Библиотека

Съдбата на хроникално-документалния филм „Атентатът в „Света Неделя” (1925)

„Човечеството винаги е намирало повече аргументи, за да документира,  обясни и оправдае престъпления и диващини, отколкото, за ги осъди”.
Срещната някъде мисъл

В летописа на българското кино от немия период фигурират три хроникално-документални творби, които с право могат да бъдат наречени „филми легенди”. Заглавията им са „Балканската война” (1912–1913), „Деветоюнският преврат в България” (1923) и „Атентатът в „Света Неделя” (1925). Привилегирования си статус те дължат най-вече на това, че отразяват едни от най-драматичните мигове в нашата нова история. Но и на факта, че надживяват превратностите на времето и оцеляват до наши дни. Грижливо съхранявани в Българската национална филмотека (БНФ), те са и архивните киноматериали, които най-често биват използвани при направата на нови документално-монтажни филми. Въпреки популярността на отделни техни кадри сред широката аудитория, тези ленти дълги години оставаха извън полезрението на родната киноисториография.

Горчивото заключение важи в най-голяма степен за „Атентатът в „Света Неделя”. Филмът сякаш е обгърнат в информационна тъма. Отнасящите се за него съобщения в тогавашния печат, които са известни днес, се броят на пръсти, а информацията в тях е повече от оскъдна. Броят се на пръсти и киноисториците, посегнали към темата. Целулоидната хроника обаче има своята дълголетна съдба, която ще се опитам да проследя…

Всичко започва с убийството на о. з. ген. Константин Георгиев

На 16 април 1925 (Велики четвъртък) в 15:23 часа мощен взрив разтърсва софийската църква „Св. Неделя”[i]. Част от покрива на внушителната сграда се срутва върху основния кораб на базиликата, препълнена с хора, дошли за опелото на о. з. ген. Константин Георгиев. Кълба от дим и прах обгръщат храма. Сетне настава тишина – само изпод развалините долитат стенанията на ранените… Извършен е най-големият терористичен акт в българската история, който отнема живота на 134 души. Авторите му – активисти на Военната организация на БКП, зад които обаче стои цялото партийно ръководство (ЦК), в това число и емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров[ii]. Впоследствие полицейските разкрития доказват, че о. з. ген. Георгиев, застрелян от Атанас Тодовичин и Живко Динов край църквата „Св. Седмочисленици” на 14 април, е предварително набелязана от организаторите на атентата „стръв” – популярна обществена личност (председател на софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор), на чието погребение се е очаквало да присъства (както и става) елитът на нацията (политици, министри, парламентаристи, висши военни и духовници, магистрати, ала най-вече цар Борис ІІІ).

Сградата на църквата след атентата

След близо половин век в своите мемоари кинооператорът Минко Балкански (1894–1975) си спомня за тези мигове: „Имах фотоателие в Кооперативния дом. Един ден чух оглушителен гръм. Когато погледнах през прозореца, видях тълпата панически да бяга на различни посоки. Кубето на църквата „Света Неделя” се откъсна и падна на площада. Беше извършен историческият атентат в „Света Неделя”, който откри пътя на кървавия фашистки терор срещу партията. Малко след това при мене дотича художничката Руска Маринова, която ми разказа, че от детонацията хората оглушели, дрехите им се разкъсали и те бягали голи и окървавени по улиците. Не можех да изнеса навън апарат, за да снимам, нито пък някой друг би се решил на това”[iii].

Някои от жертвите на злодеянието – в. „Отечество” (20.IV.1925), „орган на Съюза на запасните офицери”

Оказва се, че Минко Балкански греши. Въпреки паниката и суматохата, последвали експлозията, намерил се е все пак „някой друг”, който се е „решил на това” – да излезе навън и да снима! Че е било така, свидетелства Васил Бакърджиев (1906–1980) – също пионер на седмото изкуство у нас, също дългогодишен оператор (а и режисьор). Също в мемоарите си той отбелязва фаталния миг на 16 април, заварил го в златарското дюкянче на Кеворк Куюмджиян, намиращо се „в затънтена уличка срещу Централната баня”. Двамата бивши колеги от Акционерно дружество „Луна филм”, където не само си вадели хляба, но и мечтаели да създадат национална целулоидна индустрия, тъкмо си бъбрели за „съдбата на нашето кино”, припомняйки си добрите и не чак толкова стари времена на фирмата, просъществувала от 1919 до Деветоюнския преврат от 1923, когато „…неочаквано ужасен трясък разтърси въздуха. Стъклата на прозорците издрънчаха. Силният напор ме повали на земята. Махайки ръце, хората бягаха като полудели. Слънцето изчезна в облаци дим… Няколко секунди лежах на плочника, без да поема дъх. След това хукнах към площада, осеян с тухли, мазилка, стърчащи греди. Куполът на църквата „Света Неделя” беше рухнал. Сред развалините лежаха изпочупени икони. Един полюлей се люшкаше с догарящи свещи… След малко долетя пожарната на Захарчук, забучаха сирените на полицейските камионетки. Пожарникарите се втурнаха да гасят и разчистват развалините. Стражарите размахаха гумени палки срещу насъбралата се тълпа. Отнякъде се домъкна Константинов с апарата и тежкия статив. Оприличих го на панаирджийски фотограф. С лице на уплашен палячо ме замоли:

– Тичай, братче! Ела да помагаш. Свят ми се вие. Ако не побързаме…

Не дочаках да се изкаже, грабнах статива… Въпреки мъчнотиите продължавахме снимането сред мрачните останки на църквата. С пълни подробности заснехме усърдието на пожарникарите, разпиляните цилиндри, анатемата на поповете. Един сребърен медал украсяваше гърдите на някакъв мъртвец… Докато снимахме, слънцето изчезна, тъжната гледка потъна в мрак. Прогласиха полицейски час…”[iv].

Генералите, загинали при  терористичния акт

Кинооператорът Христо Константинов (1897–1940) е първият български професионално подготвен кинематографист (от 1920 до 1923 специализира в Германия), заснел до този момент няколко хроникално-документални филма и дори два игрални (макар и късометражни). По това време той завежда държавната филмова лаборатория към отдел „Кинематографическо производство” при Министерството на народното просвещение. Според разказа на Васил Бакърджиев операторът се озовава на мястото на трагедията сякаш случайно – домъквайки се „отнякъде”. Едва ли обаче ще да е било така. По-вероятна е версията на Васил Гендов (1891–1970): „Всъщност Христо Констан­тинов отива да снеме погребението на генерал Георгиев… – свидетелства в мемоарите си патриархът на българското кино. – Когато Констан­тинов очаква изнасянето на ковчега от черквата, застанал с готовия апарат близо до стълбите от южната страна на черквата, става атентатът. В първия момент Константинов успява да вземе апарата и да избяга. Впоследствие обаче той се завръща и снима разрушената вече черкова, разчистването и изваждането на труповете”[v].

Бакърджиев (за разлика от Гендов) не се задоволява само с описанието на снимачния процес. Повествованието му проследява целия производствен цикъл, не пропускайки да подчертае както „специалното участие” на мемоариста в него, така и „героизма”, проявен от двамата кинодейци (нека не се забравя, че спомените са писани в мрачните години на „преходния период”): „Забързахме към Ученическото кино. Цяла нощ не подадохме глава навън. На улицата се чуваха стъпките на патрулите, полицейски свирки, чаткане на приклади, пушечни изстрели. Константинов топеше във ваните филмовата лента, сушилният барабан се въртеше. С щракането на ножицата монтирах копието. Нещата изглеждаха такива, каквито са били винаги след полицейска блокада. Стражарите нахлуха в Ученическото кино, направиха обиск в лабораторията. След проверката на личните карти разрешиха да купим хляб от близката фурна с придружаващ стражар”[vi].

„Скъпи жертви на демонското престъпление”

Може пък иронията ми да е напълно неуместна в случая, а разказът да отразява напълно реалистично случилото се през онази нощ. Защото днес е известно, че часове след атентата започват масови арести, при които някои от извършителите му загиват (Коста Янков и Иван Минков – братът на писателя Светослав Минков), други успяват да се укрият (Петър Абаджиев и Никола Петров, известен като Васко), трети са заловени – Асен Павлов и Петър Задгорски (всъщност Павлов, човекът който подготвя взрива, бива арестуван още през март, а клисарят Задгорски, осигурил достъпа на терористите в храма, се предава сам на Обществената безопасност). В крайна сметка пред Софийския военно-полеви съд (всички дела по конспирацията минават в ръцете на този вид извънредни съдилища) биват изправени Петър Задгорски (единственият заловен от преките изпълнители на атентата), Марко Хаим Фридман (1892–1925) – адвокат от Стара Загора и сътрудник на Коста Янков, Георги Коев (приютил в дома си Иван Минков), Димитър Даскалов и Благой Камбуров (ятаци пък на Задгорски). Срещу последните трима са повдигнати обвинения по реда на Закона за защита на държавата (гласуван и влязъл в сила през януари 1924) и по-специално по неговия член 16 (който само през 1925 бива два пъти променян – изменен на 16 март и допълнен на 29 април) – като „помагачи” на „организация или група”, предприела „терористически действия”. Пора­ди големия интерес към делото, което започва на 1 май, съдът заседава в салона на Артиле­рийското кино, намиращо се в чертите на казармите на IV артилерийски полк (южната част на днешния комплекс „Генерал Заимов”).

Кадри от филма „Атентатът в Св. Неделя”

Присъдите биват произнесени на 11 май. Три от тях са смъртни (чрез обесване), Даскалов и Камбуров получават съответно 6 и 3 години затвор, други две са задочни – тези на Петър Абаджиев и Станке Димитров (радетел за въоръжено въстание, чийто сигнал би трябвало да бъде атентатът). Изпълнението им е на 27 май (сряда) – започва в 8:00 и свършва в 9:30. Извършено е пред очите на десетки хиляди столичани – според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България[vii], според други източници – в Европа дори[viii]. Печатът подробно отразява събитието. Сред многобройните отзиви се откроява обширният репортаж, озаглавен „Екзекуцията на 3-мата конспиратори” и поместен още на 29 май (петък) в струващия 1 лев вестник „Зора” на Данаил Крапчев: „От ранни зори на мястото, където ще се извърши екзекуцията, се стича маса народ, който не прекъсва да приижда до последния момент. Повече от 40 хиляди любопитни зрители, които съ вперили погледите си в трите издигнати бесилки. Часът е осем. Пристига камиона с осъдените, които застават, по нареждане на прокурора, Коев в ляво (към запад), по средата Задгорски, до него Фридман, всички гърбом към бесилките… Излизат напред тримата свещеници, определени да изповядат осъдените. Един от тях е израилтянин и се отправя към Фридман. Този последния го посреща с леко кимване на главата, разменят няколко думи. Фридман се покланя низко, свещеника се връща. Фридман отказва да бъде изповядан. Другите двама свещеници остават при осъдените, с които разговарят. Коев продължително шепне нещо на ухото на отец Кузманов. Започва четенето на присъдата, което продължава доста време…[ix]”.

Освен тримата обречени мъже и техните трима изповедници анонимният автор посочва и неколцина други участници в изпълнението на смъртното наказание или просто присъстващи в близост до бесилките (като представители на професии, чието наличие в подобни случаи се приема за задължително), оказали се по волята на съдбата и участници в кинохрониката (обект на настоящето изследване): „официалните и поемни лица, прокурора, лекаря на затвора, коменданта и др.”, войници и стражари, „почти всички чуждестранни и български журналисти, които следят всяко движение”, „тримата джелати – цигани”… На последните „Зора” отделя специално внимание: „Единият – вече станал професионален джелат, защото е обесил до сега петима престъпника, е Юсеин Яшаров. Негови „ученици”, както сам той се изразява, съ Ариф Демиров и Арунд Алиев. И тримата от циганската махала, коренни жители на столицата. На възнаграждението, което им е обещано, много не разчитат, но затова от въжетата „ще стане голяма далавера”, защото се готвят да продават парчета от него на суеверните скъпо и прескъпо. Един френски кореспондент казва, че и в Франция сред простолюдието съществува такова поверие, че притежателя на парченце от въже, с което е обесен престъпник, го запазва от „разни злини”. Точно в 8 и половина часа се приключва четенето на присъдата”[x].

