декември (близо месец) в печата се появяват дузина (известни днес) съобщения, призоваващи зрителите да посетят „представите” на кинохрониката „Македония”. Обявленията уверяват, че продуценти (производители, създатели) на филма са Националният комитет на Македонските благотворителни братства в България и Ръководното тяло на Илинденската организация – с чиито „прекомерни грижи” и „непосилни средства” той е бил „уреден” (заснет, произведен, продуциран). Затова и се предвижда „всички приходи” от него да отидат „за благотворителните и кул­турно-просветните цели на тези Организации”. Става ясно също, че творбата ще бъде прожектирана в най-престижния софийски киносалон – „Модерен театър”, първото стационарно кино в България, отворило врати в центъра на града на 4.ХІІ.1908. И то в продължение на три дни (19, 20 и 21 декември) с по четири сеанса – от 15:00, 17:00, 20:00 и 22:00 часа (общо 12 показа). Оказва се и друго – че споменатите нееднократно „величествени шествия”, които „съставляват завършъка на филма”, са станали вече три. Като към двете от 2 и 5 август 1923 бива прибавен епизодът, осъществен на 17.ІХ.1924 и условно озаглавен „Чествуването паметта на коварно убития безсмъртен вожд на борческа Македония Тодор Александров”.

17.ІХ.1924: Портретът на Тодор Александров, поставен върху паметника на Васил Левски – символиката е ясна

Очевидно е, че след Горноджумайските събития, убийството на Арсени Йовков и емигрирането на Георги Занков, Илинден­ската организация бива „прочистена”, „ръководното тяло” – подменено, отношенията с ВМРО – изгладени. Филмът вече не е „маскарадно предста­вление”, „ефектите” му вече не „представят като посмешище” македонското дело, „забраната” върху него пада и той не само минава „на дневен ред”, но и по екрана на „Модерен театър”… Най-напред на Никулден, петък, 19.ХІІ.1924 – дата, която с основание може да се приеме за премиерна.

Отзивите

Седмица по-късно (на 26 декември) в. „Илинден” не само потвърждава реалността на осъществяването на първия екранен показ на творбата, но и предава както нейното съдържание, така и атмосферата, царяла по време на прожекциите й – в „репортаж от мястото на събитието”, озаглавен „Македонския филм на сцената”. „На 19, 20 и 21 т. м. в Мо­дерния театър в София – подхваща своя емоционален разказ авторът, подписал текста с пестеливия инициал Д. – Нацио­налния Комитет и Ръководното тяло на Илинденската организация дадоха „Македония на филм”. Всички представления дневни и ве­черни бяха масово посетени от многобройната македонска емигра­ция в София и от софийското общество. Никога театъра не се е пълнил с толкова зрители! […] Театърът е препълнен и с затаен дъх чака да се открие филма. И ето: осветленият театър потъва в мрак, музиката започва с елеличния [елегичния] миньорен тон на македонската народна песен и на гладкото платно изпъква Солун с дивното си море, с университета на македон­ските революционери – Солун, седалището на Централния Комитет на Македонската Революци­онна Организация! И възкръсват безсмъртните образи на Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Трайко Китанчев и цялата плеада организатори, войводи и четници, дивните градове, езера и гори на Македония – Кукуш и Воден, Охрид и Битоля, Скопие, Щип, Велес, Струмица – цяла, мила, красива, страдалческа, но гранитна и юнашка Македония с своя бит, с своите духовни и обществени водачи; Македония историческа и борческа за чест, за правда и за свобода! Сърцето на всички се свива от милост и болка, устата на всички мълвят „слава на без­смъртните” и театърът се заглушава от нескончаемите аплодисменти при всяка  нова картина, при всеки нов светъл образ на Македония. Ето и историческото Илинденско възстание: дивна епопея на възродена и боряща се Македония. Ето и паметните шествия на прокудените й синове по случай 20-годишнината от тая епо­пея! Боже, колко много свят, колко сублимни чувства у него! Ето и панахидата за безсмъртния вожд на В. М. Р. О. – агнецът и жертвата изкупителна – Тодор Александров!.. Какво велико шествие и каква дивна манифестация на македонското съзнание и чув­ство. Ето и самия агнец: кротък, но смел, красив и величав! Душата е повдигната на най-висша точка, сърцето се въл­нува като бурно море, очите не издържат, и сълзи заливат ли­цето на всички македонци!”[xxxvii].

Така узнаваме, че филмът „Македония” или „Македония на филм” е бил прожектиран на мястото, посочено предварително в рекламите, а и в рамките на планираните и обявените дни и часове. Че е показвал както „безсмъртните образи” (фотографически най-вероятно) на „плеада” духовни и обществени водачи, организатори, войводи, четници, така и „паметните шествия” (заснети с кинокамера). Чийто брой този път не се споменава, но сред които са и това „по случай 20-годишнината” от Илинденско въстание, и „панахидата за безсмъртния вожд на В. М. Р. О. – агнецът и жертвата изкупителна – Тодор Александров!”. Че е включвал кадри, изобразяващи градовете Солун – „с дивното си море”, Кукуш, Воден, Охрид, Битоля, Скопие, Щип, Велес, Струмица… Че представленията са били озвучени – с „музика”, започваща с „елеличния миньорен тон на македонската народна песен”. Че сеансите са очаквани „с затаен дъх”, произвели са силен емоционален ефект – „сърцето на всички се свива от милост и болка”, били са съпроводени от „нескончаеми аплодисменти” и изпратени със „сълзи”, заливащи „ли­цето на всички македонци”… Не е без значение и фактът, че „всички представления дневни и ве­черни” са били „масово посетени” – както от „многобройната македонска емигра­ция в София”, така и от „софийското общество”. Отзвукът сред него не ще да е бил гръмотевичен, а и ехо, което да заглъхва, комай не е имало – или поне не е оставило следи в тогавашния периодичен печат. А би трябвало – според авторът на  „Македонския филм на сцената” кинотеатърът е бил „препълнен”, „никога не се е пълнил с толкова зрители”!

