Първото стационарно кино в България, софийският „Модерен театър”, разтваря врати на 4.ХІІ.1908. Дейността му променя за кратко време кинобитието както в столицата, така и в цялата страна, активизира кинорекламата в периодичния печат… Но и провокира абсолютно непознатото до този момент интелектуално занимание, наричано днес „теория на киното” или „кинотеория”. Приема се, че началото на този елитен дял от кинознанието поставя италианецът Ричиото Канудо (Ricciotto Canudo, 1877–1923) – писател, есеист, критик, живял предимно във Франция и творил на френски език, с публикуването през октомври 1911 на своето есе-манифест, озаглавено „Раждането на шестото изкуство” – „La Naissance d’un sixième art – Essai sur le cinématographe”. В него Канудо, след като признава, че поради скорошното си появяване на бял свят киното все още не допуска теорията в своя периметър, прави опит да формулира неговата специфика, сравнявайки го с познатите дотогава изкуства, но и разграничавайки го от тях…

Първата „Синемà”

Оказва се обаче, че същото прави и българинът Иван Стоянов Андрейчин (1872–1934) – поет, белетрист, есеист, литературен теоретик и критик, един от първите театрални критици у нас. Завършил литература във Франция (1898), той е дългогодишен преводач от езика на Волтер, почитател на френската култура и теоретик на модернизма^[i]. Затова и озаглавява „Синемà”^[ii] едно от есетата си, които редовно публикува в рубриката „Подлистник” на в. „Свободно слово” („орган на Младо-Либералната партия”), посветени предимно на театъра. Удивителното е, че „Синема” бива отпечатано на 25 февруари 1909 – две години и половина преди появата на „Раждането на шестото изкуство” на Ричиото Канудо! През 1910 Иван Андрейчин издава своята „Книга за театра. Исторически, теоретически и критически бележки”. Деветата от нейните глави (с. 64–69) се нарича „Синема”, защото съдържа абсолютно същия като в „Свободно слово” текст, към чийто край авторът е добавил само един нов абзац от 15-ина реда.

Първата „Синемà”, публикувана на 25 февруари 1909 във в. „Свободно слово”

Проф. Владимир Игнатовски е киноведът, който най-задълбочено анализира главата „Синема” („прототипът” се появи по-късно, след като през 2014 попаднах на него), подчертавайки „благосклонността” на автора ѝ към кинематографа, необичайна за тогавашните интелектуалци; неговата „прекрасна прозорливост” – „бъдещето на новото откритие не буди съмнение” у Андрейчин; както и „размишленията му за научното кино”, за „специалната, писана специално за екрана литература”^[iii] (сценарната)… Макар че споменава книгата мимоходом и по друг повод, киноисторикът проф. Александър Грозев също е убеден в нейния принос като „сондаж” (макар и инцидентен) в недрата на кинотеорията: „Няколко бележки в периодичния печат, кратка статия на Ив. Ст. Андрейчин в неговата „Книга за театъра” (издателство на Ив. Г. Игнатов, София, 1910, стр. 64–67) – с това се изчерпват и опитите за систематизирано и задълбочено проникване в същината и спецификата на младото изкуство”^[iv]. Теоретикът проф. Неделчо Милев охарактеризира „Синема” не само като стойностен, но и като изключителен акт. „В историята на българското дореволюционно кино – пише той – съществува привиден парадокс: в сравнение с неразвитото, в много случаи и отношения полулюбителско филмопроизводство у нас се проявява относителна активност на теоретическото мислене по въпросите на филмовото изкуство… В този ранен период [1910], преди още да имаме филмопроизводство, в нея [„Книга за театра”] филмовото изкуство е застъпено с една, макар и кратка, теоретична статия по проблемите на киното, базираща се главно на френския филм”^[v].