Кадри от филма „Атентатът в Св. Неделя”

След като прокурорът се запознава с последните желания на подсъдимите, започва екзекуцията: „Пръв се качва Задгорски. След него Коев. На Фридмана двамата цигани помагат или по-право го вземат на ръце и го качват на масата. Низко е, не достигат до примките на въжетата. Става нужда да се сложат столчета, върху които стъпват… Един глас дава заповед:

– Дръпни масата!

Тялото повисва в конвулсивни гърчения. Не всеки може да издържа такива зрелища. Мнозина се отвръщат, но съзнанието, че това гърчещо се тяло е на престъпник, не остава място за каквото и да било съжаление към него. Когато първата маса се дръпва и тялото на първия престъпник повисва и се разлюлява във въздуха, един продължителен глъч се раздава от цялата тая многохилядна тълпа народ, която наблюдава от далеч, и до нас този шум достига като някаква вина. Процедурата се повтаря. Въжето е преметнато през врата на клисаря. И той повисва. Последният е Фридман – неговото престъпление е най-голямо, за това и той трябва да бъде екзекутиран последен. Свърши се. Черната маса народ бърже се разпилява. В 9 часа и половина, беше срязано и последното въже – това на Фридман. Телата се поставиха в дървените сандъци и с камиона се отнесоха да бъдат погребани при гробищата… Гроба на Фридман е изкопан в еврейските гробища в най-източния край зад синагогата, до самата телена ограда. Ковчега се постави в гроба и закри с пръст… От тук камиона потегли за мястото, където съ гробовете от четвърти разред – на северозападния край на гробищата в самото поле. Тия гробища съ почти изолирани. Един зад друг съ изкопани два гроба. В по-предния се сложи Коев, а в задния Задгорски. И никакъв кръст не се постави над тях”[xi].

Вестникарският материал е не само обширен, обстоятелствен, подробен, но и професионален. От погледа на неговия автор не убягва дори един на пръв поглед маловажен факт, оказал се обаче значим с оглед на разглежданата тема, защото се отнася до реализирането на български филм, отразил събитието. Описвайки случващото се пред „трите издигнати бесилки”, репортерът на „Зора” отбелязва: „На десетина крачки цяла верига от поставени на триноги фотографически апарати и два кино-апарата, които правят първите снимки[xii].

Чии са били тези два „кино-апарата”? „Аз заснех обесването на атентаторите – уверява Минко Балкански. – Бесилките бяха издигнати в низината под днешно­то игрище „Славия”. Край тях се беше събрала огромна тълпа. Направих с камерата панорама на събралите се хора, а после спрях на бесилките… Те бяха три. Вляво беше Фридман, после Коев и Задгорски. Изпратиха им свещеници да ги изповядат. И тримата отказаха да се изповядат… После палачите нарязали въжетата от бесилките на малки парченца и ги продавали „за късмет”. Каква жестока гавра с паметта на онези, които бяха загинали за щастието на обикновените хора!”[xiii].

Васил Бакърджиев, Христо Константинов и Минко Балкански

Значително по-различна е версията на Васил Бакърджиев. Според нея рано сутринта на 27 май той бил разбуден от оператора Жан Парнак с думите: „Бързай, братко, файтонът чака. Ще филмираме екзекуцията”. „Файтонът, натоварен със снимачната апаратура, полетя с главоломна бързина към Еврейските гробища – продължава мемоарният разказ. – В дъното стърчаха три бесилки с увиснали клупове. На всяко въже белееше покривало за лицето на осъдения. Към гробищата се стичаше безкрайна върволица от хора. С мъка си пробихме път сред множеството. Длъжностните лица и обесвачите пушеха цигари. Наоколо се въртяха журналисти с бележници и фотоапарати. Сред тях стърчеше киноапарат, поставен на статив. Константинов беше ни изпреварил… Сред настъпилото оживление фотоапаратите защракаха, кинокамерите заскрибуцаха. Раздрънкан автомобил изпъшка пред гробищата. Стражарите доведоха осъдените с вързани ръце. Столичният комендант заповяда на публиката да се отстрани… Насочихме киноапарата към бесилките, направени през нощта в дърводелната на Централния затвор. Свещениците се втурнаха да държат напътствено надгробно слово… Прокурорът махна с ръка. Палачите се спуснаха към жертвите. Публиката изтръпна, ужасена свали шапки. Един от циганите блъсна масата, гласът на Коев заглъхна. Задгорски гледаше поразен и онемял, докато увисна на въжето. Палачът Юсим се изправи пред Фридман… Трите бесилки се откроиха печално в ясното небе… Чуха се писъци и ридания. Стражарите разгониха напиращата тълпа. С наточени ножове обесвачите прерязаха въжетата, развързаха посинелите ръце на жертвите и ги натикаха в ковчезите. Камионът с останките запраши към Централния затвор. Когато се завърнахме в лабораторията, Жако Леви отмерваше химикалите с бакалска паланза, изсипваше ги и бъркаше в дървено корито с точилка за пране. Парнак се зае с проявяването на негатива и отпечатването на копието. Много бързо монтирах филмовата лента”[xiv]. Споменатите Жан Парнак и Жак Леви са асистент-оператори на два игрални филма, заснети в началото на 20-те от Акционерно дружество „Луна” – кино-къща, която по това време е във фалит и чиято снимачна техника впоследствие преминава в ръцете на Балкански (откривайки от своя страна кинолабораторията „Нова Луна”).

Кадри от филма „Атентатът в Св. Неделя”

Така се оформя петорка от кинаджии: Христо Константинов, Васил Бакърджиев, Минко Балкански, Жан Парнак и Жак Леви, претендиращи (пряко или косвено) да са взели по някакъв начин участие в сътворяването на кинохроника, отразяваща не толкова атентата (това е невъзможно), колкото вече описаните последствия от него. Че такава целулоидна лента е била заснета, свидетелства още през 1949 Васил Гендов: „Като изключение в това затишие [годините след Деветоюнския преврат] е само документалния филм, който операторът Христо Константинов, по своя инициатива снима в София. Това е атентатът в Св. неделя и обесването на осъдените по атентата: Фридман, Коев и клисаря на черквата Загор­ски [Задгорски], което обесване стана публично в крайнините на София зад старото игрище на спортния клуб Славия… Този филм обаче не се появи на никой от екраните за публична прожекция”[xv]. В ръкописа „Трънливият път на българския филм” (така и останал неиздаден до ден днешен) Гендов описва своите преживелици през близо четиридесетте години, отдадени на киното. Освен безценно мемоарно свидетелство обемистият труд (от 283 страници) е и първата история на седмото изкуство у нас – автентичен, достоверен и меродавен източник на информация, който (въпреки многобройните си кусури) никога досега не ме е подвеждал. Защото е съграден не само от спомените на автора, но и върху сведенията, които той получава от десетки свои колеги. Повечето от упоменатите в този бездънен извор кинаджии (близо стотина на брой) Васил Гендов познава лично, с някои е работил заедно години наред (от 1914 до 1937 той режисира 11 игрални филма). Негов верен спътник по „трънливия път” е и Христо Константинов – оператор на четири Гендови творби, а в други две изявил се като асистент-оператор и фотограф!

Тъкмо „Трънливият път на българския филм” превръща „загадъчната петорка” във „великолепна седморка”, добавяйки още две имена към тези на известните вече „атентатори” (като същевременно реализираните от тях филми стават поне два на брой, а може би дори три!): „По-късно, след присъдата по делото на Фридман, неизвестно по чия подбуда операторът на Модерен театър Апостол се снабдява с позволително за снимки на филм, екзекуцията на осъдените. И този филм не се появи за публична прожекция в никой екран. По-късно се узнава, че филмът като негатив е бил взет от извест­ния на времето оперетен артист Ангел Сладкаров и отнесен в чужбина. В Берлин той изважда копия от филма и филмът се появява на чуждите екрани. В същото време филмът се прожектира и в Москва. По данни на тогавашното правителство филмът е бил изнесен от Сладкаров специално за Съветския съюз, който бил заплатил за него една значителна сума на Ангел Сладкаров. Подведен под отго­ворност за злепоставяне на България в чужбина, Ангел Сладкаров бива осъден задочно на смърт чрез обесване. Много години той остава емигрант в чужбина и наскоро, преди световната война, при една обща амнистия се завръща в България. Въпреки всички уси­лия, които положих да узная лично от него нещо за съдбата на филма, Сладкаров премълчаваше”[xvi].

Ангел Сладкаров (1892–1977)

За съжаление, личността на споменатия прожекционист и оператор на софийското кино „Модерен театър” тъне в информационен мрак вече близо цяло столетие и по тази причина той остава в аналите на гилдията само с малкото си име – Апостол. Затова пък Ангел Сладкаров (1892–1977) бива възвеличаван като „бащата на родната оперета”, „основоположникът на професионалното ни оперетно изкуство”, „откривателят” на „звездите” Мими Балканска и Надя Ножарова, човека, „на когото дължим първите 180 грамофонни записа с естрадни песни и оперетни арии на български език”[xvii]… Любопитна подробност е и фактът, че Минко Балкански също споменава певеца „с широк диапазон”, който по неведоми пътища се приобщава към кинобизнеса: „По-късно Ангел Сладкаров реши да направи филм за атентата и ме ангажира за оператор. В двора на военния арсенал беше построен макет на църквата „Света Неделя”, който трябваше да бъде взривен. Изпратих моя помощник Жак Леви да снима взривяването, защото бях известен в града като комунист и по редица съображения не исках да ходя при военните”[xviii].

Проследявайки (макар и накратко) орисията на хрониката „Атентатът в „Света Неделя”, Васил Гендов обяснява и нейното „възкресение”, случило се четвърт век след „сътворението” й: „Така следите на филма се изгубиха до началото на 1950 г., когато едно копие от филма се открива в гр. Сталин [наименованието на Варна от 20.ХІІ.1949 до 20.Х.1956] в доста запазен вид. Чрез Главната дирекция на Бълг[арската]. кинематография копието се предава на музея за съхранение, където се намира и днес”[xix].

Създателят на първия български игрален филм „Българан е галант” (1914) завършва окончателно своя ръкопис на 27.ХІІ.1949 (датата е посочената от самия него). По това време той отговаря за музея при „Българската кинематография” – държавно предприятие, родено от Закона за кинематографията (публикуван на 5.ІV.1948). По силата на този „революционен акт” бива създадена и Комисия за национализацията, привлякла Гендов за свой сътрудник (служител). Така той става първият „филмограф”, описал предоставеното на „народната власт” от дотогавашните собственици на кина, филмови къщи, снимачни студия и лаборатории, полагайки по този начин основите на бъдещата БНФ, чиято първа сбирка се ражда тъкмо от национализираните заглавия – „25 произведени в България и 92 внесени от чужбина филми”[xx]. Сред тях обаче едва ли ще да е била лентата за атентата, щом тя се „открива [появява се за първи път на бял свят] в гр. Сталин” чак в „началото на 1950 г.”.

