В богатия документален архив на Българската национална филмотека (БНФ) се съхраняват две машинописни странички, създадени на 19 юли 1960 в София и озаглавени „ЙОХАН РОЗЕВ”. В тях повече от лаконично е описан един живот, проследен е творческият път в киното на личност, тънеща до ден днешен в информационен мрак, останала непозната дори за най-авторитетните родни киноисторици. Макар и подписана лично от „Йохан Розев”, кратката биографична справка едва ли е написана от него – тя по-скоро е дело на някой от филмотечните служители, които тъкмо по-това време активно събират животописи на оцелелите по друмищата на времето пионери на българското кино. Един от които, без никакво съмнение, е споменатият Йохан Розев.

Животописът на Йохан Розев

Кинообразование 1
Киношкола „Луна”
„Следвал във Висшата мюнхенска филмова академия от 1922 до 1927 г.”[i] – с това изречение започва своеобразното CV.

Месеци преди началото на този период обаче софийският в. „Мир” информира (в средата на септември 1921) за откриването на киношкола не някъде в чужбина, а у нас: „Тези дни започва занятията си КИНО-СТУДИЯТА при фабриката на Акционерно Д-во „Луна” – София под ръководството на известния кино-режисйор Н. Ларин и с участието на видни наши сили. Удобрена от Министерството на Народното Просвещение с заповед № 3710 от 2.IX.921 г. Състои се от 4 отдела: кино-артистически, кино-технически, кино-литературен и кино-режисйорски – художествен. Техническия отдел ще ръководи специалиста кино-оператор и лаборант Инженер Шарл Кенеке. Снимане кино-филми с задължителното участие на всички учащи се. Ще се приемат ограничен брой ученици. Справки и записвания при Акционерно Д-во „Луна” – София, ул. Солун № 34, от 10–12 ч. пр. пл.”[ii]. След две седмици в. „Зора” уточнява: „На 1 октомври т.г. събота, се открива Кино-школата под ръководството на режисйора Н. П. Ларин. Всички записани и интересуващи се, се умоляват да присътствуват при откриване на школата, което ще стане в 5 ч. сл. пл. в помещението на школата, ул. Белчев № 36, на ъгъла с Солунска”[iii].
Николай Поликарпович Бугаенко-Ларин (21.IX.1888–12.XI.1944) е руски киноактьор, сценарист, режисьор. Революцията и гражданската война го прогонват първоначално в Ялта, където се премества голяма част от руската киноиндустрия, а в края на 1919 и от родината му. Той се установява у нас, където неговите идеи за „кинематографическите перспективи” пред България, тиражирани от столичния печат[iv], очевидно впечатляват ръководителите на „Луна”, които го поканват за „главен режисьор и ръководител на отдела за производство на кинокартини” към дружеството.

Три рекламни карета за киностудията на „Луна” АД

Филмовата школа („киностудията”) на Ларин не разочарова записалите се в нея и изпълнява обещанието си за „снимане кино-филми с задължителното участие на всички учащи се”. „Кино-фабриката на Акционерно Д-во „Луна” започва тези дни постановката на един грандиозен филм – оптимистично оповестява на 16.IX.1921 софийският в. „Мир”, след което учтиво приканва кандидатите за целулоидна слава: – Поради това, умоляват се артистите и артистките, които желаят да вземат участие в снимките, да се явят в кантората на Акц. Д-во „Луна”, ул. Солун 34, от 10–12 часа преди пладне с по една своя фотография”^[v]. Същият всекидневник повтаря същите две изречения в следващия си брой, поставяйки ги обаче в края на текст, оформен като рекламно каре, огласяващ предстоящото откриване на „кино-школа” („кино-студия”), чието ръководство е поверено на „известния кино-режисйор Н. Ларин”^[vi]. По същото време в два поредни броя на „Театрален преглед”, „седмично списание за театър и изкуство”, излизащо „всеки четвъртък” в София и редактирано от руския емигрант Евгений Илиин, се появява подобно каре, в което пък се казва: „В най-близко бъдеще нашето дружество организирва отдел за произвеждане на патриотични кино-картини, за която цел са поканени да сътрудничат известния руски кино-режисйор Н. П. ЛАРИН и оператор-лаборанта инженер КЕНЕКЕ […] Готви се за постановка един сензационен филм от българския живот, който ще бъде поставен в новото кино-ателие”^[vii].
Речено-сторено. На 8 октомври „Луна” започва поставянето „на филм една пиеса с национален сюжет”, „снимането на първия сериозен български филм”^[viii]. Узнава се също, че за неговата постановка са „ангажирани около 90–100 български и руски артисти”, че „първоначалното название на филма е било „Кой е невинен, нека пръв хвърли камък”[ix]… Заглавието се „поизбистря” през първата половина на ноември, когато се появява брой № 29 на сп. „Кинопреглед”[x], което съобщава: „ВИНОВНА ЛИ Е ТЯ? е окончателното наименувание на новия български филм, продукция на Акц. д-во „Луна” София. Поместваме тук някои сцени от въпросния филм. От този филм остават още няколко сцени да се снемат, за да бъде готов. При привършването ще се повърнем обширно”^[xi].