Емоционалният отзив във в. „Илинден” (26.ХІІ.1924) не само представя съдържанието на филма, но и пресъздава атмосферата, царяла по време на прожекциите му

1925: Равносметката

Колко „масово посетени” са били прожекциите на филма „Македония” научаваме от финансовия отчет на Ръководното тяло, представен на ІІ редовен конгрес на Илинденската организация, състоял се в София на 12 и 13 юли 1925. Оповестявайки баланса за едногодишния период от 1.V.1924 до 31.V.1925, в. „Илинден” е категоричен: „Приход: 6. Филма 171,252.70 л. Разход: 8. Филма 19,236 л.”[xxxviii]. Продължавайки да обнародва финансовия отчет от конгреса и в следващият си брой (включващ този път и бюджета на Ръководното тяло), изданието отново посочва: „А. Приход: 3. От забави и филма 150,000 л.”[xxxix]. Излиза, че „Македония” е струвал на своите продуценти по-малко от 20 000 лева, а е донесъл печалба повече от 152 000 лева (при приблизително съотношение между разходите и постъпленията 1:9). Съвкупният приход на организацията за периода е 658,809.80 лева, което ще рече, че делът на филма в него е над 25%! В своя отчет пред форума Ръководното тяло също споменава инициативата, притуряйки по този начин макар и оскъдна информация относно нейната екранна съдба: „5. Филмът. Днешното нервно и нетърпеливо време, което преживяваме, е най-малко пригодно за просветно въздействие чрез статии, брошури или речи. Приготвеният с големи средства и труд филм биде прожектиран в гр. София и градовете на северна България. Остава в бъдаще да се прожектира в Южна и Юго-западна България и новите земи. Моралното въздействие на филма върху всички посетители беше колосално”[xl].

Из финансовите отчети на Ръководното тяло в „Илинден” – 17.VІІ.1925 и 16.VІІ.1926

За съжаление, сведения за разпространението на „Македония” в „градовете на северна България” не са известни. Но пък се знае (със сигурност), че в края на 1925 творбата е показана в Пловдив. „Македонските организации в града – известяват местните вестници „Юг” и „Борба” в рубриките си „Хроника” – уреждат в неделя, 20 т. м. [декември], 10 ч. сутринта кино-утро с многоочаквания „Македонски филм”[xli]. Съобщението е толкова сиромашко, че дори не посочва мястото на предстоящото събитие. Прожекцията най-вероятно се е състояла в едно от двете тамошни кина – „Екзелсиор” или „Модерен театър”, чийто наемател по това време е споменатият вече Кирил Петров (макар че в програмите им, които и „Юг”, и „Борба” редовно обявяват, заглавието не се споменава). Но би могла да се проведе (при осигуряването на необходимата апаратура) и в салона Македонското благотворително дружество „Гоце Делчев”, където по това време често биват организирани събрания, протести, вечеринки, концерти, представления и други художествени прояви.

Кратките обявления в пловдивските вестници „Юг” и „Борба” през декември 1925

В заключение само ще припомня, че тъкмо на споменатия ІІ конгрес Георги Занков и Арсени Йовков са заклеймени като „ренегати” и „агенти на ІІІ [комунистически] интернационал”, известен под съкращението Коминтерн, базиран в Москва и просъществувал от 1919 до 1943…

1926: Заключителни акорди.

Покрай следващия ІІІ конгрес на Илинденската организация, проведен на 11–12 юли 1926 в София, се появява последното, известно засега, съобщение в българския периодичен печат, отнасящо се до „Филма”. Предлага го отново в. „Илинден”, публикувал поредния отчет на Ръководното тяло, в който се споменава: „През изтеклата отчетна година по­ради голямата парична криза, която бу­шува в страната ни, филма биде прожектиран само в градовете Кърджали и Сливен, и се получиха задоволителни резултати. Остава още да се прожектира в градовете на источна, западна и южна България, за което желателно е, щото г. г. делегатите, като се завърнат в техните градове и села, да направят всичко възможно да се прожектира филма там, гдето не е бил прожектиран до сега”[xlii].

За година и половина – от 19.ХІІ.1924 (премиерната дата) до 11.VІІ.1926 (първия ден на конгреса) – филмът „Македония” е представен в София, Пловдив, Кърджали, Сливен и „градовете на северна България”. След като получава „удобрението” на официалните български власти („цензурната комисия при м-вото на просветата”). Показан е в „кинематографическите театри” (киномрежата), но не с посредничеството на професионалните киноразпространители, а пряко от своите продуценти – там, където Националният комитет на Македонските благотворителни братства в България и Ръководното тяло на Илинденската организация са имали свои членове, симпатизанти и поддръжници, някои от които ще да са направили „всичко възможно да се прожектира филма там, гдето не е бил прожектиран”. „Моралното въздействие на филма върху всички посетители” е било „колосално”, финансовите постъпления – също, въпреки „голямата парична криза, която бу­шува в страната ни”. Вярно е, че в отчета на Ръководното тяло за 1925–26 резултатите са охарактеризирани като „задоволителни”, но това ще да е било сторено поради присъщата за илинденци скромност!