От тогава до ден днешен тя си е във филмотеката – заведена под № 18319, инвентаризирана – 2 части (дължина 622 метра и времетраене 21 мин. и 41 секунди), съхранявана грижливо (навярно защото и като позитивен, и като негативен материал е охарактеризирана – в „лошо състояние”), дори озаглавена – „Атентатът в „Света Неделя” (условно, разбира се, защото в запазеното копие липсват каквито и да са титулни и междукадрови надписи – не става и дума за оригинални такива). Така филмът се превръща не само в архивен документ, но и в обект на киноисторическо изследване. Първото му споменаване в публикация се дължи на покойния Александър Александров, който от началото на 1960 до края на 1964 води рубриката „Исторически календар” на сп. „Киноизкуство”. Там през 1961 той помества статия, анализираща Закона за кинематографите от 1930, охарактеризиран от автора като „първият специален фашистки закон за киното у нас”. Именно в нейния край моят преподавател по история на българското кино отбелязва: „Твърде вероятно е при вмъкването на тази алинея [ал. 3, чл. 8] съставителите на закона да са имали предвид скандалния за тях случай в 1925 г., когато бяха изнесени тайно кадри от обесването на атентаторите от „Св. Неделя” и чрез тях беше разобличен в чужбина белият терор в България”[xxi]. На този „Филм за белия терор в България” киноисторикът посвещава и едноименния си материал (отпечатан в същата рубрика на същото издание, но след три години), в който посочва (макар и върху една само страница): заглавието на хрониката – „Преживяните събития в София от 18 април т. г. до днес”; кино „Модерен театър” като място на нейната (навярно първа) прожекция през юни, но и като вероятен продуцент на „друг филм „сцени от обесването”; два свои информационни източника – столичните издания „Свобода” и „Зора” (конкретизирайки датата на броя – 29.V.1925); възможността за показ „и в някои провинциални кина” (без да уточнява кои са били те); изказва далновидното предположение „за съществуването на два или повече филма за събитията около атентата”, ала преди всичко подчертава „политическия резонанс на този филм”, послужил „за разобличаването на фашистките жестокости пред европейските кинозрители”[xxii]

В. „Зора” (29.V.1925)

В същия брой г-н Александров публикува и обширната си статия „Българският документален филм преди 9 септември”, в която обаче не включва „разглежданото произведение”, задоволявайки се с логичната отпратка: „Вж. Историческия календар в този брой”[xxiii]. Материалът излиза отново (с малки изменения) след 15 години в сп. „Киноработник”, като авторът му този път отделя 21 реда на „единствения филм за нашето революционно движение, наричан условно „Атентатът в света Неделя” (1925)”. „Касае се до снимки – пояснява Александър Александров, – правени от Минко Балкански, Васил Бакърджиев, Симеон Симеонов, а може би и от още някои”[xxiv]. Така освен новото заглавие авторът огласява имената на трима от евентуалните създатели на творбата. Прави го за пръв път извън хлъзгавия „терен” на възпоменанията, но всъщност, стъпил (при това здраво) и върху него, и върху тях. Защото до това време (1979) вече са станали обществено достояние мемоарите и на тримата споменати оператори (в сп. „Киноизкуство”[xxv] и в алманаха на БНФ „Кино и време”[xxvi]). От тях единствено Симеон Симеонов – Монката може да бъде изключен от кръга на „обичайните заподозрени”, защото през пролетта на 1925 е бил на 14 години (раждан е на 5 януари 1911). Най-вероятно г-н Александров се е подвел по неговия цветист разказ за откриването на възстановената след атентата църква, родило хрониката „Освещаване храма Св. Неделя”, заснета обаче през 1933 (от тандема Бакърджиев – Симеонов, основавали през 1930 киностудията „Сердика филм”).

През 70-те изследователят Костадин Костов (и той преминал тихо в отвъдното през 2009) открива едно ново съобщение в пловдивския в. „Юг” (навярно защото цял живот бе обитавал града под тепетата), разширявайки по този начин ареала на известното до този момент от българския печат за филма. Въз основа на тази информация (датирана само с годината – 1925) моят дълголетен колега и приятел включва заглавието „Атентата в „Света Неделя” в „Азбучен каталог на неигралните видове филми, прожектирани в България от 1908 г. до 9.ІХ.1944 година”[xxvii], където обаче не пропуска да впише и титула „Събитията в София от 18 април 1925 г. до днес”, допълнен с пояснението: „Български филм за атентата в църквата „Св. Неделя” и препратката към източника („Зора”, бр. 1779, 29 май 1925 г.”)[xxviii]. Без да спомене, за съжаление, каквито и да са други данни.

В началото на 80-те и скромната ми персона (тогава новопостъпил в БНФ киновед) се втурна (с присъщите на младостта ентусиазъм и инфантилизъм) в съграждането на киноисториографията на филма, посвещавайки му през 1981 статия в сп. „София”[xxix] (относително подробен, ала компилативен материал). Тъкмо там изказах хипотезата (дълбоко убеден в нейната уникалност), че запазеното в БНФ копие „се състои от два различни, самостоятелни филма, които притежават една и съща драматико-хронологическа структура”[xxx]. Предположение, възникнало както от самата съхранена картина, показваща (при това на няколко пъти) двете камери, с които е снимано, така и въз основа на данните във филмографията, съставена или от самия Бакърджиев, или по негови спомени, в която фигурират заглавията (посочени обаче под годината 1924!?) „Атентатът в храма „Св. Неделя” (документален, 1 част, 180 м. Режисьор – Васил Бакърджиев. Оператор – Христо Константинов. Производство – „Ученическо кино”) и „Обесването на атентаторите” (документален, 1 част, 150 м. Режисьор – Васил Бакърджиев. Оператор – Жан Парнак. Производство – „Луна”, за Ангел Сладкаров)[xxxi]. По същото време си позволих и дързостта да включа заглавието „Атентатът в „Света Неделя” във филмографията на хроникално-документалните филми, произведени от Държавния ученически кинематограф (ДУК) за периода 1924 – 1930[xxxii]. Вероятно подсъзнателно усещайки лекомислието на този акт, съзнателно не разгледах филма в самия материал, измъквайки се с някакво мъгляво обяснение под черта и отпращане за повече подробности към статията в сп. „София”.

Въпреки наличието и достъпността на маркираната дотук макар и скромна база данни, в своята академична книга „Началото” (1985) проф. Александър Грозев отделя на филма едва 12 реда, в които не смогва да спомене дори заглавието му! Затова пък преразказва (накратко) фактологията, завещана от Васил Гендов, споменава „известния оперен артист Ангел Сладкаров” – „осъден задочно на смърт”, имената на Хр. Константинов и Минко Балкански (като автори на снимките), преповтаря идеологическите „мантри” на г-н Александров (за „безчинствата на режима” и „фашистките зверства”, станали „достояние на прогресивната световна общественост”), заявявайки в крайна сметка, че „и двата репортажа [имайки предвид тези на Константинов и Балкански] не са допуснати на търговски екран”[xxxiii].

Съобщението във в. „Зора” (1.VI.1925)

Истината, както това често става в живото, се оказва доста по-различна. Още на 29 май в. „Зора” известява в рубриката си „Хроника”, че „МОДЕРЕН ТЕАТЪР, днес четвъртък [28 май], представя: „Закона на отмъщението”… Вън от програмата ще се даде в най подробни снимки филма „Преживяните събития в София от 18 април т. г. до днес”[xxxiv]. През следващите два дни (неделя и понеделник) изданието помества две идентични рекламни съобщения, в които обаче сгрешената първоначално в заглавието дата (18 април) вече е поправена (на 16 април)[xxxv]. Така бива обяснено присъствието на числото 18 в титулите, упоменати от Александър Александров и Костадин Костов, така на бял свят се появява поредната вариация на заглавието – „Преживяните събития в София от 16 април т. г. до днес”. Словосъчетанието „вън от програмата” би могло да се разшифрова като „извънредно”, „току-що появило се”, „включено в последния момент”… И ще да е звучало актуално – екзекуцията от 27 май е подробно описана в броя на „Зора” тъкмо от 29-и. Но пък, от друга страна, рекламата се появява цял месец и две седмици след датата на събитието, упомената в титула! В нея липсва и „злобата на деня” – бесилките. Закъснението би могло да се обясни с цензурата – по-яростна от всякога след атентата, с обявеното военно положение и въведения полицейски час, принудили навярно кината да затворят врати за няколко дни, но и с прозаичния факт, че филмът действително е показвал „преживяните събития” през последните 43 дни…

При това не само тогава, показва ги и днес. Благодарение на съхраняваното в БНФ копие, чиято структурата се състои от четири епизода – разрушената след атентата църква (6 минути и половина), погребенията на жертвите (8 мин. и 46 сек.), процесът (3 мин. и 40 сек.) и екзекуцията (която няма и 3 минути, но пък е най-зловещата част). Макар че четирите сегмента следват една и съща драматично-хронологическа линия, те са монтирани хаотично – очевиден факт, който дава основание за хипотезата, че в случая става дума поне за два различни, самостоятелни филма. Взривената църква например може да се види на два пъти. Веднъж, заснета (най-вероятно от Христо Константинов) непосредствено след взрива (когато димът и прахът едва са се разсеяли) – устремените към мястото на атентата пожарникарски и червенокръстки коли (но не като днешните, а теглени от коне), отцепващите района полицаи, сбиращите се зяпачи, вихреното пристигане на огнеборците, влизането им бежешком в разрушения храм, разчистването с лопати на отломките, изпод които изваждат няколко трупа; интериора на църквата – олтара, патриаршеския стол, амвона, останките от рухналия полюлей; панорамата, осъществена от покрива, включваща час от сградата на Духовната академия и булевард „Витоша”. И втори път, портретирана (незнайно от кого) ден или дни след атентата, което личи най-вече от спокойната атмосфера, царяща наоколо, поведението на преминаващите софиянци, липсата на динамиката, характерна за часовете след експлозията… Все в интерес на историческата правда ще допълня, че запазената картина не доказва твърденията на мемоаристите относно състоянието на сградата: „Кубето на църквата „Света Неделя” се откъсна и падна на площада” (Минко Балкански) и „Куполът на църквата „Света Неделя” беше рухнал” (Васил Бакърджиев). Част от покрива действително рухва върху главите на присъстващите на опелото, но централният купол си остава на място (макар и силно повреден). Срутва се (напълно разрушено) само едно от четирите малки (странични) кубета – югозападното.

Част от „преживяните събития” са погребенията на жертвите и последвалите ги (след 3, 9 или 40 дни) панихиди в тяхна памет – обреди, състояли се очевидно на различни места и по различно време, но предимно в Софийските гробища (върху някои от кръстовете могат да бъдат разчетени дори имената на загиналите). Част от „преживяните събития” е и процесът срещу атентаторите (1–11 май). За отразяването на съдебното дело върху екрана тогавашните вестници не обелват и дума, но кинооператорите и този път са били на своя пост. Единият от тях (според мен това е Христо Константинов, но без да съм сигурен в твърдението си) и днес може да бъде видян върху филмовата лента. И то в два кадъра – въртящ манивелата на камерата си и подтичващ със статив на рамо след подсъдимите. Те пък, нарамили своите тежки вериги, слизат от военен камион, разтъпкват се за няколко секунди пред киното, след което бавно заизкачват водещите към входа стъпала… Върху цокъла на сградата е залепен филмов афиш – мярва се за миг, но и това е достатъчно, за да се разчете написаното върху него: „Събота и неделя в Артилерийското кино „Монна Ванна”… А времето тече. Изобразяването на неумолимия му ход върху екрана често е затруднявало дори най-големите майстори на седмото изкуство. Докато в този скромен филм това е сторено – разбира се, съвсем неосъзнато, ала с жестока убедителност. Отново камионът, слизането от него и качването по каменните стъпала. Всичко е както в предишния кадър. Само промененият вид на афиша (погрознял и разкъсан) подсказва, че са изминали дни. Страстите в „Монна Ванна” са отшумели, младите офицери от IV артилерийски полк сигурно вече са забравили аро­мата на парфюмите на своите госпожици, само военно-полевият съд не е забравил своето предназначение…

Част от „преживяните събития” – погребенията на жертвите и последвалите ги панихиди в тяхна памет

Така три от споменатите вече четири сегмента, изграждащи съхранения филм, могат да бъдат идентифицирани в едно заглавие – „Преживяните събития в София от 16 април т. г. до днес”. На бял свят (по-скоро – на бял екран) не закъснява да се появи и най-зловещата част – „екзекуцията”. При това само седмица, след като „софийската” хроника слиза от екрана на „Модерен театър” (където се задържа минимум 4 дни – от 29 май до 1 юни). Събитието обаче не се случва в София, а във Варна. Ето защо за него пръв известява местният „Варненски новини” – струващият 1 лев „ежедневен утринен информационен вестник”. На 7 юни (неделя) изданието помества в рубриката си „Хроника” следния текст: „Летен Кино-Палас. От понеделник Варненци ще имат случая да видят в Кино Палас зад Златна котва на филма „Атентата в църквата Св. Неделя” с всички подробности – включително присъдата и обесванието на Коев, Задгорски и Фридман”[xxxvi]. След два дни същият всекидневник огласява: „Днес продължава с незапомнен за киното успех да представя исключително интересна програма „Атентата в църкв. Св. Неделя”, която хронологически предава събитията включително обесванието на Коев, Загорски и Фридман”[xxxvii]. Третото съобщение потвърждава както несекващия ход на прожекциите, така и ефекта, произведен от тях върху местната публика (охарактеризирайки този път успеха като „голям”), добавяйки, че освен хрониката в програмата е включена и „великолепната комедия Закона на отмъщението, превръщаща зрителя в възторг”[xxxviii]. Успоредно с тези три обявления във  „Варненски новини” се появява и рекламно каре, разположено в горната дясна част на първа страница (непосредствено до „главата” на вестника), поместено в цели пет броя (8–12 юни)[xxxix]: „Летен Кино Палас. Зад Златна Котва. Днес двойна програма. Атентата в църк. Св. Неделя с всички подробности включая обесванието на Коев, Фридман и Загорски. Закона на отмъщението извънредно интересна траги-комедия с прочутия Бъстер Китон – съперника на Чарли Чаплин и Улиям Дункан. Начало 8 ½ и 10 часа”.