Сцени от филма „Виновна ли е?” в сп. „Кинопреглед” (1921)

За съжаление, поради внезапното заминаване на руската актриса Вера Набокова, преподавателка в „кино-артистическия” отдел на филмовата школа при „Луна”^[xii] и изпълнителка на главната женска роля във „Виновна ли е?”, филмът не бива довършен. Но пък чиракуването при Ларин по време на снимките се оказва отлична възможност за неколцина от курсистите в школата да се докоснат до реалното кинопроизводство, да направят първите си стъпки в новото поприще, да участват макар и с малки роли във филм. Едва ли случайно впоследствие някои от тях продължават професионалното си служение на Десетата муза. Всъщност двама от учениците на студията изпълняват главни роли във „Виновна ли е?” – Петко Чирпанлиев и Йордан Караферманов, но повечето се задоволяват с епизодични: Мери Станинова-Стендич, Васил Бакърджиев, Йонко/Йохан Розенблат (Йохан Розев), Георги Иванов (Георги Иванов Кръстев), Иван Касабов, Иван Руев, Николай Колицов[xiii]…

Кинообразование 2
В Германия
Така киношколата на „Луна”, Ларин и шетнята по време на снимките за филма „Виновна ли е?” разпалват у Йохан Розенблат (Йохан Розев) копнежа да опознае отблизо света на киното, да научи повече за него. Тъкмо това желание най-вероятно го отвежда във Висшата мюнхенска филмова академия, където самият той уверява, че е следвал от 1922 до 1927 – времеви отрязък, за който се знае само това и нищо друго!
„През периода 1925 г. изпратен на практика като асистент-режисьор в УФА–Берлин, на продукцията „Метрополис” с режисьор постановчик Фриц Ланг”[xiv]. Снимките за тази суперпродукция започват на 22.V.1925 и завършват на 30.X.1926. Рекламните материали на УФА уверяват, че освен главните изпълнители в „Метрополис” участват 750 актьори, 25 000 статисти, 1 100 статистки, 1 100 коня, 750 деца, 100 африканци, 25 китайци… Само хонорарът на актьорите е 1 600 000 марки, а костюмите „поглъщат” още 200 000. Всичко това е рекорд за Европа до този момент. Така че е възможно Йохан Розев да е сновял всред това множество.

Една от масовите сцени в „Метрополис” (1927)

„В ноктите на порока”
„1927 г. при завършването поставя игралния филм „В ноктите на порока”, [на който е] същевременно и сценарист /с български артисти и сниман в България с оператор Валтер Андерс/ откупен от френската фирма ГОМОН-Париж”[xv].

За първи път заглавието „В ноктите на порока” се появява по страниците на българския периодичен печат в средата на септември 1927, когато сп. „Киноизкуство” („Кино-Изкуство”, 1926–1930), издавано от „Роза филм”, публикува в своя брой № 2 съобщението „Български народен филм”: „Тъкмо що се завърши последната „Гендова продукция” [„Човекът, който забрави Бога”], ето че с радост можем да отбележим още едно светло име в страниците на филмовата история в България. В София е турнало здрави основи новооснованата частна филмова къща за производство на филми. Това е „Б. Н. Ф.”. Фирмата е започнала снимките на първият си филм. За доброто изпълнение на този филм, който се нарича „В ноктите на порока”, дирекцията е ангажирала режисьора от „Уфа” – Берлин, г-н Иохан Розенблат, също опитния кино-оператор г-н Валтер Андерс от фирмата „Georges Anders” – Münhen [München]. Главните роли застъпват г-ца Ерна Хилди, г-н Жон Бер, Жеорж Рикс, Иван Касабов и др. Ний ще държиме в течение читателите ни за бъдащата работа на този филм, като обещаваме още в следующия брой да поместим някои снимки”[xvi].
И „Киноизкуство” изпълнява обещанието си, онагледявайки с. 3 на брой № 3 с фотос, под който бива изписано: „Сцена от новия български филм „В ноктите на порока”. Продукция на Б. Н. Ф.”, и отпечатвайки на с. 7 портрет, придружен от следния надпис: „Георги Василев – млад, но с голямо бъдаще кино-артист, който сега филмира за „В ноктите на порока”. Освен с голямо „бъдаще” киноартистът е и с фуражка на главата, и облечен в униформа – навярно на горски стражар, защото тъкмо такава е ролята му във филма.