Сетне над филма се спуска забравата…

1982: Възкресението

В края на 1970-те или в началото на 1980-те обаче той неочаквано възкръсва. „През последните няколко години – пише през 1982 Бане Чадиковски – кинотеката на СР Македония обогати своите фондове с нови филми и филмови материали…, [сред които е] и първият македонски документален филм, изработен от македонци за Македония в периода между двете световни войни”[xliii]. Откъде, как, защо, по какви пътища (легални или не) и кога точно филмът постъпва в Македонската кинотека – авторът на статията „За документалния филм „Македония” от 1923 година” не смята за нужно да обясни. Според сведения на колеги от македонския киноархив Бане Чадиковски, който никога не е бил служител на тази национална институция, сам се е сдобил с лентата в България и еднолично я е пренесъл през границата в тогавашната СР Македония.

Изследването на Чадиковски, редове от което цитирах, е изключително професионално подготвено и написано. Той познава и ползва публикации както от в. „Илинден”, така и от в. „Пирин”, ограничавайки се обаче с информацията, видяла бял свят в тях до 9 март 1924 (с едно-единствено изключение – броят (№ 27) на „Илинден” от 16.VІІ.1926). Чадиковски пръв описва техническите характеристики на документалната лента – 35-милиметрова, с дължина от 407 метра, без тон върху нея (филмът е ням), но с обяснителни междукадрови надписи на български език, в които обаче не фигурират имената на авторите. Придобитата информация дава основание на изследователя да обяви „Македония” за „начало на македонското филмово творчество”, допринесъл дори за „създаването и растежа на македонската кинематография”, а в крайна сметка и за „драгоценно свидетелство за развитието на световната и югославската кинематография”[xliv]!?

Първата страница от статията на Бане Чадиковски

Македонското кинознание и филмът

Без да имам претенции за обстойно познаване на киноисториографията в Македония, ще посоча мненията на други двама колеги от тази съседна нам държава.

Илинденка Петрушева е сред основателите на кинотеката в Скопие и изследовател от висока класа. Тъкмо тя, анализирайки филма „Македония в снимки” („Македониjа во слики”)[xlv] в статията си „Кинематографските дейности в Македония от 1897 до 1945”, поднася изключително важната информация, че „снимките на градовете от Пиринска Македония (Горна Джумая [Благоевград], Банско, Разлог и Неврокоп) са солидни панорами, направени с филмова камера”[xlvi]. В края на своя труд, ражданата в Горна Джумая авторка, патриотарски възкликва: „Своята истинска премиера филмът „Македония в снимки” ще я доживее чак през 1982 година в Скопие”[xlvii]. Незнайно защо премиерата от 19.ХІІ.1924 в София се оказва „неистинска”, „фалшива”!?

Магистър Игор Старделов, един от по-младите колеги на г-жа Петрушева в Македонската кинотека, свидетелства, че техният архив притежава „оригиналния позитив, на горяема филмова лента”, като посочва, че дължината му е 440 метра, допълвайки: „филмът е виражиран [еднотоново колориране на черно-белитe филми по химически път], поради което можем да го смятаме за първия цветен македонски филм”[xlviii]. Г-н Старделов, единствен от цитираните автори, спестява информацията за инкриминирането на хрониката от българските власти – романтична и героична, ала фалшива легенда, изкуствен ореол, от който творбата не се нуждае. Във филмографската справка обаче, предназначена за служебно ползване и изработена от колегите, работещи в Македонската кинотека, се подчертава, че „филмът е бил няколко пъти показан, а след това забранен от българската цензура”. В анотацията се споменава също, че документалният филм „Македония” („Македонија”) е чернобял, 35-милиметров, времетраенето му е 10 минути, а за негов сценарист и режисьор е посочен Арсени Йовков.

За дълбокото уважение, което македонските киноисторици питаят към филма, недвусмислено говори фактът, че през 2010 с решение на правителството на тогавашната Република Македония „Македония в снимки” и сбирката „Филмовият опус на братя Манаки” бяха обявени за „културно наследство от особено значение, подкатегория – изключително значение”[xlix]!

Българското кинознание и филмът

Българските киноведи подминават с безразличие филма. Тяхното отношението към него може да се определи като „национал-нихилистично”. Поведението им е плод (най-вече) на незаинтересоваността, некомпетентността и немукаятлъка (липсата на предприемчивост). Пръв (още през 1963) го споменава киноисторикът Александър Александров – в рубриката „Нашият календар” на сп. „Филмови новини”. Календарът уж „наш” (български), а филмът – чужд (неясно какъв). „Като се базираме на досега откритите сведения за киното в България от онова време – пише Александров, – това ще да е първият чуждестранен филм за нашата страна след установяването на монархо-фашистката диктатура”[l]. „Досега откритите сведения”, на които се базира авторът, се оказват две на брой – съобщенията в софийския „Утро” (от 14.ХІІ.1923) и в пловдивската „Кино-звезда” (от 23.ХІІ.1923). „Видно е, че тези редове не ни дават никаква представа за идейно-художествените качества на филма – прекланя глава пред информационната оскъдица Александров, който не споменава дори заглавието на творбата. – С известно основание можем само да предполагаме, че той не ще да е бил прогресивно произведение. Нали той излиза на екрана и е бил сниман в месеците на най-разюздан фашистки терор, в който взема активно участие Македонската организация. Твърде вероятно е филмът да е снет по нейна поръчка за раздухване на шовинистични страсти. Но дори тя да няма пръст в създаването му, едва ли би толерирала едно правдиво произведение, отразяващо републиканските и социалистически възгледи на македонските водачи в миналото”[li].

След четири десетилетия проф. Александър Янакиев също споменава филма, като също го втъкава в контекста на деятелността на „чуждестранната кинохроника” у нас. След като цитира съдържанието на „Македония на филм” по Александър Александров, проф. Янакиев бива озарен от съмнението: „Ако наистина филмът е заснет от чуждестранно филмово дружество, то е логично да е прожектиран и в чужбина. Макар че съдържанието му е подчертано българско и представ­лява по-малък интерес за международната публика”[lii].