Рекламното каре във в. „Варненски новини”

Споменатото на няколко пъти лятно (и навярно временно, непостоянно) кино отваря врати на 5.VІ.1925 (според информация на същия вестник). Очевидна е амбицията на неговите стопани още в самото начало на своята дейност (а и на сезона) да привлекат вниманието на аудиторията, поднасяйки й богата („двойна” и „исключително интересна”) програма, съдържаща популярни и дори сензационни заглавия. Има и друг любопитен детайл – българската кинохроника се предлага „в пакет” заедно с американския игрален филм „Законът на отмъщението” с Бъстър Кийтън (Buster Keaton), така както това става седмица преди това в София с „Преживяните събития в София от 16 април т. г. до днес”! Ако този факт бъде разтълкуван като индикация, че зад варненската програма „наднича” столичният „Модерен театър”, може да се доразвие хипотезата (но не и да се докаже), че тъкмо управата на киното е продуцентът и на двете документални ленти!? Най-съществено за разглежданата тема обаче е обстоятелството, че във връзка с представянето на творбата най-четеният варненски всекидневник публикува цели 8 (осем) реклами (!), като чрез тях за първи път в българския печат се появява и заглавието „Атентата в църквата Св. Неделя” (в което този път няма нищо „условно”). Това невероятно за времето си постижение на български филм е доказателство за интереса както към кинохрониката, така и към събитието, което тя отразява. Интерес, материализирал се през лятото на 1925 във Варна посредством минимум 10 кинематографични сеанса (по два всяка вечер), разтегнали се в протежение на поне 5 дни (от 8 до 12 юни)!

Месец по-късно в два пловдивски вестника („Юг” и „Борба”) биват поместени три рекламни карета, чието еднотипно съдържание гласи: „Екзелсиор” днес „Атентата в св. Неделя” с трите бесилки: ФРИДМАН, КОЕВ и ЗАДГОРСКИ”[xl]. В първия „независим ежедневник” това е сторено по същия начин като във „Варненски новини” (до главата), докато във втория „информационен всекидневник” текстът е сместен на страница 2 (но отново горе вдясно). „Екзелсиор” е най-популярното тогава кино в града под тепетата, където кинохрониката се задържа само два дни (17 и 18 юли) – поне според изложената налична информация (значително по-оскъдна от варненската?).

Известията в пловдивската преса

Но и 11-те обявления, появили се в двата областни центъра, са достатъчни, за да стане ясна „технологията”, по която към „преживяните събития в София от 16 април” до 28 май (най-вероятната премиерна дата на първоначалния вариант на филма) са били прикрепени (с помощта на монтажа) и кадрите от екзекуцията на 27 май (за чиято лабораторна обработка са били необходими няколко дни), за да се получи цялостният репортаж, озаглавен „Атентата в св. Неделя”. Втренчени в трагичния епизод „обесванието” или „трите бесилки” (от който до наши дни са достигнали 2 мин. и 47 сек.), не бива да подминаваме несъщественото (на пръв поглед), но не и случайно допълнение – „включително присъдата” (вече споменах, че третият хронологически сегмент – „Процесът срещу атентаторите” – е с времетраене от 3 мин. и 40 сек. или 17 % от всичко съхранено). Четенето на самите присъди най-вероятно никога не е било документирано върху филмова лента – никой от тогавашните оператори не е разполагал с изкуствено осветление, позволяващо осъществяването на интериорни снимки в салона на Артиле­рийското кино, където юридическият акт бива извършен. Затова пък поне двама камермани се навъртат от 1 до 11 май със своите апарати около импровизираната съдебна зала, за да оставят на потомците споменатите 3 мин. и 40 сек. (представляващи външни, екстериорни снимки, реализирани изцяло извън сградата, под открито небе и с помощта на естествената светлина, пред самото кино или из околните му улици, по които довеждат или извеждат подсъдимите). Две камери (поставени върху стативите си) се виждат и в непосредствена близост до трите бесилки – автентичен кадър, потвърждаващ безпрекословно „версията на Васил Бакърджиев”. За съжаление, в него не се появяват (за да бъдат днес идентифицирани) лицата на „папараците”, но пък мемоаристът ги споменава – Христо Константинов и Жан Парнак. Кой обаче е монтирал тези кадри в тъканта на филма? Не се знае…

Знае се само, че „Атентатът в „Света Неделя” бива публично показан през 1925 в София („Модерен театър”), Варна („Летен Кино Палас”) и Пловдив („Екзелсиор”). През май, юни и юли… И локализирането на прожекциите, и тяхното времево позициониране красноречиво говорят, че филмът се е „придвижвал” из страната. По тази логика би могло да се допусне, че той се е появил на екрана и в други градове, и на други места. За демонстрация в Стара Загора например свидетелства едно писмо на Шейна Фридман, което съхранявам вече тридесет години в моя личен архив. Тъй като досега то не е било публикувано, си позволявам да го цитирам изцяло и без коригиране:

„София, 8.ІІІ.82 г.

До Българска национална филмотека

Другари,

Повод да Ви се обадя е статията на др. Петър Кърджилов в сп. „София”, кн. 10/81 г. Там се казва, че не е известно дали филмът за атентата в черквата „Света Неделя” е бил прожектиран някъде. Аз съм сестра на Марко Фридман. През 25 г. живеех в Стара Загора и зная, че там беше прожектиран такъв филм. Запомнила съм кадри с разчистването, обесването и погребението в братската могила. Гледах филма още първия ден. Афишите пред киното направо насочваха към разгаряне на страстите. Въздействието на филма обаче беше обратното – в салона беше тихо и през време на прожектирането, и след края. Хората си тръгнаха мълчаливо. Не мога да кажа как са протекли другите прожекции, но по всяка вероятност реакцията на публиката е била подобна. Доколкото си спомням, филмът издържа три или четири дена, а Стара Загора е от големите градове. Не си спомням да са споделяли с мене впечатления, но и това е обяснимо. Темата не е била приятна.

С уважение:

Шейна Фридман, жк „Младост 3”, бл. 327, вх. В”.

Покрай интереса ми към филма се запознах и с друг от потомците на осъдените атентатори. Но докато с г-жа Шейна Фридман контактът си остана задочен и епистоларен, то с Георги Георгиев Коев се срещнах лично (при това на няколко пъти). Ще да е било през 1980 или 1981, когато във филмотеката (ул. „Гурко” № 36) дойде възрастен, ала стегнат и държелив мъж, който пожела да вземе „Атентатът в „Света Неделя”, за да го покаже пред членове на КАБФК (Комитет на активните борци против фашизма и капитализма). Оказа се, че той е синът на Георги Константинов Коев (1878–1925) – възпитаник на Военното училище, дългогодишен офицер, участник в три войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), ръководил през 1923 „съветската контраразведка в Букурещ” (според биографията, написана от сина му, който бе така любезен да ми я предостави), конспиративен сътрудник на Иван Минков – дясната ръка на Коста Янков и един от организаторите на атентата (и двамата също запасни офицери). Според Георги Коев-младши семейството му се премества от Самоков в София през 1923. Тъкмо в тяхното жилище (ул. „Бачо Киро” № 10) на 20 април 1925 намира спасение от преследващите го полицаи Иван Минков. „Баща ми, виждайки несигурността на своя дом, находящ се на оживена централна улица – свидетелства Г. Г. Коев, – завежда Иван Минков в мазето на необитаемата още къща на брата си д-р Андрей Коев [ул. „Искър”], скривайки го там. Двамата не забелязват, че предател ги е проследил и съобщил на полицията,  която обгражда къщата. Иван Минков, след ожесточена престрелка, с последния куршум се самоубива, а баща ми бива заловен жив.” Георги Коев сподели с мен и малкото информация, която тогава е притежавал, отнасяща се до съдбата на кинохрониката: „Ангел Сладкаров е бил актьор и певец в тогавашния Оперетен театър. Той е правил този филм. Васил Гендов също ми разказваше, че му е помагал при монтажа. Сладкаров впоследствие емигрира, мисля в Германия, като взема филма със себе си. Когато се завръща след 9 септември, го донася. Филмът е показван в чужбина”[xli]. От тези думи става ясно, че Коев-младши и Гендов са се срещали приживе и разговаряли по този повод (със сигурност преди 1970). Очевидно е също, че сведенията са текли еднопосочно, защото доверèното ми от г-н Коев напълно препокрива написаното от кинематографиста в неговите мемоари. Ключовата фраза в случая обаче е финалната: „Филмът е показван в чужбина”.

В. „Независимост” (21.VІІІ.1925)

Което се оказва самата истина. Нещо повече – в странство представянето на „Атентатът в „Света Неделя”, който „минава от кинематограф в кинематограф из всичките европейски столици и големи градове”[xlii], започва най-вероятно още преди да е приключил неговият (вече описан) поход из татковината ни. Дали международното турне е било триумфално, днес не може да се каже със сигурност (поради липсата на достатъчно информация). Но пък се знае, че е било „шумно” – предизвикало е врява, олелия, вдигнало е гюрултия, породило е отзиви в чуждестранния печат, които пък, от своя страна, провокират всред българското общество скандал (политически на всичкото отгоре).

Най-ранното (известно днес) съобщение, потвърждаващо това, предоставя софийският в. „Независимост” (орган на Национал-Либералната партия), който на 1 август 1925 публикува получена от Париж „специална кореспонденция”, онадсловена „Как се позори България”.

Специалната кореспонденция във в. „Независимост” (1.VІІІ.1925)

„Меродавните фактори у нас се показаха крайно некадърни – започва материалът – не само по отношение умиротворение на страната и консолидиране вътрешното й положение, но в голяма степен и в защитата на народната ни кауза в чужбина. България по настоящем се позори, без да има някой, който да опровергае всички лъжи и измислици и да защити народната ни кауза, или поне да каже две добри думи за България. Българския пълномощен министер в Париж г. Морфов [Богдан Морфов (1872–1949) – обществен деятел, брат на известната оперна певица Христина Морфова, ръководител на посолството ни във Франция от 1923 до 1931] е много приятен господин, обаче от защита на народните ни интереси и кауза в чужбина разбира толкова, колкото и г. Калфов от дипломация [Христо Калфов (1883–1945) – тогавашният министър на външните работи и вероизповеданията е дългогодишен офицер, участник в Деветоюнския преврат, близък до двореца]. Тук не е място да правим упреци на г. Морфов, защото той е железничар по професия [половин година е министър на железниците, пощите и телеграфите през 1913], а не дипломат, следователно от него не може да се иска повече от онова, което е вършил ред години и за което се е готвил от ранни младини [завършил е инженерство в Белгия]. Г. Морфов не скрива тази своя слабост към треновете, защото както и той сам заявява, докато не чуе свирката на някой трен от източната гара, не може да заспи. А френският печат постоянно се пълни с измислици и лъжи по адреса на бедната ни родина, която днес е в положение на едно сираче, което всички бият и блъскат, без да има някой да го защити и да каже добра дума за него.

В чужбина България се илюстрова като страна на бесилките, убийствата и преследванията, и едва ли инквизицията на Игнатий Лойола не бледнее пред развоя на работите на днешното правителство. Извънредно много в това отношение допринесе комунистическия филм, който от известно време насам с голям успех се дава из кинематографите на Монмантър [Монмартър]. Въпросният филм обхваща развоя на последните събития в България. Насочен е не само против правителството на Цанкова, но изобщо против цялата „буржоазия”, която днес по примера на България масово избива привържениците на комунизъма и пролетарията. Той се състои от три части, а именно: първата част представлява арестуването, затварянето и най-жестокото малтретиране на комунистите в България. Цялата тази част е измислена и по физиономиите, костюмите и обстановката може да се съди, че въпросната част е снета не в България, а в някое парижко кинематографическо ателие. Втората част на филма представлява съденето на комунистите от военните съдилища, като подсъдимите съ обковани в най-тежки вериги, с изпокъсани дрехи и окървавени тела. Тази част по всяка вероятност е снета в някое ателие, защото здравия разум не може да допусне, че колкото и да съ виновни тия нещастни оръдия на третия интернационал, могат  да бъдат подложени на такива жестокости от страна на полицейските органи.