Фотографии, поместени в сп. „Киноизкуство” във връзка със снимките на филма „В ноктите на порока”

Първата фотография (кадър от филма) е разположена над патриотичния текст „Да ценим родното”, в който се казва: „Новите български филми на В. Гендов „Човекът, който забрави Бога” и този на Б. Н. Ф. „В ноктите на порока” немогат да не зарадват всеки един, който цени и който обича всяка една наша културна придобивка. Единствена може би, само България е останала назад в производството на филми, било с национален сюжет или с модерен, не затуй че липсват такива, а затуй че сме свикнали най-лесно да се отричаме от всичко що е наше и да сваляме шапка на всичко що е чуждо. Безспорно е че ний неможем да искаме още „грандиозни постановки”, които да съперничат на големите европейски къщи, но все пак бихме могли да докажем, че и в това културно поле България ще заеме почетно място. Ние сме сигурни, какво тези два филма ще бъдат посрещнати от нашето общество с голямо любопитство, ний поздравляваме г. В. Гендов, а така също и новата къща Б. Н. Ф. за тези нови успехи в родната кинематография. Ний апелираме към българското общество да им се притече на помощ морално и материално и да ги насърчат в това трудно начинание, защото това не са успехи лични, а успехи на цяла България. Поздравлявайки ги по този начин, ний ще се научим да обичаме още повече и да ценим всичко, което е родно”[xvii].
В броя има и текст, конкретно визиращ „В ноктите на порока”, с който сп. „Киноизкуство” коригира „нежно” информацията, огласена от него на 15.IX.1927: „В миналия брой на стр. 8, в статията на „Български народен филм” е станала една неволна грешка от страна на словослагателя, за която молим почитаемите ни читатели да ни извинят. Бяхме известили, че дирекцията на Б. Н. Ф. е ангажирала режисьора на Уфа, г-н И. Розенблат, като режисьор за „В ноктите на порока”, обаче г-н Розенблат е артист от Уфа, а не както ний съобщихме, че е режисьор”^[xviii].
Биографичен детайл, отнасящ се за личността на Йохан Розенблат, поднасят и четирите реда, поставени под неговия портрет, поместен в следващия брой (№ 4): „ИОХАН РОЗЕНБЛАТ. Режисьор на новия български филм „В ноктите на порока” и завършил Мюнхенската филмова академия”. Дребна подробност е и фактът, че в долната лява част на снимката е изписано – John Beer[xix]. Визуализирана е и с. 6 – с фотография (кадър от филма), придружена от изречението: „Сцена от новия български филм „В ноктите на порока” продукция на Б. Н. Ф.”[xx].

Портретът на Йохан Розенблат в сп. „Киноизкуство”

Това става в средата на октомври 1927. Чак след повече от половин година сп. „Киноизкуство” известява, че „В ноктите на порока”, „този интересен български филм”, е окончателно изготвен в Париж. „По своето възпроизвеждане филма ще изиграе отлично ролята си в историята на кинематографа в България. Очаква се наскоро прожектирането му у нас” – заключава изданието[xxi].
За да приключа пък аз темата с използваните за илюстриране от сп. „Киноизкуство” фотоси – било направени по време на снимките, било представляващи кадри от филма, ще припомня, че изданието аранжира с такъв и трети свой брой, лепвайки му надписа „Една сцена от Българския филм „В ноктите на порока”[xxii]. Но това става след близо една година – през септември 1928!

