Петър Увалиев или Пиер Рув (12. 01. 1915 – 11. 12. 1998) е рядко явление в българския културен контекст. Неговата житейска съдба, в комбинация с мощен интелект, изтънчен вкус към изкуството и културата и непрестанно развиваща се ерудиция, му отреждат особено място в европейската култура. Той става органична част от нея, след установяването си в Лондон в края на 40-те години на ХХ век. Говори 10 езика и комуникира и твори с имена като Карло Понти, Микеланджело Антониони и Чарли Чаплин. Активно работи и в театъра, включително като драматург и режисьор.

Преди да емигрира принудително в Англия, Петър Увалиев оставя значим обем от критическо творчество в България. Това се случва предимно през 30-те години на ХХ век, когато пише рецензии и изкуствоведски наблюдения на страниците на различни печатни издания. Те са събрани в книгата Филмови трохи, съставена от изследователя Костадин Костов. В ранните текстове на Увалиев още тогава ясно проличава способността му за дълбок изкуствоведски и философски анализ. Много от проблемите, които разглежда автора са актуални и до днес.

В ранните текстове на Увалиев още тогава ясно проличава способността му за дълбок изкуствоведски и философски анализ. Статиите в книгата обхващат периода 1936-1947, време в което киното ни все още търси своето съзряване, но изкуствоведската ни критика вече има създадени традиции на страниците на периодичния печат, а може да се каже, че именно през 30-те години на ХХ век се появява и професионалната ни филмова критика. Текстовете на Увалиев изпъкват със зрялост, ерудиция и любов към киното. Много от проблемите, които разглежда автора са актуални и до днес. По стечение на обстоятелствата, те отразяват три различни епохи едва в рамките на десетина години – напрежението във въздуха на предвоенното време, приповдигнатата реторика на военната пропаганда през Втората световна война, а след това и съветският тоталитарен режим, наложен в България и в крайна сметка накарал го да емигрира. Той пише изключително за художествените и теоретичните проблеми на киното и взаимодействието между изкуството и обществото. Идеологизацията, насилствена или не, започва да си личи в текстовете с по-късни дати, когато Петър Увалиев е вече постоянен кореспондент в новосъздаденото през 1946 списание Кино и фото.

Пишейки филмова рецензия, Петър Увалиев прави изключително точни коментари и оценки на цялостното състояние на изкуството, обществото и взаимодействията между тях. Много от проблемите, които бележи са актуални и днес. Коментира същността на филма като колективно изкуство и в отговор на хората, които хвърлят обвинения на снимачната площадка, стига до извода, че за крайният резултат в киното са отговорни всички в екипа. Анализира разликите между театралната и кинопубликата в условията на двата типа общуване. Заклеймява гръмките преводи на оригиналните заглавия в афиша с рекламна цел.

Прави впечатление богатият български език, с който борави и играе. Увалиев изковава точни родни наименования на филмите-,,римейк‘‘ – нарича ги ,,възкръснали филми‘‘ и на композицията – ,,отрезка‘‘. Той цял живот рицарски защитава езика на родината си. Петър Увалиев създава подробни портрети на български и чужди актьори. Особено впечатлен е от пластиката в играта на Шарл Боайе, но и от Иван Димов. Осъзнава медийният процес, свързан с развитието на технологиите и протичащ пред очите му: ,,Тонпрегледът е зрителната хроника на всекидневието. Колонката на вестника се превръща във филмова лента, книгата в назъбена целулоза, репортьорът – в оператор.‘‘ Коментира нуждата от кинопреглед в напрегнатото време преди и по време на войната. Период, сам по себе си преходен и важен за киното, в който филмовият език и изразните му средства все още се изграждат. 

Петър Увалиев наблюдава и анализира широк диапазон от изразните средства на киното – използването на звука и цвета, монтажа, драматургията, актьорската игра, режисурата, операторството. Когато е подходящо, прави сравнения с българското кино. Отправя съвети към родните кинематографисти. Пише със загриженост и любов за новите български филми, без да занемарява жизнено важната обективност.

Увалиев е наясно с целите и задачите на филмовата критика. Това разбираме от възгледите му за функциите на киносписанията: ,,Те са проводници на едно сериозно отношение към филмовото творчество, те са показател за творческа загриженост за идейно и естетическо съвършенство на филмите.‘‘ Не пропуска да отбележи, че не пише с рекламна, а с художествена цел – да поддържа или създава вкуса на зрителите. Всеотдайно защитава мястото на киното в пантеона на изкуствата. С високо ерудиран стил анализира филмовия език като се позовава на литературата, театъра, изобразителното изкуство. Винаги подкрепя теориите си със заглавия от актуалния афиш или от близките години. Излизащите на екран филми помагат на Увалиев да прави точни наблюдения и изводи за текущите процеси в общественото пространство.

,,Филмовите трохи‘‘ не са просто рецензии, а наблюдения и впечатления върху философията и народопсихологията на отделните народи, базирани на филмите от афиша – те са предимно американски и френски (но и някои съветски) преди войната, и немски и италиански след присъединяването на България към Тристранния пакт. Текстовете му все пак остават почти незасегнати, доколкото това е възможно, от пропагандната реторика на десетилетието. Очевидно Увалиев нарочно бяга от нея. По време на войната все пак възхвалява немските и италианските постижения в киното, а след 9 септември 1944 пише против тях.

Сборникът Филмови трохи е извадка от по-голямата Библиография на киното в българския периодичен печат 1885 – 1970 г. на Костадин Костов. Самото му издаване като отделна книга е достатъчно показателно за мястото на Петър Увалиев в българската филмова критика. За разлика от много други примери в българския интелектуален и културен живот, името и наследството на Увалиев за щастие не отиват в небитието. Зенитът на живота му съвпада с промените след 1989 и това го хвърля в нов вихър от събития – този път в България. Медиите не престават да му обръщат внимание – взимат му интервюта, правят филми за него, награждават го и го честват, среща се с политически и културни дейци, чете лекции. През 1994, след 46 години, е възстановено българското му гражданство с указ на президента Желю Желев. Блага Димитрова (по това време вицепрезидент) казва за него, че ,,въпреки близо четиресет години изолация от родината си, е един от великите духове, които дават надежда на българския народ.‘‘ А по случай 70-тата му годишнина поздравлението на Сюзън Кинг, дългогодишната сътрудничка на списание Арт Ревю, за което Петър Увалиев пише през целия си живот в Англия, е достатъчно красноречиво в лаконичността си: ,,Пиер дължи младежкия си дух на забележителната си жизненост и ни смайва със своя блестящ ум, който ражда тези наелектризиращи изблици, „фойерверките на Рув“.‘‘