Третата част от този филм на „буржоазния” терор представлява обесването на Коев, Задгорски и Фридман. По всичко изглежда, че тая част е снета в България, защото главните артисти съ органите на полицията и на г. генерал Русев, които по никой начин не могат да бъдат така добре представени и имитирани в някое киноателие. Тук ясно се виждат разни бозаджии и сладкари, които продават боза и сладки на многохилядната тълпа. Около бесилката се виждат прокурора, пристава на ІV участък г. Митович, отец Младенов, пред когото се изповядва Коев, група журналисти, братът на министр председателя г. Цанков и други лица. Към тая част на филма в текста е казано, че комунистите се екзекутират под непосредственото наблюдение на брата на министр председателя, който може би както и другите зрители е присътствувал съвсем случайно на екзекуцията. Независимо от това, братът на г. Цанков е представен като главен палач на комунистите. Най-трагичен е филма на ония места, които представляват обесването на Коев, махането на масата, а най-главно люлеенето на циганина на трупа на Коева. Тази гледка е толкова страшна и неудържима за нервите на парижанина, че половината от зрителите се разплакват, а от задните редове гърмогласно викат: „Долу тиранина, убиеца на масите и пролетарията Цанков!”.

Как е снет тоя филм, чрез който се лепва на България нечуван позор и се опетнява името й тъй, както никога до сега? На българите в чужбина е необяснимо кому е бил потребен този филм и как властта е допуснала неговото снимане, за да се петни България като най-варварската страна на света. Неприятелите на България никога не биха могли да постигнат такъв добър резултат в позоренето името на България, както чрез тоя нещастен филм. От въпросния филм съ произведени повече от 40 негативи, които, пръснати по целия свят, ще разтръбят всред человечеството, че България е най-жестоката и варварската страна. Народните интереси изискват немедленото наказание на виновниците, които съ станали причина и съ дали възможност да бъде снет подобен филм на позора, който за България представлява най-жестоката присъда и самоизобличение. От тука ние българите в чужбина вадим заключение колко некадърни и нещастни съ ръководителите на съдбините на България. Ъ.”[xliii].

Мястото на кинокамерата в събитието

На следващия ден органът на Народно-либералната Стамболова партия в. „Свобода” препечатва с известни съкращения материала, като го озаглавява „Кой позори България”, уверявайки своите читатели, че „под този надслов получихме кореспонденция от Париж, в която се казва…”[xliv].

Така (благодарение на посочената информация) списъкът на лицата, присъствали на екзекуцията (едни по задължение, други по каприза на случайността), бива допълнен с имената на: генерал-майор Иван Атанасов Русев (1872–1945) – един от организаторите на Деветоюнския преврат, министър на вътрешните работи и в двата кабинета на Демократическия сговор (9.VІ.1923–4.І.1926), оглавявани от министър-председателя проф. Александър Цолов Цанков (1879–1959); софийския полицейски пристав Васил Митович; Хрисан Цолов Цанков (1890–1971) – брата на тогавашния премиер, но въпреки това напълно невинен в случая, защото никога през живота си не се е занимавал с политика, а с изкуство – режисьор и на Народния, и на Музикалния театри, а и на българо-унгарската филмова копродукция „Изпитание” (1942); отец Младенов – единия от двамата православни свещеници, изповядали осъдените атентатори християни (другият е вече споменатият отец Кузманов)… Сред „главните артисти” биват посочени и „органите на полицията”, „разни бозаджии и сладкари”, „многохилядната тълпа”… Кореспонденцията отбелязва още ефекта, постигнат от хрониката сред аудиторията, посетила „кинематографите на Монмантър”. От една страна, в материала се споменава за „голям успех” (интерес), но, от друга, бива подчертана неласкавата емоционална реакция на част от публиката спрямо показваното върху екрана – „страшната гледка” на екзекуцията очевидно впечатлява зрителите, провокира и просълзява парижани, опъва нервите им, поражда гняв, който вдига на крака „задните редове”…

Възможно ли е част от прожектирания във френската столица български филм да е „измислена”, някои сцени от уж родната действителност да са всъщност „имитирани” – посредством заснемането им в „някое парижко кинематографическо ателие” (едва ли случайно неидентифицирано от автора на кореспонденцията)? Откъдето и да е пристигнал автентичният материал, по каквито и конспиративни канали да е бил пренесен, той е бил обработен в Париж (най-вероятно). Ако не лабораторно (проявяване на оригиналния негатив и изработка на позитивни копия), ако не монтажно (изрязване на отделни некачествени парчета от лентата или дори цели сцени, добавяне на други такива, смислово сортиране на кадрите и дори преподреждането им с цел постигането на специфичен кинематографичен ритъм), то поне „словесно” – прокатният вариант със сигурност е бил или субтитриран, или снабден с междукадрови надписи (по-вероятно), за което свидетелства употребеното словосъчетание „в текста е казано” (едва ли придружаващите картината обяснения, абсолютно необходими в дадения случай, са били четени или произнасяни импровизирано от специално нает за случая актьор, лектор, коментатор или диктор). Многозначително е и изречението, фигуриращо във финалните редове и на двете публикации: „От въпросния филм съ произведени повече от 40 негативи…”. Изработката на толкова много копия не е по силите на нито един от тогавашните български продуценти, задоволяващи се обикновено с направата на само един позитив, предназначен за публичен показ!

В. „Независимост” (20.VІІІ.1925)

На 20 август с антрефилето „Противобългарския филм в чужбина” вестник „Независимост” отново подхваща темата, като този път обвиняващо посочва с пръст конкретния виновник за суматохата: „Артиста Сладкаров, с съдействието на органи на властта, е снел един кинематографически филм от атентата в Света Неделя. Дадено му било възможност да възпроизведе ужасите на тоя атентат, с жертвите му и с всичките му грозни последствия, които излочестиха България. Тоя филм е щял да се дава в западните столици и големи градове, за да види света за какви дивашки престъпления съ способни комунистите и да се отврати от тях. Но артиста Сладкаров отишел в Берлин и направил един хубав гешефт с своя филм, снет с съдействието на органи на българската власт. Той влязъл в споразумение с представителите на болшевишката пропаганда в Берлин и им продал филма за една колосална сума. Филма след туй се окастрил от болшевиките. Те задържали от снимките тия, които им биле нужни и захвърлили ония, които съ излагали тях. След туй, с помощта на готовите снимки, скроили други, като ги допълнили с специално приготвени от тях снимки за зверства и изтезания от българската власт. И тъй, филмът снет от Сладкарова, за да се представи пред света ужасът на комунистическата и разрушителна дейност в България и да ни спечели симпатиите се преобърнал в филм за пропаганда на болшевиките против „ужасите” на българското правителство. Нашата кореспонденция от Париж, в която се излагаше как един филм и кинематографа е възбудил цялата публика и тя е викала: „Долу Цанков”, „Срам за България” – се отнася до тоя нещастен филм на артиста Сладкаров, който той е продал на болшевиките в Берлин за една огромна сума, с съгласието да си го прекроят както искат!”[xlv].

Така в пресата се появява името на Ангел Сладкаров, а върху „постатентатната сцена” се възкачва самият той – артистът, но вече в зловещата роля на автора на „противобългарския филм”. Всекидневникът „Дневник” допълва картината с дребни, ала пикантни детайли, като не пропуска да подчертае сериозността на темата, изнасяйки в карето си на първа страница подзаглавията: „Соф[ийският]. атентат обикаля Европа. Нов филм против България. Търговски гешефт”.

Берлинската кореспонденция във в. „Дневник” (20.VІІІ.1925)

„Един български артист – гласи текстът на поредната кореспонденция, долетяла този път от Берлин, – както твърди [самият той] въз основа на официални документи, е изнесъл с позволението на властите снетия от него нов шестстотин метра дълъг филм, под заглавие „Атентата в София”, в който съ предадени всички събития от атентата в „Св. Неделя” чак до обесването на Фридмана и Коева включително. Този филм, с съдействието на тукашните комунисти, е продаден на една германска филмова компания за проектиране в Германия. Когато притежателя на филма го е проектирал пред директорите на една от най-солидните германски филмови компании, за да видят дали биха могли да го откупят, те били изплашени от страхотиите в филма и съ просто изгонили българския артист заедно с филма му. Впоследствие, една по-малка компания го откупва. Предвид предупрежденията от страна на тукашната българска колония до фирмата, която откупи филма, че неговото възпроизвеждане в Берлин може да причини нежелателни инциденти, фирмата е решила да не го дава в Берлин, а само в провинцията. Трябва дълбоко да се съжалява, че, след толкова зловещи събития от атентата насам, след толкова изсипана помия срещу всичко българско в чужбина, има българи, които си правят гешефти с това”[xlvi].

Злостната (а и масирана) атака срещу Ангел Сладкаров принуждава неговия брат Христо Сладкаров да отговори на нападките с писмо, изпратено (вероятно) до всички споменати столични издания, които обаче препечатват върху страниците си само отделни части от него[xlvii]. Вестник „Свобода” като че ли най-стриктно се придържа към оригинала, затова и си позволявам да цитирам тъкмо публикуваното в него „Писмо от града”: „По повод антрефилетата в „Дневник” от 19 авг. [броят е от 20 август] и в други вестници дължим да осветлим обществото, че писаното по адрес на г. А. Сладкаров не е вярно. Не е истина, че А. Сладкаров е бил в преговори с болшевиките, че им продал филма и си дал съгласието за окастряне и допълване на филма, според желанието им. Преди всичко, филмът, представен в Париж от болшевиките, не е филмът, който А. Сладкаров притежава. А. Сладкаров, с съдействието на властите в София, приготви филма „Атентата в Св. Неделя” [подчертаването е мое], който бе готов едва към края на м. юлий и на 3 август замина за Берлин, където и до сега не е успял да го пласира. Фактът, че още при заминаването на Сладкаров в Знаме и Независимост се появиха съобщения за играния болшевишки филм в Париж, показва, че тоя филм не е Сладкаровия, а е бил откупен и комбиниран много по-рано. Филмирането на бесилките бе разрешено както на А. Сладкаров, тъй и на модерния театър и на ученическия кинематограф. От събраните сведения се вижда, че веднага след екзекуцията в София е дошъл един англичанин, който откупил копието от модерния театър (около 100 метра), в което съ включени бесилките. Това може да се провери и от кооперацията на кинематографите, ул. Екз. Йосиф, 45. Навярно, това копие е попаднало в ръцете на болшевиките, които от него направили фантастичния филм против България. Хр. С.”[xlviii].

Съобщенията в „Независимост” (22.VІІІ.192) и „Дневник” (23.VІІІ.1925; 26.VІІІ.1925)

„Ангел Сладкаров ли е виновен за това? Или Иван Драганов? – пита ИВАН, авторът на емоционалния патриотарски отклик, поместен в постоянната рубрика на „Свобода”, озаглавена „Под нашето небе”. – Води се следствие. Следствие може да се води. Всеки, който има вина, трябва да носи и отговорност… Но каква полза от това? Противобългарският филм върши своята работа”[xlix]. „Ако се имаше желанието да се овековечи чудовищното престъпление на българските комунисти и руските болшевици – слага качулката, но едва след дъжда „Независимост”, преповтаряйки твърденията на Христо Сладкаров за англичанина, „копието на Модерния театър” и неговите 100 метра, включващи „и бесилките” – чрез снимане на филм атентата в Св. Неделя, съденето и екзекутирането на атентаторите – това трябваше да стане с апарата на ученическия кинематограф, негатива да се прибере от властите и да се запази на сигурно място, за да се представлява някога за назидание на поколенията. Не трябваше да се позволява на чужденци и на други частни филмови предприятия безконтролно да правят снимки и да ги изнасят из България”[l]. Обаждат се най-сетне и собствениците на „Модерен театър” („напълно респектабилни капиталисти”[li]), които „по повод писмото от града” заявяват в рубриката „Съобщения” на в. „Свобода”, че „Модерен театър… не е продавал нито негатив, нито позитив от обесването, нито на дошъл англичанин, нито другиму било в България, било в странство[lii]. Кратко и ясно!