Български народен филм
Това е по-голямата част от информацията, която българският периодичен печат предлага за филма „В ноктите на порока”. В случая обаче под български периодичен печат трябва да се подразбира едно-единствено списание – „Киноизкуство”. Обяснението за интереса на изданието към филма се дължи най-вероятно на факта, че издател и главен редактор на сп. „Киноизкуство” е вече споменатият Георги Иванов, с когото Йохан Розенблат се запознава през 1921 в школата на Николай Ларин, в чийто проект „Виновна ли е?” двамата участват с малки роли и навярно се сприятеляват. Дотолкова, че когато Розенблат започва да снима „В ноктите на порока” взема за художник на филма именно Георги Иванов, който пък посредством своето издание става най-ревностният популяризатор на продукцията. Двама от изпълнителите също принадлежат към „Кръга „Ларин” – Йордан Караферманов и Иван Касабов.
Иван Касабов се оказва един от най-прилежните курсисти на Николай Ларин, чиито лекции българинът записва и впоследствие издава в малка книжка, озаглавена „Кинематографическо изкуство и творчество”^[xxiii] и смятана днес за библиографска рядкост. В предговора към нея, написан в София през 1928 (точната дата не бива указана), Касабов проследява накратко прощъпалника на „ПЪРВА БЪЛГАРСКА КИНОСТУДИЯ”, обрисува ярко проблемите, възникнали по време на снимането на „Виновна ли е?”, загатва за усилията на Васил Гендов и Николай Ларин да доведат докрай своите проекти, заминаването на последния за Западна Европа…
Иван Касабов споменава за своите митарства из провинцията като драматичен актьор в „Нов народен театър” – „с директор г-н Владимир Николов[xxiv]”, в „Софийския театър” – ръководен от Васил Гендов, „в градски театър, „Ревю-театър”, в София и другаде до днес”[xxv]. Не пропуска и изявите си в киното. „Напоследък – подчертава той – получих едно писмо от г-н Петър Николов – директор на „Петър филм”, в което ме пита – дали ще бъда съгласен да взема участие с една от централните роли (Кънчо Церовски): „В ноктите на порока” при постановка от г-н И. Розенблат, а оператор – г-н Валтер Андерс. Приех предложението им и за трети път [след „Виновна ли е?” (1921) и „Бай Ганьо” (1922), в който играе Фильо Гочоолу под режисурата на Васил Гендов] взех участие в изграждането на родното ни филмово изкуство, но и тук материалните средства спъваха значително работата, но най-после с големи мъки излезе на бял свят и той”[xxvi].
Визуално доказателство за участието на Иван Касабов във „В ноктите на порока” са четирите кадъра от филма (белязани всички от присъствието на неговия герой Кънчо Церовски), с които авторът на книгата „Кинематографическо изкуство и творчество” илюстрира една от двадесетте глави в нея – „Общи познания по кинематографията”[xxvii].
Вторият обилен (в сравнение с останалите) източник на информация относно „В ноктите на порока” е бащата на българското кино Васил Гендов (1891–1970), който в своите мемоари, озаглавени „Трънливият път на българския филм 1910–1940”, дава сведения и за филма, и за неговия продуцент – „новооснованата частна филмова къща” Б. Н. Ф. (Български народен филм), и за режисьора Розенблат, и за оператора Валтер Андерс.
„През 1927 година Грежов отново се завръща в България – започва своя разказ Васил Гендов, проследявайки „трънливия” творчески път на своя колега кинорежисьор и дългогодишен приятел Борис Грежов (1889–1968), също един от пионерите на родното кино. – Тук той се запознава с някой си Петър Дамов, шивач, и Петър Еврейски Николов, които били образували нещо като филмова къща и били в проект да снимат филм. Грежов бива ангажиран за бъдещ режисьор на въпросната фирма […] В това време Грежов се запознава с Йонко Розенблат, който също се препоръчва за филмов режисьор. Така Розенблат попада във фирмата на Дамов, където се говори вече за снимането на филма „В ноктите на порока”. Изглежда, че Розенблат е предложил по-изгодни за фирмата условия, нещо, което подкопава положението на Грежов, и той напуска. След напускането на Грежов фирмата Дамов започва с Розенблат снимките на филма „В ноктите на порока”, но още в началото е преустановила филма поради лошите резултати в началните снимки”[xxviii].

Корицата на книгата на Иван Касабов и реклама за нейната поява

Част от изброените имена сформират екипа на филма „В ноктите на порока”, в който роли изпълняват Йохан Розенблат (Стойко) – сценаристът и режисьорът на филма, Петър Дамов (привидение) – продуцентът на филма, Иван Касабов (братът на Калина), Йордан Караферманов (селският кмет), Георги Василев (горски стражар), някой си Жон Бер – ще припомня, че портретът на Розенблат, поместен в „Киноизкуство”, бива съпътстван от псевдонима John Beer…
Главните герои в сценария на Розенблат са младоженците Калина (Надя Захариева) и Стойко, които живеят в балканско селце. След година им се ражда момченце, което скоро бива стъпкано от черда биволи. Стойко се пропива от мъка, занемарява имота си и се отчуждава от жена си. Братът на Калина опитва да вразуми своя зет, но Стойко му се нахвърля и го блъсва от висока скала. Шуреят оживява, но от силния удар полудява. Минава време и Калина отново очаква дете. Тази вест преобразява Стойко. Но при раждането съпругата му умира и той остава сам да се грижи за сина си…