Костадин Костов (седналият вляво), Александър Янакиев и Петър Кърджилов (изправеният) в един от ресторантите на планината Водно, възвисяваща се над Скопие – 4.ІV.2008

„Срама по челото” (Иван Вазов) измива вече покойният Костадин Костов, който в книгата си „Илинденското въстание в киното” (2000) отделя цяла глава на „Македонският филм”[liii]. Той познава голяма част от публикациите, посветени на произведението, но в библиографията към труда си включва само две – от в. „Илинден” (№ 21 от 26.ХІІ.1924 и № 28 от 17.VІІ.1925). Киноисторикът уверява, че „филмът има общо 100 кадъра” (става дума за съхранената в Македонската кинотека част, която той е гледал в края на 1990-те), от които 42 са междукадрови „надписи с пояснителен текст”, 39 – „репродукции на фотографии”, а 19 – „снимани с кинокамера в натура”. Според него освен „епизода с препогребението на тленните останки на Гоце Делчев”, състоящ се от 8 кадъра, по кинематографически способ са осъществени и „битовите снимки и изгледи от Горна Джумая, Банско, Мехомия [Разлог] и Неврокоп”[liv]. „Някъде в средата на първата част са монтирани кадри, снимани от натура в Дебърския край – допълва изследователят. – Това е особено важно да се изтъкне, защото през онези години Дебър е в пределите на кралска Югославия, което означава, че снимачният екип или поне само операторът са снимали в територията на нашата западна съседка”[lv]. За „битови снимки от дебърския край” споменава и Игор Старделов, но значително по-късно[lvi].

Костадин Костов изнася и абсолютно неизвестна дотогава информация, чийто източник обаче не посочва, за „прожекция на „македонския филм” в Свободния театър на видния български театрален режисьор и артист П. К. Стойчев”[lvii]. На това „голямо събрание-концерт”, организирано [навярно през 1925] от Македоно-Одринското Опълчение, взема участие и Ефросина Грежова – дъщеря на „известния македонски културен и революционен деец Апостол Грежов, сподвижник на Гоце Делчев и Даме Груев”. Завършила консерватория в Германия, „тази млада и изключително красива певица имала приятен лиричен глас”, предизвикващ „нескончаемите аплодисменти на публиката”. Костадин Костов предполага, че именно тя е изпълнителката на „македонската народна песен”, съпътствала някои от показите (включително и премиерните), излизайки „на сцената, облечена в китен дебърски костюм” и създавайки „особен трепет в салона” със своето чисто и меко, ала мощно „мецосопрано”, отличаващо се с характерен тембър и вибрации[lviii].

Авторството

Още през 1924 Иван Михайлов свидетелства, че „по нареждане” именно на Арсени Йовков и Георги Занков, „тия двама първенци от Илинденската организация”, „се правеха кинематографически снимки” от „погребалното шествие”, проведено на 2.VIII.1923.

Правейки опит да идентифицира авторите на филма, Бане Чадиковски първенствува и в тази област. „Както може да се види от материала – допуска Бане Чадиковски, – [документалният филм] е работен по отнапред изготвен сценарий”[lix]. „Между лицата, които са непосредствени инициатори и реализатори на филма, специално биват подчертани Георги Занков и Арсени Йовков, изтъкнат македонски поет и журналист, говорител на левицата в македонското революционно движение. По всичко изглежда, че той е и сценаристът на този пръв македонски документален филм”[lx]. Последното предположение, неподкрепено от нито един реален факт, дава основание на автора да заключи: „Арсени Йовков е първият македонски сценарист на документален филм”[lxi].

Илинденка Петрушева също е категорична, че филмът „Македония в снимки” е сниман „по сценарий на Арсени Йовков”[lxii]. Нещо повече – г-жа Петрушева уверява, че „съществуват някои податки (фотографии например), че самият той е бил и зад камерата”[lxiii], т. е., че Арсени Йовков е и оператор на филма.

Игор Старделов не посочва авторите, но поставя в скоби името на Арсени Йовков след заглавието на филма – „Македониjа во слики” (Арсениj Jовков)”[lxiv]. Че „сценарият на „Македонския филм” бил написан от видния борец за национално освобождение на македонския народ, журналист, писател, фотограф и филмов деец Арсени Йовков” твърди (според киноисторика Костадин Костов[lxv]) и дългогодишният директор на Македонската кинотека Борис Ноневски.

Гьорче Петров (вляво) и Арсени Йовков – един от създателите на филма „Македония”

Информацията, почерпана тъкмо от изданията на Македонската кинотека – „Кинотечен месечник” (№ 26, 1982) и „Кинопис” (№ 13, 1995), дава основание на покойния вече сръбски професор Деян Косанович, един от най-големите познавачи на историята на балканското кино, да включи имената на Арсени Йовков и Георги Занков в своя „Лексикон на пионерите на филма и филмовите автори по югославските земи 1896–1945”, охарактеризирайки първия като „сценарист на документалния филм „Македония”, реализиран в София през 1923”[lxvi], а втория като „вероятен режисьор (или сърежисьор) на дългометражния документален филм „Македония”, реализиран в България през 1923”[lxvii].