Съобщенията в „Свобода” (27.VІІІ.192; 30.VІІІ.1925; 2.ІХ.1925)

И от апологията на Христо Сладкаров, и от коментарите върху нея става ясно, че „филмът, представен в Париж от болшевиките, не е филмът, който А. Сладкаров притежава”. Той „не бил още стигнал в Берлин, когато в в. Пряпорец, Знаме и Независимост бяха съобщили, че в Париж се играе филма”[liii] –  уверява „Дневник”, чиято информация притуря към партийните издания „Свобода” и „Независимост” (взели отношение към случая) наименованията на вестниците „Пряпорец” и „Знаме” – органи на двете фракции, съществували тогава в Демократическата партия. Става ясно също, че до датата 18 август Ангел Сладкаров „не е могъл още да продаде филма” (източникът на сведението е самият той, който в писмо до брат си описва своите неволи в Берлин)[liv], че „филмирането на бесилките” е било разрешено на Сладкаров, на „Модерен театър” и на Ученическия кинематограф; че именно копието на „Модерен театър” (с дължина около 100 метра, които при тогавашната „кинематографична” скорост от 16 кадъра за секунда са се прожектирали за около 5 минути и половина) е било откупено от „един англичанин”, пристигнал в София „веднага след екзекуцията”; че е „била натоварена съдебно-полицейска анкета, която да провери всичко и издири виновниците за устройването на тая пропаганда против България”[lv]

Към края на август във викторината „Кой позори България?” се включва и „Зора”, но не с дописки на свой задграничен кореспондент, а с „горещи новини” от „мястото на събитието” – София. На 28 август във вестника бива поместен (непосредствено под главата му, където в каре традиционно се „извеждат” тематичните акценти на броя) наниз от цели три заглавия: „Агитации против България чрез филми. Авторите на болшевишкия филм. Следствена комисия”. Целта им очевидно е да „отведе” читателя до материала „Пропагандата срещу България. Анкета върху филма по обесването на Фридман, Коев и Задгорски”, посветен на злободневния „сюжет” (затова и отпечатан на титулната страница): „Болшевишката пропаганда срещу България и българското правителство след събитията от 16 април т. г., бе усилена особено много в западно-европейските страни. Особено голямо значение се отдаде на филма, който бе представен в някои големи европейски градове и който представяше събитията от 16 април до обесването на атентаторите Фридман, Коев и Задгорски. С този филм, в който действителността е осакатена по най-безобразен начин, болшевишките агенти поискаха да покажат „варварщината” на българина и на българското правителство. Назначена е понастоящем специална съдебна анкетна комисия, на която е възложено да проучи как е бил съставен този филм и дали е бил снет с умисъл за агитация срещу България. Установено е, че в дена на атентата е дошъл един чужденец, който веднага закупил направените филми от някои оператори. По този случай засега съ задържани някои лица и се води дознание с цел да се установи, дали филмирането на събитията след атентата е станало с знанието на лицата, които съ „използували” филма и дали в случая има престъпление по нашите закони. Намерените няколко филма с същото съдържание съ конфискувани. Властите ще приложат всички законни мерки срещу онези граждани, които чрез филми, пригодни за целта, или с други средства, ще искат да правят пропаганда срещу българската държава. Провинилите се ще бъдат подведени под отговорност и наказани според нашите закони”[lvi].

В. „Зора” (28.VІІІ.1925)

На следващия ден картината се повтаря – насочващият текст в карето гласи „Болшевишкият кинематограф срещу България”, статията е озаглавена „Филмът по обесването на Фридман и пр. Фалшификациите на болшевиците”, а съдържанието й прави опит да допълни вече известното: „От Дирекцията на полицията се води едно интересно дознание за филма по обесването на Фридман, Задгорски и др. Установено е, че филма е бил продаден за 400,000 лева на болшевишките агенти във Виена, като е пренесен там контрабандно. Последните съ го преработили, като съ го комбинирали с тенденциозни сцени от терор в Русия, и съ го демонстрирали по европейските кинематографи като документ от българския политически живот. Макар, че прибавените сцени, освен екзекуцията, рязко се отличават и на тях да личат фигурите на типични руси с носията им, филмът е произвел своето пакостно влияние за престижа на страната”[lvii].

На това място вестниците обикновено обявява най-важните събития – прожекциите на филма в чужбина се оказва такова („Зора”, 29.VІІІ.1925; „Дневник”, 20.VІІІ.1925)

Дирекцията на полицията, без съмнение, е взела нещата „навътре” – бива назначена „специална съдебна анкетна комисия”, „следствена комисия” или „съдебно-полицейска анкета”, води се дознание, задържани са „някои лица”, спрямо които властите възнамеряват да „приложат всички законни мерки”, да ги подведат „под отговорност” и в крайна сметка – накажат! Нито един обаче от „авторите на болшевишкия филм” – онези български кинодейци, участвали най-вече в неговото заснемане, не обелва и дума по-късно в спомените си, че през 1925 е бил задържан (арестуван), „анкетиран” (разпитван), подведен под отговорност или наказан (осъден)!? Иначе в своите мемоари и Минко Балкански, и Васил Бакърджиев, и дори Васил Гендов не пропускат възможността да понатрупат „антифашистки” актив, „изсмуквайки” го от къде по-кротки и „дегероични” ситуацийки. Не заради звание, облага или привилегия, а заради едното оцеляване. Защото за разлика от Минко Балкански, изповядвал през целия  си живот комунистическите идеи, Гендов и Бакърджиев са не само „съмнителни елементи” в очите на „народната власт”, установена след 9.ІХ.1944, но и често биват посочвани с пръст като „буржоазни” и дори „националистически” (ще рече – фашистки) филмови деятели. Още по-загадъчно в случая е гробовното мълчание на Дирекцията на полицията. В нито един официален документ, в нито едно периодично издание не се появява и ред, който да оповести крайните резултати от анкетата, комисията, дознанието или следствието!? Няма подведени „под отговорност”, няма прилагане на „законни мерки”, няма обвинени и осъдени!?

А би трябвало. Нали според пресата „някои оператори” (предполага се – българи, а не пришълци) продават заснетите от тях кадри на „един чужденец”! При това още „в дена на атентата”, което ще рече, че сделката е станала на 16 април в София (няма къде другаде) – по време на паниката, суматохата, военното положение, полицейския час, блокадите, масовите арести… Така на местопрестъплението се появява анонимната, мистериозната и призрачната фигура на Чужденеца – първоначално само „един англичанин”. Оказал се обаче не „един”, а мултиплициран (в рамките само на няколко дни) в образите на множество „болшевишки агенти”. На всичкото отгоре клонингите се телепортират във Виена (трансформира се дори самата сцена), където плащат луди пари (400,000 лева) за филма (най-сетне лъсва размерът на споменатата „огромна сума”), който пък бива „пренесен там контрабандно” (и всичко това е „установено” – само дето не се знае от кого).

„Зора” продължава и версията за извършените манипулации върху оригиналната тъкан на заснетия материал, „в който действителността е осакатена по най-безобразен начин”, преработен и комбиниран с „тенденциозни сцени от терор в Русия”, обогатен с прибавени епизоди, в които „личат фигурите на типични руси с носията им”… Въпреки очебийната параноя, белязала цитираните текстове, между многото противоречива информация все пак се откриват интересни за съвременния киноисторик податки. Чужденецът например е „закупил направените филми от някои оператори” – фраза, подкрепяща както хипотезата, че филмите за атентата са повече от един, така и тази, отнасяща се до броя на техните снимачи (също повече от един). Навярно в случая става дума за продадени копия, тиражирани впоследствие от анонимния разпространител в „повече от 40 негативи” и „пръснати по целия свят”. Така може да се обясни оставането на оригиналния материал у нас и абсолютно легалната му комерсиална реализация в поне четири български града. Със сведенията от пресата може да се обясни и внезапното изчезване на целулоидната „атентатиада” от родния кинопазар – „намерените няколко филма с същото съдържание съ конфискувани”! Въпреки множествеността и на копията, и на „западно-европейските страни”, в чиито столици те евентуално са били представяни – Париж, Берлин, Виена, Москва (според различните източници), извън България е прожектиран най-вероятно само един филм. И то далеч не „из всичките европейски столици и големи градове”. Защото (така се оказва) „парижкият” не бил „берлинският”, а „берлинският” всъщност не бил „берлински” – закупилата го анонимна германска фирма изведнъж „решила да не го дава в Берлин, а само в провинцията”. За прожекции във Виена никой не споменава – там ще да е била осъществена единствено покупко-продажбата. Москва пък остава да тежи върху съвестта на Васил Гендов – едва ли криещият се в миша дупка Ангел Сладкаров се е осмелил да изнесе материала „специално за Съветския съюз”…

„Как е бил съставен този филм”? – пита „Зора”. Лично аз не бих се ангажирал с категоричен отговор (макар че част от него се съдържа в самия въпрос), но предполагам, че версията, предназначена за разпространение в чужбина, експортният, интернационалният, световният вариант е бил действително „съставен” – сглобен, съчленен, съшит от кадри, заснети предимно в България, но и от такива (напълно е възможно), реализирани извън нашата страна, ала прилепени, вмъкнати, втъкани впоследствие в плътта на новия монтажен филм.

Така се ражда митът за героичната съдба на филма „Атентатът в „Света Неделя”. В България той не се появява „за публична прожекция”, не бива допуснат „на търговски екран”, копията му са „конфискувани”, което означава, че е забранен, инкриминиран, цензуриран, анатемосан (от местните власти)… Същевременно „мъченикът” бива „изнесен” („тайно”), „отнесен” (от Ангел Сладкаров), „пренесен” („контрабандно”) в чужбина, за да се превърне в яростен разобличител на „белия терор”, „безчинствата на режима”, фашистките „жестокости” и „зверства”… За да се озове най-накрая в Съветския съюз, в Москва! Един от храбреците, спомогнали изброените злодейства да станат „достояние на прогресивната световна общественост”, е оперетната и естрадна звезда Ангел Сладкаров, който бива „подведен под отго­ворност за злепоставяне на България в чужбина” и „осъден задочно на смърт чрез обесване”. Въпреки суровата мярка „престъпникът” доживява до дълбока старост, умирайки дни преди на навърши 85 години… Легендата е рожба както на полицейщината, характерна за разглежданата година, така и на комунистическата идеология, властвала десетилетия над разума, на безсмисленото политизиране, на инерцията и щампата… Ала и на немукаетлъка на маститите родни киноисторици, преповтаряли през годините романтичната версия, оправдавайки професионалната си леност със сякаш предопределеността на фактологическия недоимък…

Като всяка лъжа и тази (в крайна сметка) бе разобличена – от проф. Александър Янакиев през 2004. „Истината е доста по-различна – отбелязва той в статията си „Интересни ли сме за света?”, проследяваща дейността на чуждестранните кинематографисти у нас в епохата на „Великия ням”. – Христо Константинов снима последиците от атентата като оператор в лабораторията на Държавния учени­чески кинематограф (ДУК) към Министерството на народното просвещение (МНП). Готовият филм – „Атентатът в „Св. Неделя”, от една страна, е изпратен от Министерството на външните работи и на изповеда­нията в Германия, а, от друга, печели конкурса на кино „Одеон” за отразяване на събитията и се прожектира в него и във филиалите му. Самият конкурс показва, че разпространителите са заинтересовани да представят пред публиката актуалните събития”[lviii].

Изложената информация бива почерпена от едно писмо, открито лично от проф. Янакиев в Централния държавен архив (ЦДА) и огласено за първи път от него[lix]. Авторът на ценния документ е Герчо Марковски – доктор по физика (чете лекции по този предмет във Висшето училище, днешния Софийски университет), дългогодишен преподавател в елитните столични ІІ и ІІІ мъжки гимназии, първият управител на софийското ученическо кино (което ръководи от 1920 до 1925). Тъкмо по повод на отстраняването му от тази длъжност през лятото на 1925[lx], потърпевшият отправя до „Господина Министра на Народното Просвещение” (пост, заеман тогава по съвместителство от самия министър-председателя проф. Александър Цанков) споменатото писмо (копие от което ми бе любезно предоставено за ползване от проф. Янакиев). Върху шест гъсто изписани страници д-р Марковски се опитва да очертае „вкратце историята по създаването и функцията на Софийския ученически кинематограф”. От дума на дума той стига до основаването на „държавната производителна филмова лаборатория” и нейната продукция: „Тя е изработила вече в позитив: „Летните ученически колонии в с. Бистрица”, част от „Юбилейния юнашки събор в София” и „Атентата в Св. Неделя”, от която филма един екземпляр се изпрати в Германия чрез Външното министерство, а другия, при конкурс с филми по същото събитие, представени от други, се предпочете от дирекцията на театър „Одеон”, за да се прожектира в клоновете му из България и то с разрешение от Министерството на Просветата”[lxi].