Режисьорът с „чуждо име”
Освен за кинорежисьор Йохан Розенблат вероятно се е „препоръчвал” и за чужденец – обстоятелство, което провокира редактора на „Нашето кино” (1924–1936) Ст. Величков, който под псевдонима Жар води редовната рубрика на списанието, озаглавена „Тука отговаря Жар” и предназначена да откликва на многобройните читателски писма. „Получихме няколко запитвания относно една българска „фирма”, която „снимала” някакви филми – пише през ноември 1927 Жар, оказал се вторият човек в изданието след главния редактор Пантелей Матеев Карасимеонов. – Освен г. Гендов ние не познаваме друг сериозен филмов производител за сега. Въпросният „режисьор” с чуждо име, „работящ” у нас, не ни вдъхва никакво доверие, особено след като заяви на всеуслишание „бомбастичната” новина, че е работил като режисьор при голямата немска фирма „Уфа”. Нещо повече, можем да кажем даже: този господин „режисьор” и неговият антураж възбуждат вече негодуванието на интелигентните кинолюбители, а също и на някои органи… на властта. Подробности по това не считаме за нуждно да обнародваме за сега. С горните няколко реда желаем само да предупредим лековерните, че не всичко, което се говори, е чиста истина. Проверката, която направихме на дейността на въпросния „режисьор” в чужбина, има за резултат едно не до там приятно за него осведомление. При нужда и него ще съобщим, както и името на този „герой нашего времени”^[xxix].

„Закачките” в българския специализиран за кино печат относно личността на Йохан Розенблат

От редакцията на „Киноизкуство” незабавно отвръщат на закачката посредством бележката „Трябва ли да мълчим?”: „За успокоението на г-н Жар, „антуража” на „герой нашего времени”, си позволява да му съобщи, че от сведенията, с които той разполага напоследък показват, какво „въпросния герой” Иох. Розенблат не е бил в Германия нищо повече от един обикновен фигурант, и че „рекламата”, която му бе направена от страна на сп. Кино-Изкуство, е неоснователна, тъй като въпросния герой е успял умело да мине за такъв какъвто се е представял пред редакцията”^[xxx]. Доста витиеват отговор, от който не става ясно разобличен ли е шарлатанинът или не.
„А колкото за съществуванието на друг сериозен филмов производител освен г. Гендов – минава в настъпление „Киноизкуство”, – не е крив никой на г-н Жар, че той не знае. Ето защо „антуража” съобщава безплатно на г. Жар, че такива съществуват. Тези фирми са: „Български народен филм” и „Роза филм”, и че наскоро „Б. Н. Ф.” завърши един филм, който се именува „В ноктите на порока”. И утре, когато този филм ще се прожектира, той пръв ще го адмирира, само затова, защото е „български”.
Б. Р. [Бележка на редакцията] Съобщаваме на почитаемите читателки и читатели това, убедени в дългът си да служим на истинската информация из филмовия живот”[xxxi].
Жар отговаря – и защото това му е работата, и защото такава му е рубриката, и защото се чувства победител в двубоя между двете списания. „Моята бележка в по-миналия брой за дейността на фамозния „герой нашего времени” – г. Иох. Розенблат („неговия антураж” любезно разкри името му) – не крие самодоволството си той – е предизвикала признанието на засегнатите и те казват, че са се убедили в грешката си да лансират между нас един лекомислен и недобросъвестен профан, за един артист и режисьор с европейска известност. Обидно станало на „Б. Н. Филм” и „Роза-Филм” (какво изобилие изведнаж на филмови предприятия у нас!), че тяхното съществувание не ни е известно. Напротив – известени сме. Нали именно заради това аз се занимах с техния знаменит режисьор Иох. Розенблат! Не считам, обаче, за необходимо да променя, поне за сега мнението си, докато тяхната работа е още в неведение за нас – кинолюбителите, и въобще за обществото. На „Б. Н. Ф.” и „Роза-филм”, ако те действително са си внушили куража да скърпят „национален” филм, предстои действително огромна работа. Но аз ще бъда първия, както казват те, който ще аплодирам хубавото в „Ноктите на порока” [„В ноктите на порока”], ако можем да го видим някога”[xxxii].