Корицата на „Книга за театра. Исторически, теоретически и критически бележки” (1910), в която е публикуван вторият вариант на Първата „Синемà”

Вярно е, че Иван Андрейчин разглежда взаимоотношенията на литературата, театъра и фотографията с киното, предусеща появата в него на звука („словото”), предлага своя визия за „голямото бъдаще” на „синемата” като изкуство, и то „странно, сложно и синтетично”… Но пък и припомня краткия път, извървян от „апарата” до този момент: „В началото ний отивахме да гледаме кинематограф от просто любопитство [много е възможно авторът да е присъствал за пръв път на киносеанс в Париж]. Сега навсякъде, в всички големи и малки градове на запад, това изнамерване стана една необходимост за развлечение и особен род художествена наслада. Построиха особени театри за него. И те събират многобройни зрители. Нашата столица, ако не създава своя култура, поне копира, подражава и усвоява чуждата. Това нито е маловажно, нито е безполезно – напротив”. Бъдещият пръв председател на Съюза на българските писатели (1913) отделя няколко реда и за проникването на „синемата” у нас: „Най-напред тя стана необходимо действующе лице на всяко вариете; по-после построиха за нея скромни бараки, като я венчаха с фонографа; от някои вариетета даже тя изхвърли всички артисти и сама ги замести. А напоследък ѝ построиха един доста хубав храм, предназначен за сега само за нея. Не знайте ли Модерния Театър на улица Мария Луиза?”^[vi]. С тези слова – пестеливи, ала безукорно точно проследяващи етапите в еволюцията на първичния филморазпространителски процес – Иван Андрейчин остава в родната екранна историография не само като „теоретик, който много зряло разсъждава за бъдещото звуково кино”^[vii], но и като предтеча на малобройната група летописци на киното в България. „О, да – възкликва възторжено, но и пророчески той в края на главата – синемата пише своята история и приготовлява своята еволюция!”^[viii].

Втората „Синемà”

Оказа се, при това най-изненадващо, че Иван Андрейчин е написал и втора част на есето, публикувана през лятото на 1921 в софийското сп. „Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика”[ix]. Оказа се също, че той почти сам (в съредакторство с Васил Стефков) списва 8-те книжки на изданието, които излизат от края на месец май до средата на юли 1921. В началото на едноименното продължение на „Синема” Иван Андрейчин, скрит зад артистичния псевдоним Ерик Светлооки, припомня „изнамерването” на кинематографа, „за който писах веднаж – използва случая той, за да подчертае родствената връзка между двете есета, – доста отдавна – преди повече от десет години”. „Бъдещето, което му предричах – признава авторът, – се осъществи по-смело, отколкото предполагах”. Той не пропуска също така да подчертае, че според него това наименование е „дълго, неблагозвучно и грубо”. Поради което си позволява да използва понятията „механически театър” или „синема”, чиято поява на бял свят била подготвена от „театралната техника на натуралистичната и импресионистичната драми”. Андрейчин е дълбоко уверен, че „тържеството на синемата е неизбежно”, защото тя е по-ефективна от театъра – производството на филми е по-евтино, приходите са по-големи, киното е способно да задоволява жаждата за винаги нови и силни образи, усещания и емоции. „Синемата е вече шесто изкуство” – възкликва есеистът, „тя разполага със свои собствени [изразни] средства за възпроизвеждане на живота”. Той подхвърля и една „еретична” за времето си мисъл – „синеартистите” трябва да притежават качества, различни от тези на театралните (сценичните) актьори.

Втората „Синемà”, публикувана на 6 юни 1921 в сп. „Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика”

В типичен за начина си на мислене стил Иван Андрейчин се опитва да надникне и в бъдещето на кинематографа, който освен „художествена наслада” може да бъде използван за „нагледно обучение на малки и големи”, да допринесе за развитието на „естетически вкус във всички области на живота”… „Историческият оптимизъм” относно идното на киното, който лъха и от трите варианта на „Синема”, ще да е повлиял донякъде и на неговите ученици, които с възторг възприемат новото изкуство. Защото въздействието на Иван Андрейчин върху изграждането на мирогледа и отношението към изкуството на неговите ученици, а и формирането на някои от тях като творчески личности, едва ли ще да се е ограничавало единствено с добросъвестното преподаване по учебните предмети български език, българска литература и френски език.