Арсени Йовков и Георги Занков без съмнение са основните, „непосредствени инициатори на филма”, а и „реализатори” (организатори). Още по-точно – на неговите първи две трети. Използвайки съвременната терминология, днес с право бихме могли да ги наречем продуценти на кинохрониката „Македония” („Македония на филм” или „Македония в снимки”), без да забравяме и за споменатите „прекомерни грижи” и „непосилни средства”, положени и изразходвани от институциите Национален комитет на Македонските благотворителни братства в България и Ръководното тяло на Илинденската организация. Много е възможно текстът за междукадровите надписи да е дело на Йовков, но е малко вероятно той да е авторът на някакъв предварителен, „отнапред изготвен сценарий”. По това време (1923–1924) в България документалните филми се снимат „в движение”, „от раз”, стихийно, а често и случайно, съобразно ситуацията, възникнала в определено време и на съответното място. В този период дори игралните филми (или по-голямата част от тях) нямат предварително написани сценарии. Още по-малко вероятна е презумпцията, поставяща Арсени Йовков „зад камерата” – било като оператор, било като постановчик. Ако той е изпълнявал тези две функции, то тогава кой е заснел и режисирал епизода „Чествуването паметта на коварно убития безсмъртен вожд на борческа Македония Тодор Александров”? Когато той бива осъществен – на 17.ІХ.1924, Йовков вече не е между живите, а Занков е далече от България…

Георги Занков (правият вляво) – негов роднина е кинооператорът Константин Георгиев Занков („Потъването на Созопол”, „Военен кореспондент”, „Подгряване на вчерашния обед”)

В контекста на разглежданата тема ми се ще да припомня факта, който ми се струва съществен, че в книгата си „Илинденското въстание в киното” Костадин Костов подхвърля своя хипотеза относно авторството на филма. Според него режисьор на творбата „би могъл да бъде… Борис Грежов” – „първият български професионален кинорежисьор” и брат на Ефросина Грежова. „Ако се допусне, че Борис Грежов е режисьор на филма – продължава своите догадки Костов, – тогава не ни остава нищо друго „a priori” да приемем, че негови оператори са Шарл Кьонеке и Алберт Давидов – двамата заедно или един от тях”[lxviii]. Основанията му се градят върху факта, че тъкмо тези кинооператори работят с Грежов върху игралния филм „Момина скала”, реализиран от кинокъща „Луна” АД през 1922–1923 и показан през септември 1923.

В автобиографията си, озаглавена „В света на мечтите и… изпитанията”, Борис Грежов обаче никъде не споменава за подобна своя дейност[lxix]! Алберт Давидов е „младият и енергичен административен директор” на Акционерно дружество „Луна”[lxx], за когото няма сведения да се е занимавал някога с операторска работа. Австриецът[lxxi] или французинът[lxxii] Шарл Кьонеке (или Кенеке) „от „Пате фрер” – Париж”[lxxiii] („емигрирал с вълната политически бежанци през 1919-а” от Русия[lxxiv]) е оператор (заедно с Кеворк Куюмджиян, Жан Парнак и Жак Леви) на „Луна”, която прекратява своето съществуване след преврата от 9 юни 1923. Дни преди това в София се е завърнал от обучение в Германия Христо Константинов, донесъл оттам изключително модерния за времето си снимачен апарат „Дебри”. През лятото на 1923 със своята кинокамера снима и Йосиф Райфлер – прожекционистът и операторът на „Модерен театър”, където на 23 юни бива показана кинохрониката „Сгромолясването на дружбашкото правителство”[lxxv] – негово дело най-вероятно. С две думи – всички изброени биха могли да са потенциални снимачи на кинохрониката „Македония”…

По същото време в София пребивават оператори на „голямото германско кинематографическо дружество „Урания”, осъществило „щастливата идея да снеме на филм много забележителни събития и моменти у нас преди и след 9 юни и да комбинира тия снимки в общ български филм под заглавието „Девети юни”… Филма е снет при много опасности и рискове от намиращи се при преврата в България германски кинооператори”[lxxvi]. Дали пък редовете в добре информираното сп. „Кино-звезда” относно „едно чуждо филмово дружество”, заснело на филм „местности и градове на поробена Македония”, няма да се окажат достоверни? А ведно с тях и умозаключението на Александър Александров, че анонимната за него творба „ще да е първият чуждестранен филм за нашата страна след установяването на монархо-фашистката диктатура”?

Съдържание и структура

В началото на месец април 2008 Костадин Костов, който поддържаше топли отношения с Македонската кинотека, „хвана за ръка” проф. Александър Янакиев и пишещия тези редове и ни заведе в Скопие. Там на 3 април специално за тримата „бугари” бе организирана прожекция, по време на която ние имахме възможност да видим с очите си загадъчния филм „Македония”. Днес всеки може да стори това в youtube[lxxvii].

Оказа се, че до наши дни е съхранена част от легендарната лента – 14 мин. и 23 сек. (времетраенето на варианта с поставените от македонските колеги междукадрови надписи е 16 мин. и 7 сек.). Оказа се, че тя действително е изградена от три условни фрагмента. Първият показва (посредством чернобели фотографии) ликовете на плеяда революционери, взели дейно участие в борбите за освобождението на Македония – апостоли, регионални ръководители, организатори, четници, повечето от които са охарактеризирани като „войводи”. В интерес на историческата правда ще подчертая, че трима от тях не са преки участници във въоръжени дейности – възрожденският духовник, книжовник и просветител Кирил Пейчинович и стружките общественици, фолклористи и етнографи братя Миладинови.