Съдбата на филма „В ноктите на порока”
За съжаление, никой не вижда „някога” филма „В ноктите на порока” – липсват каквито и да е свидетелства за неговия показ както на „закрита прожекция”, така и за разпространението му по широк екран! Какъв е бил неговият край, кога е настъпил той? Засега версиите са две – тази на Васил Гендов уверява, че фирмата Б. Н. Ф. „още в началото” на снимачния период „е преустановила” работата върху филма, виждайки „лошите резултати в началните снимки”[xxxiii], направени в средата на месец септември 1927. След повече от седем месеца, през април 1928, сп. „Киноизкуство” лансира втората версия, уверяваща, че „В ноктите на порока” е „окончателно изготвен в Париж”, където най-вероятно е бил „откупен от френската фирма ГОМОН”, както пък твърди Йохан Розев през лятото на 1960. И Иван Касабов свидетелства, но без да досажда с конкретност и ненавлизайки в подробности, че „В ноктите на порока” е излязъл „на бял свят” (къде? кога?) – „най-после” и „с големи мъки”^[xxxiv]. „Киноизкуство” известява също, че „прожектирането му у нас” се очаква „наскоро”, че „по своето възпроизвеждане филма ще изиграе отлично ролята си в историята на кинематографа в България”[xxxv]. Виж, последното изречение се оказва вярно – „В ноктите на порока” наистина изиграва роля „в историята на кинематографа в България” преди всичко с многобройността на загадките, които поставя пред изследователите на тази история.
Един от скромните приноси към нея е статията „Към историята на българския филм”, поместена през октомври 1929 в софийския „всекидневен утринен вестник” „Свободна реч” (1925–1934). Тъкмо нейният автор, останал скрит зад инициалите Д. Г. Д. (допускам, че това е журналистът Димитър Г. Даскалов), споменава в три реда: „Йохан Розенблат, завършил мюнхенската филмова академия, се опита да снеме филм под надслов „В ноктите на порока”, но не успя и филмът не видя бял свят”[xxxvi]. През 1936 „седмичното илюстровано списание за филм”, наречено „Екран”, помества в рубриката си „Вие питате – ние отговаряме” списък със заглавията на 25, заснети дотогава български игрални филма[xxxvii]. В него титулът „В ноктите на порока” не присъства. Той не фигурира и в списъка на „Излизали български филми от 1911 до 1943 г.” – 26 на брой, който Стефан Гендов, братът на Васил Гендов, включва в статията си „Българският кино-театър и филм. От платнената барака „Гранд-биоскоп” до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм”[xxxviii]. Публикуван в сп. „Народен театър”, чийто редактор е именно журналистът и театралният критик Стефан Гендов, обширният текст проследява „появата и развоя” на седмото изкуство у нас, поради което неговият „жанр” бива дефиниран от самия автор като „исторически бележки”. Плод на сериозно изследване, трудът се приема за най-задълбочения, отнасящ се до миналото на българското кино, публикуван през първата половина на ХХ в.; за безспорен принос в обогатяването на националната ни киноисториография.

Валтер Андерс
„В това време [1927] той [Борис Грежов] се запознава с оператора Валтер Андерс, който случайно попада в България след една несполучлива филмова експедиция в Цариград – пише Васил Гендов, който се оказва биограф и на оператора, заснел „В ноктите на порока”. – Андерс е в окаяно положение, без средства, зле облечен и това накарва Грежов да му помогне материално, за да добие по-приличен вид. Така приготвеният „прилично” Андерс Грежов завежда при „директорите” [Петър Дамов и Петър Еврейски Николов] и го представя за бъдещия оператор на фирмата [Български народен филм]”[xxxix].
Сп. „Киноизкуство” потвърждава тази информация, огласявайки в средата на септември 1927, че Б. Н. Ф. е „започнала снимките на първият си филм”, за „доброто изпълнение” на който е ангажирала „опитния кино-оператор г-н Валтер Андерс от фирмата „Georges Anders” – Münhen [München]”[xl]. В споменатата вече глава „Общи познания по кинематографията” Иван Касабов отделя няколко изречения, отнасящи се за „изработването на филмовото ателие”, като подхвърля, че до този момент „у нас единствено за филма „В ноктите на порока” е построено специално ателие”[xli]. Инициативата по всяка вероятност е принадлежала на чужденеца Валтер Андерс, щом „до този момент” в България такова ателие (филмово, специално, снимачно) не е било въздигано (според Иван Касабов). В броя си от май 1928 „Киноизкуство” публикува фотография, която позволява на читателя да зърне това съоръжение. Онасловена „Една сцена след филмирането на новия български филм „В ноктите на порока” – продукция на Б. Н. Ф. – София. Фото Anders”[xlii], снимката показва скелето на лека дървена носеща конструкция, върху която е опънато бяло платно. Тази палатка, тенда, шатра, наподобява донякъде на брезентовите павилиони, разпъвани по сборове и панаири от гадатели, гледачки, баячки, фокусници… В „сенника” се вижда триножникът на кинокамерата, встрани и вдигнати високо са осветителните тела – прожекторите, а в дъното на „ателието” са се подредили някои от членовете на филмовия екип.
С тази снимка е илюстриран материалът „Днес, утре и въобще никога…” на Васил Гендов, който пет години преди Йохан Розенблат и Валтер Андерс разпъва подобно съоръжение по време на работата си върху „Бай Ганьо”, една от „характерните особености” на който е „това, че в него се слага и началото на „вътрешноателийни” снимки у нас”. За да използва слънчевата светлина, режисьорът разполага в двора на театър „Ренесанс” предоставени му от ръководството на институцията декори (с помощта на които пресъздава редакцията на издавания от Бай Ганьо вестник). „Яви се обаче неудобство – признава Гендов. – Забелязахме, че при най-малкото движение декорите се клатят и стените играят от едва доловимия вятър. Трябваше да се чака няколко дена, докато времето утихне”[xliii].