Кой е Иван Андрейчин?

Още като ученик в Габровската гимназия (през 1888) Иван Андрейчин печата свои преводи на руски поети в списанията „Библиотека „Св. Климент” и „Искра”. Впоследствие сътрудничи редовно на сп. „Мисъл” и дори участва в редактирането му. Той е главен редактор на хумористичното сп. „Барабан” през първата му годишнина (1908–1909), редактира споменатото вече сп. „Свободна мисъл” (1921).

Иван Андрейчин, както по-голямата част от тогавашната интелигенция, си вади хляба като даскалува – първоначално във Враца, впоследствие в София (1898–1927), където е прогимназиален и гимназиален учител по български и френски език и българска литература. Негов колега в Трета софийска мъжка гимназия е Цветан Радославов – авторът на текста и музиката за националния ни химн „Горда Стара планина”, преподаващ психология, етика и логика. Каква е била държавата ни по него време, на какво равнище е било българското образование може да се проумее дори само по имената на тези двама обикновени гимназиални учители, оказали се възпитаници на престижни западноевропейски университети, елитни преподаватели, неотстъпващи по знания на университетските, видни български интелектуалци, величави личности… Едва ли случайно един от техните ученици – Златан Дудов, само след няколко години ще стане нашенецът, оставил най-ярка диря в световното кино!

Но училището очевидно се оказва тясно за душата на Иван Андрейчин и той започва своята литературна дейност – с писането на реалистични, социално ангажирани стихове и разкази, които печата във вестниците „Нов живот” и „Свободно слово”, в списанията „Ден”, „Илюстрация Светлина”, „Българска сбирка”, „Ново време”, използвайки различни артистични псевдоними: Ананчай, Архидекадент, Ванка Надински, Иванчо Новопутни, Михаил Жеков, Оцеола… В началото на ХХ век се увлича по символизма и издава две списания, популяризиращи и утвърждаващи това направление в изкуството, възникнало в края на XIX век и проявяващо се най-вече в поезията – „Из нов път” (1907–1910) и „Бисери” (1911–1914). Тъкмо в „Из нов път” Андрейчин помества първите манифести на българския символизъм: „Декадентство и символизъм”, „Анекдот и символ” и др. Според критиката символистичните му стихотворения, разкази и импресии, публикувани в списанията „Художник”, „Ново общество”, „Съвременник”, „Съвременна мисъл”, „Художествена култура”, „Литературна беседа” под псевдонимите Светослав Стоянов, Светослав А. А., Сладкодум, Тополкин, не са белязани с открития и не оставят трайна диря в българската литература.

Корицата на сп. „Бисери” (1911–1914), популяризиращо символизма

По-значима е дейността на Андрейчин като преводач, навярно защото той й посвещава много усилия, убеден в необходимостта от отварянето на родната литература за модерните западни влияния, подчертавал многократно значимостта на превода като неразделна съставка на националната култура. И той превежда: „Капитанска дъщеря” на Пушкин и „Тарас Булба” на Гогол, „Дейвид Копърфийлд” от Дикенс и „Скитникът под звездите” от Джек Лондон, приказките на Андерсен и феериите на Метерлинк…

Андрейчин съставя и редактира сборници и антологии, които добиват широка известност: „Из чуждата книжнина. Литературен сборник от преведени разкази, драми, поеми, стихотворения и изречения” (1898); „Цветя от всички полета. Малки шедьоври из всемирната литература” (1910); „Любов и страдание. Най-хубавите любовни поеми от всички времена и народи” (1926); „Театър за малките. Сборник от пиеси, монолози, диалози, хумор и сатира, откъслеци за bis и декламации” (1931).