Първият портрет е този на Арсени Йовков – поставен на челно място най-вероятно поради това, че изобразява основния създател на творбата. Фотографията обаче не е придружена от междукадров надпис с името и длъжността на Йовков – за разлика от всички останали, които изброявам по реда на появата им върху екрана: Нико Йовков (брата на Арсени), Марко Павлов, Цветан Христов, Максим Ненов, Димитър и Костантин [Константин] Миладинови – „народни певци”, Христо Матов, Лука Иванов (и четата му), Никола Кокарев, Йосиф Даскалов, свещеник Стоян Поппетров, дякон Йосиф, Сандо и Петър Китанови, Стою Войвода, Михаил Даиев, Пейо Яворов, Трайко Китанчев, Славейко Арсов, Димитър Матлиев, Йордан Пиперката, Кирил Пейчинович, Михал [Михаил] Младенов, Екатерина Симидчиева, Борис Сарафов (и четата му), Стоян Мълчанков, Атанас Тешовалията, Марко Лерински, Алексо Торунджов [Александър Турунджев, наричан още Алексо Турундже или Алеко Туранджа] и Гоце Делчев. Прави впечатление, че всред тях липсват имената на Даме Груев и Пере Тошев, „безсмъртните образи” на които „възкръсват” според в. „Илинден” върху екрана на кино „Модерен театър”.

Четирима от „войводите”, чиито имена и ликове изграждат един от фрагментите на филма

Вторият фрагмент включва изгледи от македонски градове, подредени така: Струга, Воден, Преспа, Кратово, Кичево, Горна Джумая, Драма, Банско, Мехомия, Ресен, Демир Хисар, Тетово, Куманово, Неврокоп, Лерин и Кукуш („люлка на идеолога и организатора на македонската революция”, родното място на Гоце Делчев). И в този наниз липсват някои топоними, които съгласно печата са присъствали в „оригинала” по време на премиерната му прожекция в София на 19.ХІІ.1924: „Солун с дивното си море”, Охрид, Битоля, Скопие, Щип, Велес, Струмица.

Кадри от филма – изгледи от македонски градове

Всички населени места са онагледени със статични чернобели фотографии. Изключение правят Горна Джумая, Банско, Мехомия и Неврокоп, заснети с „кинокамера в натура” по един и същ (доста елементарен) начин – панорамен кадър, осъществен от възвишение над съответното селище и „обхождащ” предимно покривите на неговите къщи и обществени сгради. Разнообразие и разточителност операторът си е позволил единствено в изгледа на Банско, чиято панорама е обогатена с кадър, показващ местната църква, нейната камбанария и един сокак. Става ясно, че снимачният екип е оперирал единствено на българска територия, част от която и тогава, и сега са четирите „филмирани” града. Останалите поселения от областта Македония, разположени в Гърция и Сърбия, очевидно са се оказали недостъпни за създателите на филма.

Епизодът „Сцени от Дебърския бит” също е заснет с кинокамера. Къде точно, кога, от кого, с каква цел? – засега не е известно. Известно е само, че село Селци, родното място на Арсени Йовков, до Балканската война (1912–1913) е част от Дебърската каза на Османската империя, че през 1900 в него живеят 1050 българи християни, които са под върховенството на Българската екзархия, че след 1913 остава в Сърбия… Епизодът, който с основание би трябвало да се причисли към втория фрагмент, е поставен в началото на филма – непосредствено след неозаглавен панорамен кинокадър, „оглеждащ” верига от планински хълмове и спиращ взор върху планинско село…

„Сцени от Дебърския бит” – един от малкото епизоди на филма „Македония”, заснети с кинокамера

Третият фрагмент, който би могъл да се охарактеризира като „същинската част” на филма „Македония”, макар и времетраенето му да е едва 87 секунди (1 мин. и 27 сек.), проследява събитията от 2.VIII.1923 – изнасянето на „саркофага” на Гоце Делчев от къщата на Михаил Чаков и дефилирането по софийските улици на участниците в шествието, пренесло мощите до църквата „Св. Неделя”.

Българска ли е „Македония”?

Каква е националността на „македонския” или „чуждестранния” филм „Македония”? Световният опит в тази област e обобщен от ЮНЕСКО в общовалиден за всичките страни членки на организацията документ, приет на 27.Х.1980 и озаглавен „Препоръка за опазване и съхранение на движещи се изображения”[lxxviii]. Там (Глава І Дефиниции, т. 2, с. 157) бива прецизиран и терминът „национална продукция” [„national production”]: „движещи се изображения [moving images], чийто производител или поне един от копроизводителите [копродуцентите] има централно седалище [headquarters] или постоянно пребиваване [habitual residence] на територията на заинтересованата държава [of the State concerned]”. Което означава, че националността на филма не се определя от етническия произход на неговия автор или автори (в случая и Георги Занков, и Арсени Йовков са български граждани, поданици на Царство България; Занков е депутат в XVII Народно събрание, общински съветник и помощник кмет на София, а цялото Йовково творчество е на български език), нито от народността на участниците в него, нито от местата на снимките, лабораторната обработка или премиерните покази, а единствено от източника на финансирането (основния критерий, определящ принадлежността на дадена кинопродукция към филмографията на съответния етнос). В случая централното седалище (а и постоянното пребиваване) на производителите (продуцентите), осигурили финансирането на „движещите се изображения”, наречени „Македония”, „Македония на филм” или „Македония в снимки” – и седалището (headquarters) на Националния комитет на Македонските благотворителни братства в България, и това на Ръководното тяло на Илинденската организация са „на територията” (в столицата) на „заинтересованата държава” (в случая България). Което превръща „Македония” в автентичен български филм с безспорен национален произход, в неделима част от нашата отечествена продукция!