Документът не е датиран, но със сигурност е писан в началото на 1926, защото авторът му прилага към него изрезки от вестници (един от които е „Учителски вестник”, чийто брой е от 31.ХІІ.1925). Още през лятото на 1925 обаче д-р Марковски изпраща до МНП свой доклад (отчет) „за 4–5 годишната дейност на ученическия кинематограф”, а „извлечение” от него – до редакциите на вестниците „Демократически сговор”, „Знаме”, „Мир”, „Радикал”, „Народ” и „Слово”[lxii]. Този му акт обяснява появата на статията „Около ученическия кинематограф” в „Знаме”, където „бившият председател на ученическия кинематограф” (подписал се под материала като „Д-р Марковски”) заявява: „Филмът „Атентата в св. Неделя” излезе и биде изпратен в странство чрез Дирекцията на печата при Външното министерство, без да съдържа сцени от наказанието на виновниците, което пък напротив се снемаше в подробности от дошлите в София чужденци”[lxiii]. Дали пък тъкмо шумотевицата около филма не е довела до уволнението на доктора? Не попаднах на информация за това, но в неговите думи може да се долови и желание за обяснение (относно официалното изпращането на лентата „в странство”), и оправдание (в нея няма бесилки и екзекуции), а дори и „прехвърляне на топката” (обвинение) към „дошлите в София чужденци”!

Част от статията „Около ученическия кинематограф” на д-р Марковски във в. „Знаме” (29.VІІІ.1925)

Оскъдна информация за тези тайнствени гости Герчо Марковски дава още в архивния документ, открит от проф. Янакиев: „С работата си тя [лабораторията] изненада чужденците специалисти, които бяха дошли от Германия, Франция и Америка, за да произвеждат филмови снимки по атентата”[lxiv]. Но и не само там. На 7 август 1925 в. „Демократически сговор” (органът на управляващата по това време едноименна партийна коалиция) помества анонимен материал (изграден най-вероятно въз основа на споменатото „извлечение” от доклада на д-р Марковски), в който се казва: „Същият тоя комитет [споменат преди това с пълното си наименование – „управителния комитет на държавния ученически кинематограф”] е създал, с съдействието на министерството на просвещението и на благоустройството, една производителна филмова лаборатория, която с уредбата и работата си изненада много специалисти – чужденци, дошли от Париж, Берлин и Америка, за снимането на филм атентата в „Св. Неделя”[lxv]. Два дни преди това пък в. „Знаме” (ползващ навярно същия източник) предоставя най-изчерпателните сведения по темата: „Комитетът е създал, с съдействието на Министерствата на просвещението и благоустройството, една производителна филмова лаборатория, която с уредбата и работата си е обърнала вниманието на много специалисти-чужденци, дошли от Париж, Берлин и Америка, за снимането на филма атентата в „Св. Неделя”. Досега лабораторията е създала: филм по атентата, филм по трасирането на железопътната линия в Елидере… Филма „Атентата в „св. Неделя”, по искането на Дирекцията на печата при Външното министерство, се е изпратил и се прожектира из цяла Германия и Австрия, а по искането на Софийския театър „Одеон” в цяла България”[lxvi].

Излиза, че по време на събитията у нас са пребивавали представители на трите най-развити тогава световни кинематографии. За съжаление, днес не разполагаме с информация, отнасяща се както до тяхната дейност у нас, така и за резултатите от нея. Тази безрадостна констатация обаче не бива приета от проф. Александър Янакиев, който през 2003 проучи обстойно отнасящите се за България аудиовизуални материали, съхранявани в архива на филмовата компания „Бритиш Пате” (British Pathé)[lxvii]. Ето защо по повод на „чужденците специалисти, които бяха дошли от Германия, Франция и Америка” той заявява следното: „Този списък вероятно трябва да допълним и с английс­ки оператор(и), защото в каталога на споменаваната по-горе фирма „Бритиш Пате” с дата 7 май 1925 г. е за­писан филмът „Убийство много ужасно!” („Murder most foul). Той е готов за продажби и разпространение точно три седмици след събитието, което е станало на 16 април. Интересна подробност е, че филмът е бил прожектиран (и е запазен до днес) не само в чернобели копия, но и в колориран вариант – оцветен в жълто-оранжево. По този начин се е целяло да се постигне по-силно емоционално въздействие върху зрителите. Съз­дателите не прибягват до наситен червен цвят, който да покаже окървавената църква, а използват по-светъл нюанс, който обаче има сходно психологическо въз­действие.

Кадри от филма „Убийство много ужасно!”

Първото ми предположение е, че английската фирма е изпратила, подобно на други студии, свой кореспон­дент. Но не мога да отхвърля версията, че са се възползвали от професионалната работа на местните опера­тори и преди всичко от снимките на Христо Констан­тинов. Ако второто е вярно, то това ще ни покаже, че има установени добри връзки между англичаните и българските им колеги. При тогавашното ниво на раз­витие на комуникациите поддържането на контакт и физическото пренасяне на лентата изисква значителни (в сравнение с днешните) усилия. Така или иначе остава фактът, че „Бритиш Пате” про­явява добър рефлекс, чувствителност към значимостта на събитието и настойчивост. Две седмици по-късно –на 21 май 1925 г., е готов за продажби и разпростране­ние следващият документален филм на компанията с български сюжет – „Да бъдат екзекутирани публично!” („To be publicly executed!”). Този път са показани осъ­дените преки извършители на злодеянието след изли­зането им от съдебната зала и отвеждането им”[lxviii].

Кадри от филма „Да бъдат екзекутирани публично!”

Посочените два репортажа действително фигурират в сайта на английската „Бритиш Пате”[lxix] (дъщерна на френската „Пате фрер”) – първият е с времетраене 85 сек., а вторият – 99 сек. Но при внимателното сравняване на „британските” кадри с нашите (от съхранявания в БНФ филм) лесно може да се установи, че в случая не става дума за продукция на английски оператори, а за епизоди, заимствани от българския оригинал! „Преди всичко от снимките на Христо Констан­тинов” – категоричен е проф. Янакиев.

За съжаление, и високо ерудираният д-р Марковски, и неговите вестникарски мултипликатори не посочват името на оператора, заснел „Атентата в Св. Неделя”. Затова пък днес със сигурност се знае, че лабораторията е създадена, открита (през 1924) и обзаведена от „к[андидат]. киноинж[енер]”. Христо Константинов (с предоставените от него „собствени киноприемателни апарати с принадлежностите им”)[lxx]. Поради това той е неин завеждащ („заведующ”) чак до август 1931, когато подава оставката си (принуден от „крайното материално затруднение” на „Фонд „Кино-просвета”)[lxxi]. През цялото това време Константинов е оператор (снимач) на по-голямата част от произведените в лабораторията „редица малки и големи български филми” (а по всяка вероятност техен режисьор, сценарист и монтажист). Изключително любопитен обаче е фактът, че самият той не посочва в заявлението си, предизвикало оставката му, като свой филм „Атентата в Св. Неделя” (макар в документа, на когото попаднах в ЦДА, да изрежда много други заглавия, изработени от него). Още по-смущаващо е, че титулът не фигурира и в списъците на подвижните кинематографи при МНП, в които биват описани филмите, съхранявани от „магазина на Държавния ученически кинотеатър”[lxxii] (в края на 20-те дори се ражда идеята за подреждането им в „една филмова библи­отека”[lxxiii]). Имам предвид, разбира се, онези списъци, съставени до 1928 (защото нямам претенциите да познавам съдържанието на всички). В този ред на мисли не бих отхвърлил лекомислено твърдението на Васил Гендов, че Христо Константинов снима (поне първоначално) „по своя инициатива”[lxxiv]. Той е операторът както на най-ранните кадри от атентата (осъществени непосредствено слез взрива), така и на най-малко два от общо четирите сегмента – процесът и екзекуцията. Ето защо допускам, без да отхвърлям „производството” („изработката”) на софийското „Ученическо кино” (потвърдено от толкова много източници), че показваните в Париж кадри от „бесилките” ще да са негово дело.

„Модерен театър” също със сигурност е бил продуцент на кинохроника за атентата, показана при това върху собствения му екран – което означава, че операторът на киното Апостол е въртял наистина манивелата на своята камера по време на събитията. Но се съмнявам, че това може да се каже за конкурента „Одеон” – въпреки уверенията за някакъв конкурс и прожекции „в цяла България” из „клонове” и „филиали” (деяния, засвидетелствани единствено от д-р Марковски, ала останали непотвърдени от нито един друг източник).

Свидетелството в „Зора” (29.V.1925) относно заснемането на екзекуцията с „два кино-апарата”

Ангел Сладкаров не би могъл сам нито да „възпроизведе ужасите на тоя атентат”, нито да снеме, нито да приготви, нито да направи филм (какъвто и да е той)… Защото не е притежавал уменията и познанията за това, не е разполагал с нужната кинотехника. Може би първоначално дори не е имал подобни намерения, затова и едва ли се е обърнал към властите да му бъде „позволено” да „филмира” (обикновено разрешения се издават на професионалисти, доказали се в занаята). Виж, да притежава вече готовия продукт, да го изнесе, да го отнесе, да го продаде, да направи „един хубав гешефт” – би могъл. Но да извади копия от него в Германия…? Най-вероятно той действително е решил да „ангажира” Минко Балкански, но не като оператор, а като притежател на „кинолаборатория”, като организатор и продуцент („Производство – „Луна”, за Ангел Сладкаров”, уверява Васил Бакърджиев[lxxv]). Балкански от своя страна възлага снимките и проявяването на асистентите си Жан Парнак и Жак Леви (не е изключено Парнак да е филмирал екзекуцията на 27 май също като Константинов – „по своя инициатива”). Реалното участието на Васил Бакърджиев в производствения процес (като режисьор) е доста съмнително (свидетелството се дължи единствено нему). Същото може да се каже и за сведението, че Васил Гендов „е помагал при монтажа”. Уверението на Минко Балкански – „Аз заснех обесването на атентаторите”, не само че не бива потвърдено от някой друг, но дори бива бламирано от мемоарите на Бакърджиев (приписващ осъществяването на този акт на двама души – Константинов и Парнак). Ще припомня, че през август 1925 „Дневник” известява: „При екзекутирането на Фридман, Коев и клисаря, беше позволено на няколко лица да филмират сцените на обесването с цел да се прожектират после в страната”[lxxvi], а единствената българска киноенциклопедия посочва Минко Балкански, Христо Константинов, Васил Бакърджиев и Жан Парнак за оператори на „Атентатът в „Света Неделя”[lxxvii] (дори самият Бакърджиев никога и никъде не се е анонсирал като оператор на този филм). Има и друго – „Модерен театър” показва „Преживяните събития в София от 16 април т. г. до днес” на 28 май, на 1 август „Независимост” за първи път споменава за „комунистическия филм, който от известно време насам с голям успех се дава из кинематографите на Монмантър” и „обхваща развоя на последните събития в България”. Което ще рече, че хрониката за атентата се поява в Париж в края на юли. „Атентата в Св. Неделя” на Ангел Сладкаров обаче е бил „готов едва към края на м. юлий”, а самият той заминал за Берлин на 3 август”[lxxviii]. Тази позакъсняла предприемчивост на оперетния артист красноречиво говори, че той се включва в играта най-късно от всички изредени кинематографисти (най-вероятно след като сам се уверява какъв интерес предизвиква кинохрониката в кината на България и най-вече нейните най-зловещи епизоди). Въпреки това решава да придобие вече заснетите кадри, за да ги покаже в чужбина (Германия), надявайки се и там те да пожънат същия финансов успех. За целта се обръща към някой от техните трима създатели. Апостол и „Модерен театър” едва ли участват в гешефта (а и разполагат само със 100 метра – поне за толкова споменава пресата). Остават – Христо Константинов и Минко Балкански (ще припомня, че Ангел Сладкаров изнася „шестстотин метра дълъг филм”, а днес в БНФ се съхраняват 622 метра – многозначително съвпадение!). Много се съмнявам в иначе ефектната история за макета на църквата, построен точно „в двора на военния арсенал” и взривен на всичкото отгоре[lxxix]. Но не бих се усъмнил, ако по-голямата част от „филма на Сладкаров” е дело на „Луна” (Балкански, Парнак и Леви)… По-важното в случая е друго – нямало е нито „безконтролно” правене на снимки, нито „безконтролно” тяхно изнасяне от България! Всичко, заснето около атентата и неговите последствия, е станало със знанието на българските власти. Дали те са издавали позволения и разрешения на операторите – не е сигурно. Затова пък не едно и не две издания признават, че на кинаджиите е била дадена възможност да работят нормално и дори при „съдействието на органи на властта” или „с съдействието на властите в София”!