До 1912 Иван Андрейчин ежегодно посещава Франция, където слуша лекции по литература. През 1913 е избран за председател на новоучредения Съюз на българските писатели. През 1915–1919 живее в Швейцария. По това време участва в Първото международно сдружение на прогресивните писатели „Кларте”, основано от Анри Барбюс през 1919.

Иван Андрейчин (правият) с колеги и приятели. Седналият най-вляво е Драган Цанков

Винаги елегантно облечен – в костюм и риза с колосана яка, с вратовръзка, с широкопола шапка и с неизменната си лула в устата, Иван Андрейчин е част от артистичната бохема и литературния колорит на София. Защото е личност противоречива – каквото е и творчеството му, което предизвиква крайни мнения – от „Осанна” (възторжено приветстване) до „Разпни го” (категорично отрицание). „Това е книга революционна” – пише д-р Кръстьо Кръстев (първият български професионален литературен критик, участник в кръга „Мисъл”) по повод на стихосбирката „Първата стъпка” (1898) на Андрейчин. „Песен на мундира” от стихосбирката му „Любов и мъка” (1898) пък вбесява българското офицерство, възприело стихотворението като „обидно за честта на мундира”. Димитър Полянов („първият пролетарски поет в България”) заклеймява безцеремонно своя колега, наричайки го „известния циник Иван Ст. Андрейчин”. Писателят Димитър Чорбаджийски–Чудомир го охарактеризира като  „покварен” – защото бил „живял в Париж”^[x]! Тези неласкави оценки са породени навярно от факта, че още с първите си книги Андрейчин повежда борба за разрушаване на стария морал, възпява чара на женската голота и поезията на сплетените тела, осмелява се да пише за страстни целувки и „храма на разврата”, взривява лицемерието на пазителите на добрите нрави и шокира пуританите с произведенията си „Книга за любовта и за жената” (1910), „Целувка” (1919), „Из най-хубавите любовни писма” (1919), „Градина на милувките: Мавритански касиди” (1920)…

„Здравите сили” в обществото обаче успяват да си отмъстят на волнодумеца, като го набеждават, че е блудствал с четиригодишно момиче. Осъден на три години строг тъмничен затвор, непонесъл обвинението в педофилия, подложен на гавра и унижения, на 13 февруари 1934 Иван Андрейчин се самоубива, изпивайки голяма доза веронал. Любопитна подробност е фактът, че със същото лекарство (но през 1959) слага край на живота си и поетът Пеньо Пенев^[xi].

[i] http://literaturensviat.com/?p=45386 (2.IV.2022)

[ii] Андрейчин, Ив. Ст. Синема. – Свободно слово, г. V, № 430, 25.ІІ.1909, с. 2–3

[iii] Игнатовски, Владимир. Книга за киното от 1910 година. – Кино и време, 1975, № 10, с. 82–84

[iv] Грозев, Александър. Кинематографът – частен или обществен? (Пионерски труд на българското кинознание). – Кино и време, 1974, № 8,  с. 35–36

[v] Милев, Неделчо. Киноестетиката на Кирил Кръстев. – Кино и време, 1972, № 2–3, с. 36

[vi] Андрейчин, Ив. Ст. Книга за театра. Исторически, теоретически и критически бележки. София: Ив. Г. Игнатов, 1910, с. 65

[vii] Янакиев, Александър. Синема.bg…, с. 98.

[viii] Андрейчин, Ив. Ст. Книга за театра…, с. 69.

[ix] Ерик Светлооки [Ив. Ст. Андрейчин]. Синема. – Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика, г. I, № 2, 6.VI.1921, с. 10–11

[x] Ковачев, Пенчо. Иван Ст. Андрейчин осъден на 3 години за педофилия – 24 часа, 24.VIII.2011 (https://www.24chasa.bg/spravochnik/article/1013070)

[xi] Пак там