Валтер Андерс

В същия брой на сп. „Киноизкуство” бива отпечатан и портрет на Валтер Андерс. Освен да зърне образа му, читателят получава и възможността да научи още нещичко за тази загадъчна личност, след като прочете няколкото реда под фотографията: „Фото Луна. Валтер Андерс. Филмов оператор от фирмата Luddentschs Heimat Film Georg Anders MUNHEN, който фотографира новия български филм „В ноктите на порока” за Б. Н. Ф.”[xliv]. Оказва се, че германецът е започнал работа за фотоателието „Нова Луна”, чийто собственик е Минко Балкански. За това уверяват няколкото рекламни реда в „Киноизкуство”, съобщаващи: „Фото „Нова Луна” на ул. „Мария Луиза” № 24, под окр. съд – възобновява кино-снимачната си работа, под операторството на Валтер Андерс и М. Балкански. Приема за изработване разни кино-драми, реклами, изгледи и пр.”[xlv].
Валтер Андерс се задържа известно време у нас, заснемайки през 1928 като кинооператор игралните филми „Весела България” (1928) на Борис Грежов и „Любов и престъпление” (1928), продуциран от фирмата „Роза филм” на Иван Касабов, останал, за съжаление, незавършен. Оцелели до наши дни части от първия филм говорят красноречиво, че Валтер Андерс е бил добър професионалист, боравил е умело с кинокамерата, справял се е сносно със своите задължения на филмов снимач.

„Катастрофалното земетресение в Пловдив” и „Рилският монастир”
„1928 г. поставя в Италия „Сбогом младост” с Евелина Холт и Марчело Алдинни, продукция на фирмата СТЕФАНО ПЕТАЛУГА[xlvi]–Торино. Същата година за „ПАТЕ КОНСОРЦИУМ СИНЕМА” снима „Катастрофалното земетресение в Пловдив” и за фирмата „ОКС” – Париж – културния филм „Рилският монастир” /по поръчка на Роял[xlvii] и прожектиран в същия театър 1928 г./”[xlviii].
Във филмографията на германската актриса Евелина Холт (Evelyn Holt, 1908–2001) липсва заглавието „Сбогом, младост”, няма сведения тя да си е партнирала с актьор на име Марчело Алдинни!

На 14 април 1928, Велика събота, в 11 часа преди пладне цяла България бива разлюляна от силен земетръс, чийто епицентър се оказва край Чирпан. Сеизмичната дейност продължава до 25 април, достигайки максимума си на 18-и, когато бива отчетен магнитуд 6,8 по скалата на Рихтер (въведена 5 години по-късно)[xlix]. Тази поредица от трусове бива наречена Чирпанско земетресение, Пловдивско земетресение или Земетресението в Южна България, защото най-силно засегнати са селищата в Маришкия сеизмичен район – градовете Чирпан, Пловдив и Борисовград (Първомай), селата Папазли (Поповица), Сатъбегово (Милево), Гълъбово, Садово…
Като всяка лоша новина и тази за земетресението се разнася бързо по света, оказвайки се добре дошла в редакциите на едни от най-популярните и авторитетни европейски периодични издания. Техни представители се отправят тутакси към района на бедствието. „Пристигнали са в България кореспондентите на известните списания „Илюстрасион”, „Екселсиор” и „Вохе” – огласява на 23.IV.1928 в. „Мир”, добавяйки, че сред новодошлите в столицата е и „делегата на италианския Червен кръст” капитан Вила[l]. Кинаджиите също проявяват интерес, потвърден от сп. „Киноизкуство”, което в броя си от май подхвърля: „Француската фирма. „Pathe concortium cinema” е ангажирала Г-н И. Розенблат – режисьор на филма „В ноктите на порока”, да изработи един колтурен филм в България. До сега са снети повече от 600 м. негатив. Г. Розенблат е успял да снеме за същата фирма „Катастрофалното землетресение в Пловдив”[li]. Оказва се, че през месец май 1928 Йохан Розенблат вече е смогнал да заснеме (навярно с помощта на Валтер Андерс) кадри с разрушенията в града под тепетата (а навярно и не само там)!
Затова и не прозвучава изненадващо текстът, запълващ голямото рекламно каре, което на 15 май „Мир” лепва точно до заглавието си (т.н. „глава” на вестника), гласящ: „Землетресението в Пловдив, Н. В. Царя, Княз Кирил, Министр-председателя г. Ляпчев разглеждат разрушенията. Великолепни снимки направени специално за Пате Консорциум, Париж. От днес в Театр Одеон едновременно с грандиозния филм: Святая Рус!”[lii]. Оказва се, че софийското кино „Одеон” започва от тази дата да демонстрира „великолепни снимки”, „направени специално за Пате Консорциум, Париж” („Pathe concortium cinema” според сп. „Киноизкуство” и „ПАТЕ КОНСОРЦИУМ СИНЕМА” според Йохан Розев). Същия текст в. „Мир” отпечатва още три пъти – веднъж в същия брой[liii], но на с. 2, а и в следващите два броя[liv].
Оказва се също, че в други две от столичните кина, преустановили временно прожекциите си на 21 април, „взимайки участие в всенародния траур [обявен в царството] по случай жертвите на последните събития [повече от 100 на брой]”[lv], се показват „оригинални снимки” от засегнатите райони още от 24 април. От тази дата „Модерен театър” придружава основния си филм (цирковата драма „Крокет”) с „оригинални снимки от разрушените от землетръса Пловдив, Чирпан, Борисовград и околните села”, обявявайки, че „представленията [които са в 4.30, 6, 8.30 и 10 ч. сл. пл.] са в помощ на пострадалите от стихията”[lvi]. Демонстрирането на тази програма продължава до края на месеца, като единствената промяна във вестникарските текстове е уточнението, че показваните „землетръси” са от „14 и 18.IV т. г.”[lvii].