Статията на Арсени Йовков „Българи в Македония”, публикувана във в. „20 юли” (датата на избухването на Илинденското въстание), оказала се съзвучна с темата за националната принадлежност на филма „Македония”

Забележка: Част от настоящата статия е публикувана в „110 години от Илинденско-Преображенското въстание и българската национална идея от Сан Стефано до Букурещ (1878–1913)” (София, Институт за исторически изследвания-БАН, 2014, с. 671–694) – сборник с доклади, изнесени по време на Международната научна конференция „Националната идея от Сан-Стефано до Букурещ 1878–1913”, проведена от 2 до 4 октомври 2013 в Благоевград по повод на 135-годишнината от Руско-турската война 1877–1878, 135-годишнината от Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879) и 110-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание (1903) и организирана от Военната академия „Г. С. Раковски”, Института за исторически изследвания към БАН, Македонския научен институт, Военноисторическата комисия, Община Благоевград и Регионалния исторически музей-Благоевград; както и на македонски език в сп. „Кинопис” (г. ХХVІ, № 47–48, 2015, с. 62–74), издание на Кинотеката на Македония в Скопие.

[i] Датите в настоящата публикация са посочени според използваните през XIX и ХХ в. в България календари – Юлианския (т.нар. стар стил), действал до 31.ІІІ.1916 г. включително, и Григорианския (т.нар. нов стил), валиден за периода след тази дата. Разликата между тях през XIX в. е 12 дни, а през XX в. – 13.

[ii] Димитър Атанасов Гощанов/Гущанов (1876–1903) – деец на ВМРО, воевода на драмската чета, разбита в Баница.

[iii] Атанас Спасов Даскалов, известен като Таската Серски или Таската Врански (1878–1923) – български революционер, родом от село Враня, Мелнишко, участник в сражението при с. Баница, серски околийски войвода на ВМРО.

[iv] Чаков, М[ихаил]. Прибирането костите на великия революционер-апостол Гоце Делчев. – Илюстрация Илинден, г. V, № 6 (46), май 1933, с. 6–7

[v] Илинденското въстание избухва на 20 юли 1903 (2 август по нов стил) – деня, в който Българската православна църква отдава почит на Св. пророк Илия.

[vi] Тържествена прослава на 20-годишнината от Илинденското възтание. – Илинден, г. ІІІ, № 21, 12.VІІІ.1923, с. 1

[vii] Македония на филм. – Пирин, г. І, № 8, 2.ХІІ.1923, с. 1

[viii] Македония на филм. – Пирин, г. І, № 10, 16.ХІІ.1923, с. 1; № 11, 22.ХІІ.1923, с. 2;  № 12, 30.ХІІ.1923, с. 2

[ix] Македония на филм. – Пирин, г. ІІ, № 13, 6.І.1924, с. 1; № 14, 13.І.1924, с. 1; № 15, 20.І.1924, с. 1; № 17, 3.ІІ.1924, с. 1

[x] Македония на филм в кино Модерен театър. – Утро, г. ХІІІ, № 4312, 14.ХІІ.1923

[xi] Македония на филм. – Пряпорец, г. ХХV, № 283, 15.ХІІ.1923, с. 2

[xii] Пирин, г. І, № 10, 16.ХІІ.1923, с. 1

[xiii] Македонската среща в София. – Пирин, г. І, № 11, 22.ХІІ.1923, с. 2

[xiv] Среща на прокудените. – Пирин, г. І, № 11, 22.ХІІ.1923, с. 1

[xv] Македонската среща в София. – Пирин, г. І, № 11, 22.ХІІ.1923, с. 2

[xvi] Кино-вести. – Кино-звезда (Пловдив), г. ІІІ, № 2, 23.ХІІ.1923, с. 4

[xvii] Съобщение. – Пирин, г. І, № 10, 16.ХІІ.1923, с. 4

[xviii] Повсеместни илинденски събрания. – Пирин, г. І, № 12, 30.ХІІ.1923, с. 4

[xix] Тържествена прослава на 20-годишнината от Илинденското възтание. – Илинден, г. ІІІ, № 21, 12.VІІІ.1923, с. 1

[xx] Пак там

[xxi] Яворов, П. К. Гоце Делчев. София, Издание на Олчевата книжарница, 1904, с. 57

[xxii] Общо събрание на соф. д-во „Илинден”. –  Пирин, г. ІІ, № 19, 17.ІІ.1924, с. 3

[xxiii] Нашето възмущение. – Пирин, г. ІІ, № 22, 9.ІІІ.1924, с. 1

[xxiv] Михайлов, Иван. Спомени. Том ІІІ. София, Македония прес, 1997 (І фототипно издание), с. 691–692

[xxv] Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната македонска революционна организация. 1924 (с 22 приложения – факсимилета)

[xxvi] Стефан I Български – висш православен духовник, софийски митрополит от 1922 до 1948 и екзарх на Българската православна църква от 21 януари 1945 до 1948. Автор на множество статии, поучения, слова, речи, книги…

[xxvii] Денът на траура-манифестацията. – Илинден, г. ІV, № 8, 27.ІХ.1924, с. 2

[xxviii] Илинден, г. ІV, № 17, 28.ХІ.1924, с. 2

[xxix] Илинден, г. ІV, № 19, 11.ХІІ.1924, с. 1

[xxx] Покана. – Илинден, г. ІV, № 18, 5.ХІІ.1924, с. 4

[xxxi] Илинден, г. ІV, № 18, 5.ХІІ.1924, с. 3

[xxxii] Илинден, г. ІV, № 20, 18.ХІІ.1924, с. 3

[xxxiii] Македония в филм. – Дневник, г. ХІХ, № 7522, 19.ХІІ.1924, с. 2

[xxxiv] Македония на филм. – Пряпорец, г. ХХVI, № 282, 19.ХІІ.1924, с. 2

[xxxv] Македонски филм. – Зора, г. VІ, № 1655, 21.ХІІ.1924, с. 4

[xxxvi] Театр и събрания. – Пряпорец, г. ХХVI, № 282, 19.ХІІ.1924, с. 2; № 283, 20.ХІІ.1924, с. 2; Театър и събрания. – Зора, г. VІ, № 1654, 20.ХІІ.1924, с. 4