И накрая няколко думи за въжетата на обесените, споменати вече на няколко пъти. Свалени от палачите цигани (това се вижда дори във филма), те биват нарязани на малки парчета, всяко от което е било продадено – „за късмет”. Имало такова поверие дори в цивилизована Франция. Но не и в Германия. Което става ясно от реакцията на немската киноактриса Магда Соня, посетила София през лятото на 1925. С най-добри намерения един нашенец се опитал да подари на звездата „вещественото доказателство”, но когато тя разбрала какво представлява то, спокойното й и любезно усмихнато лице се преобразило, за да излъчи страх, отвращение и погнуса… Случката очевидно впечатлява присъствалия на нея киножурналист Пантелей Карасимеонов, защото той си спомня за нея дълги години, а през 1931 дори я преразказва в сп. „Нашето кино”, озаглавявайки материала си „Магда Соня, Фридрих Феер и въжето на обесения”[lxxx]!

Сп. „Нашето кино” (1.ІV.1931)


[i] Катедрален храм на Софийската света митрополия, наричан до началото на ХХ век и „Свети Крал”, тъй като в него са се съхранявали (съхраняват се и сега) мощите на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282–1321).

[ii] Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история. София, Репортер, 2000, с. 11

[iii] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (Спомени). Кино и време, № 8, 1974, с. 114 (Рубрика „Пионери на българското кино”)

[iv] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл на БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 73–74

[v] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 149

[vi] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл на БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 74

[vii] Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история. София, Репортер, 2000, с. 17

[viii] http://bg.wikipedia.org/wiki/27_%D0%BC%D0%B0%D0%B9

[ix] Екзекуцията на 3-мата конспиратори. – Зора, г. VІІ., № 1779, 29.V.1925, с. 3

[x] Пак там

[xi] Пак там

[xii] Пак там

[xiii] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (Спомени). Кино и време, № 8, 1974, с. 114

[xiv] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл на БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 75–76

[xv] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 149

[xvi] Пак там

[xvii] Ценкова, Искра. Нещо за очите, нещо за ушите, та и за сърцето. Тема (http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=47&aid=1175)

[xviii] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (Спомени). Кино и време, № 8, 1974, с. 114

[xix] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 149

[xx] Станева, Евелина. Българската кинематография (1944–1960) в документи. Кино и време, № 23, 1985

[xxi] Александров, Александър. Исторически календар. Киноизкуство, № 4, 1961, с. 69

[xxii] Александров, Александър. Исторически календар. Филм за белия терор в България. Киноизкуство, г. ХІХ, № 6, 1964, с. 93

[xxiii] Александров, Александър. Българският документален филм преди 9 септември. Киноизкуство, г. ХІХ, № 6, 1964, с. 44

[xxiv] Александров, Александър. Документално кино 1910–1944. Киноработник, № 5, 1979, с. 20

[xxv] Симеонов, Симеон А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Киноизкуство, № 8, 1960, с. 37–42; № 9, 1960, с. 43–47; № 10, 1960, с. 35–38

[xxvi] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот… (Откъси от неиздадената мемоарна книга). Кино и време, № 4, 1973, с. 93–130; Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (Спомени). Кино и време, № 8, 1974, с. 110–120

[xxvii] Костов, Костадин, Магда Борисова, Росица Костова (съставители). Азбучен каталог на неигралните видове филми, прожектирани в България от 1908 г. до 9.ІХ.1944 година. Пловдив, януари 1974, с. 3 (Портфейл на БНФ)

[xxviii] Пак там, с. 68

[xxix] Кърджилов, Петър. Рядък кинодокумент. Атентатът в „Света Неделя”. София, № 10, 1981, с. 38–40

[xxx] Пак там, , с. 40

[xxxi] Бакърджиев, Васил. Филмография. Кино и време, № 4, 1973, с. 124

[xxxii] Кърджилов, Петър. Хроникално-документалните филми на Държавния ученически кинематограф. Кино и време, № 21, 1983, с. 60

[xxxiii] Грозев, Александър. Началото. Из историята на българското кино (1895–1956). София, Българска академия на науките, Институт за изкуствознание, 1985, c. 64

[xxxiv] Театър и събрания. Зора, г. VІІ, № 1779, 29.V.1925, с. 4

[xxxv] Театър и събрания. Зора, г. VІІ, № 1780, 31.V.1925, с. 4; № 1781, 1.VІ.1925, с. 4

[xxxvi] Летен Кино-Палас. Варненски новини, г. Х, № 303, 7.VІ.1925, с. 3

[xxxvii] Летен Кино Палас. Варненски новини”, г. Х, № 305, 9.VІ.1925, с. 2

[xxxviii] Летен Кино-Палас. Варненски новини, г. Х, № 307, 11.VІ.1925, с. 2

[xxxix] Варненски новини, г. Х, № 304, 8.VІ.1925, с. 1; № 305, 9.VІ.1925, с. 1; № 306, 10.VІ.1925, с. 1; № 307, 11.VІ.1925, с. 1; № 308, 12.VІ.1925, с. 1

[xl] Хроника. Кино-Екзелсиор. – Юг (Пловдив), г. VІІ, № 1975, 17.VІІ.1925, с. 1; № 1976, 18.VІІ.1925, с. 1; Театър и кино. Кино-Екзелсиор. – Борба (Пловдив), г. V, № 1274, 18.VІІ.1925, с. 2; Хроника. Кино-Екзелсиор, № 1277, 22.VII.1925, с. 1

[xli] Кърджилов, Петър. Рядък кинодокумент. Атентатът в „Света Неделя”. София, № 10, 1981, с. 40

[xlii] България пред чуждия свят. Независимост, г. V, № 1287, 21.VІІІ.1925, с. 1

[xliii] Ъ. Как се позори България. Един комунистически филм против кабинета на Цанков и против „буржуазията” (Специална кореспонденция на „Независимост”). Париж, Монмантър. Независимост, г. V, № 1270, 1.VІІІ.1925, с. 1

[xliv] Кой позори България. Свобода, г. І, № 1, 2.VІІІ.1925, с. 3

[xlv] Противобългарския филм в чужбина. Независимост, г. V, № 1286, 20.VІІІ.1925, с. 1

[xlvi] Софийския атентат обикаля Европа. Нов филм против България. (От нашия берл. кореспондент). Дневник, г. ХХІІ, № 7718, 20.VІІІ.1925, с. 1

[xlvii] За филма против България. Независимост, г. V, № 1288, 22.VІІІ.1925, с. 2; Филмовата пропаганда против България в чужбина. Дневник, г. ХХІІ, № 7721, 23.VІІІ.1925, с. 2; Аферата с филмите на екзекутираните. Кой е изнесъл филмите за пропаганда. Съдебно-полицейската анкета. Дневник, г. ХХІІ, № 7724, 26.VІІІ.1925, с. 2

[xlviii] Филмът против България. Колко снимки има от атентата и бесилките? Мистериозния англичанин и болшевишкия филм. (Писмо от града). Свобода, г. І, № 22, 27.VІІІ.1925, с. 2

[xlix] ИВАН. ПРОПАГАНДА. Свобода, г. І, № 24, 30.VІІІ.1925, с. 3

[l] За филма против България. Независимост, г. V, № 1288, 22.VІІІ.1925, с. 2

[li] Александров, Александър. Исторически календар. Филм за белия терор в България. Киноизкуство, г. ХІХ, № 6, 1964, с. 93

[lii] Модерен театър. Свобода, г. І, № 26, 2.ІХ.1925, с. 4

[liii] Филмовата пропаганда против България в чужбина. Дневник, г. ХХІІ, № 7721, 23.VІІІ.1925, с. 2

[liv] За филма против България. Независимост, г. V, № 1288, 22.VІІІ.1925, с. 2

[lv] Пак там

[lvi] Пропагандата срещу България. Анкета върху филма по обесването на Фридман, Коев и Задгорски. Зора, г. VІІ., № 1854, 28.VІІІ.1925, с. 1

[lvii] Филмът по обесването на Фридман и пр. Фалшификациите на болшевиците. Зора, г. VІІ., № 1855, 29.VІІІ.1925, с. 1

[lviii] Янакиев, Александър. Интересни ли сме за света? Проблеми на изкуството, № 2, 2004, с. 42

[lix] Янакиев, Александър. Синема.bg. София, Титра, 2003, с. 68

[lx] Пак там

[lxi] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 7, л. 216г

[lxii] Марковски, Д-р. Около ученическия кинематограф. Знаме, г. ІІ, № 192, 29.VІІІ.1925, с. 2

[lxiii] Пак там

[lxiv] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 7, л. 217

[lxv] Едно похвално дело. Ученическият кинематограф в София. Демократически сговор, г. ІІ, № 543, 7.VІІІ.1925, с. 2

[lxvi] Ученическия кинематограф. Знаме, г. ІІ, № 172, 5.VІІІ.1925, с. 2

[lxvii] Янакиев, Александър. „Българската следа” в British Pathé (научен доклад, представен на Вторите изкуствоведски четения, организирани от Институт за изкуствознание при БАН на 14–15.V.2004 в София)

[lxviii] Янакиев, Александър. Интересни ли сме за света? Проблеми на изкуството, № 2, 2004, с. 42

[lxix] http://www.britishpathe.com/product_display.php?searchword=cruiser+sunk&Search.x=39&Search.y=29

[lxx] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 338, л. 84

[lxxi] Пак там

[lxxii] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 204, л. 69–70

[lxxiii] Карасимеонов, П. М. Културни филми – „Трявна” и „Ден на детето”. Нашето кино, № 139, 1929, с. 5

[lxxiv] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949, с. 149

[lxxv] Бакърджиев, Васил. Филмография. Кино и време, № 4, 1973, с. 124

[lxxvi] Аферата с филмите на екзекутираните. Кой е изнесъл филмите за пропаганда. Съдебно-полицейската анкета. Дневник, г. ХХІІ, № 7724, 26.VІІІ.1925, с. 2

[lxxvii] Енциклопедия Българско кино А–Я. София, Титра, 2000, с. 309

[lxxviii] Филмът против България. Колко снимки има от атентата и бесилките? Мистериозния англичанин и болшевишкия филм. (Писмо от града). Свобода, г. І, № 22, 27.VІІІ.1925, с. 2

[lxxix] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (Спомени). Кино и време, № 8, 1974, с. 114

[lxxx] Кар[асимеонов], Пан[телей]. Магда Соня, Фридрих Феер и въжето на обесения. – Нашето кино, г. VІІІ, № 163, 1.ІV.1931, с. 7–8

Петър Кърджилов

Петър Кърджилов

Завършва ВИТИЗ/НАТФИЗ „Кръстю Сарафов” (1980), асоцииран член на сектор „Екранни изкуства” към Института за изследване на изкуствата при БАН. Автор на над 3000 журналистически материала, на над 150 научни публикации (някои от които са преведени на английски, китайски, сръбски, румънски и македонски), на 24 книги, 12 от които са посветени на историята на българското кино, сред които: „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896–1915)” (2016) и „Загадките и времената на „Българан е галант” (2017) и двете публикувани от Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов”, „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)” (2018, Македонски научен институт), „The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in the Balkans” (2020, в 2 тома) - издание на „Cambridge Scholars Publishing”. Най- новата му книга излезе в края на 2022 - "Летопис на нямото кино в София (1896 -1933), написана в съавтроство с Ирина Китова и Зорница Кръстева. През 2020 е награден от Министерството на културата с почетния знак „Златен век” (с огърлие) за „постигнати високи творчески резултати и принос в развитието и популяризирането на културата”.