[xxxvii] Д. Македонския филм на сцената. – Илинден, г. ІV, № 21, 26.ХІІ.1924, с. 3

[xxxviii] Из финансовия отчет на Ръководното Тяло. Баланс за 1.V.1924 год. до 31 май 1924 [1925] год. – Илинден, г. V, № 28, 17.VІІ.1925, с. 2

[xxxix] Бюджет на Ръководното тяло. – Илинден, г. V, № 29, 24.VІІ.1925, с. 2

[xl] Отчет на Ръководното Тяло на Илинденската Организация, прочетен на ІІ редовен Конгрес, който се състоя в София на 12 и 13 юли 1925 г. – Илинден, г. V, № 28, 17.VІІ.1925, с. 1–2

[xli] Хроника. – Юг (Пловдив), г. VІІІ, № 2103, 18.ХІІ.1925, с. 1; Хроника. – Борба (Пловдив), г. V, № 1402, 19.ХІІ.1925, с. 1

[xlii] Отчет на Ръководното Тяло на Илинденската Организация за 1925–26. – Илинден, г. VІ, № 27, 16.VІІ.1926, с. 1

[xliii] Чадиковски, Бане. Кон документарниот филм „Македониjа” от 1923 година. – Кинотечен месечник (Скопjе), № 26, 1982, с. 7

[xliv] Пак там

[xlv] Петрушева, Илинденка. Сонце на дирек. Мали приказни за македонските филмски сонувачи. Скопjе, Македонска реч, 2005, с. 15

[xlvi] Петрушева, Илинденка. Кинематографските деjности во Македониjа од 1897 до 1945. В: Фотографиjата и филмот на почвата на Македониjа. Скопjе, Македонска академиjа на науките и уметностите, 2007, с. 129

[xlvii] Пак там, с. 130

[xlviii] Старделов, Игор. Филмови спасени од заборавот (за филмската заштита и реставрациjата на филмови во кинотеката на Македониjа во 2008 гоина). – Кинопис, г. ХХ, № 36 (20), 2009, с. 59–60

[xlix] Хронологиjа на Кинотеката на Македониjа 1974–2014. – Кинопис, г. ХХV, № 45–46, 2014, с. 79

[l] Александров, Ал[ександър]. България през погледа на чуждестранни кинематографисти (1923–1930). – Филмови новини, № 10, 1963, с. 14

[li] Пак там

[lii] Янакиев, Александър. Интересни ли сме за света? – Проблеми на изкуството, № 2, 2004, с. 40

[liii] Костов, Костадин. Илинденското въстание в киното – 1903–1933 г. Пловдив, Веда Словена, 2000, с. 68–78

[liv] Пак там, с. 71

[lv] Пак там, 73–74

[lvi] Старделов, Игор. Филмови спасени од заборавот (за филмската заштита и реставрациjата на филмови во кинотеката на Македониjа во 2008 гоина). – Кинопис, г. ХХ, № 36 (20), 2009, с. 60

[lvii] Костов, Костадин. Илинденското въстание в киното – 1903–1933 г. Пловдив, Веда Словена, 2000, с. 75

[lviii] Пак там, с. 74–75

[lix] Чадиковски, Бане. Кон документарниот филм „Македониjа” от 1923 година. – Кинотечен месечник (Скопjе), № 26, 1982, с. 8

[lx] Пак там, с. 12

[lxi] Пак там, с. 16

[lxii] Петрушева, Илинденка. Сонце на дирек. Мали приказни за македонските филмски сонувачи. Скопjе, Македонска реч, 2005, с. 15

[lxiii] Петрушева, Илинденка. Филмот на домашна почва – кинематографските деjности во Македониjа од 1897 до 1945 година. В: Развоjот и проникнувањето на балканските национални кинематографии во периодот од 1895 до 1945 година. Скопjе, Кинотека на Македониjа, 2003, с. 256

[lxiv] Старделов, Игор. Филмови спасени од заборавот (за филмската заштита и реставрациjата на филмови во кинотеката на Македониjа во 2008 гоина). – Кинопис, г. ХХ, № 36 (20), 2009, с. 59–60

[lxv] Костов, Костадин. Илинденското въстание в киното – 1903–1933 г. Пловдив, Веда Словена, 2000, с. 73

[lxvi] Kosanović, Dejan. Leksikon pionira filma i filmskih stvaralaca na tlu jugoslovenskih zemalja 1896–1945. Beograd, Institut za film, Jugoslovenska kinoteka, Feniks film, 2000, с. 103

[lxvii] Пак там, с. 242

[lxviii] Пак там, с. 77–78

[lxix] Грежов, Борис. В света на мечтите и… изпитанията (ръкопис). Портфейл БНФ, 55 с.

[lxx] Кинематографа у нас. Д-во „Луна”. – Кино-свят, г. I, № 2, 1921, с. 5

[lxxi] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940 (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 114

[lxxii] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897–1956). София, Фабер, 2011, с. 295

[lxxiii] Грежов, Борис. В света на мечтите и… изпитанията (ръкопис). Портфейл БНФ, с. 21

[lxxiv] Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897–1956). София, Фабер, 2011, с. 295

[lxxv] Сгромолясването на дружбашкото правителство на филм. – Мир, год. ХХІХ, № 6910, 23.VІ.1923, с. 3

[lxxvi] Девети юни в филм. Последна поща, № 33, 15.І.1924, с. 2

[lxxvii] https://www.youtube.com/watch?v=deWDEPukZos; https://www.youtube.com/watch?v=XlbuKc36rrI

[lxxviii] Recommendation for the Safeguarding and Preservation of Moving Images (http://unesdoc.unesco.org/images/0011/001140/114029e.pdf#page=153)