Пресата уверява, че „Землетресението в Пловдив” е филм на „Пате Консорциум, Париж”, но че е заснет от Йохан Розенблат (Розев)

Идентична е ситуацията и в кинотеатър „Роял”, където към филма „Паркът на удоволствията”, екранизация по романа „Тайната на една майка”, се прибавя „изглед (оригинални снимки) от разрушените от землетресението градове Пловдив, Чирпан, Борисовград и околните села” [lviii]. Идентични са и рекламните текстове, също уверяващи, че „представленията са в помощ на пострадалите от катастрофата”[lix], като тези във в. „Зора” не само са поставени един над друг, но и са поместени в една и съща рубрика – „Театър и събрания”. Идентични са и добавените впоследствие дати на трусовете, и продължителността на „експлоатационния период” – до края на месеца[lx]. Все факти, които красноречиво говорят, че по това време двата киносалона са били под една и съща управленска (програмна, рекламна) шапка, че рекламираните „оригинални снимки” от „землетръса” са представлявали една и съща хроника, заснета незнайно от кого.
Напълно е възможно този репортаж да е същият, появил се във Варна само след два дни. „От сряда [2 май] – известява на 28 април (събота) в. „Варненска поща” – ще видите на филм в Кино „Палас” ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО В ЮЖНА БЪЛГАРИЯ, снето на самите места: Пловдив, Чирпан, Борисовград и техните околности, с всички подробности”[lxi]. На 2 май местният „ежедневен лист” потвърждава информацията относно времето и мястото на прожекциите[lxii], продължили най-вероятно още два дни, а на 4 май неочаквано поднася любопитна подробност: „Този филм, снет по инициатива на дирекцията на кино „Палас”, ще обиколи цяла Европа, за да прикани чужденците да се притечат на помощ на България”[lxiii]. Излиза, че управата на варненското кино „скромно” си приписва ако не авторството, то поне продуцентството на филма.
Само след пет дни пресата в Бургас съобщава, че от 9 до 11 май 1928 в тамошното кино „Роял” „по общо желание на публиката ще се повтори филмът „Катастрофалното земетресение в България”[lxiv].

Съобщения за прожекциите на „оригинални снимки” от Земетресението в софийските кина „Модерен театър” и „Роял”

На 25 април 1928 кинооператорът Христо Константинов и управителят на софийския ДУК Христо Кантарджиев заминават за Тракия, за да снимат тепърва филм за станалото там земетресение. На 26 април Васил Гендов, вече заснел по същите места своя филм, заминава за Виена, където възнамерява да го „изработи и копира”. Така че нито ДУК, нито „Гендов филм” са били в състояние да покажат от 24 април готов филм („оригинални снимки”) от засегнатите райони – при това в елитни софийски кина като „Модерен театър” и „Роял”. Подчертаването на „оригиналността”, с която снимките са реализирани, на експедитивността, с която са подготвени за показ, на доброто им качество, а и подхвърлянията, че им предстои обиколка из Европа, може и да са рекламни трикове, целящи да засилят интереса на публиката към филма, но може и да не са. Тогава единственото обяснение остава, че показаните у нас през април 1928 хроникални кинокадри са дело на чуждестранна фирма. Според софийския печат и Йохан Розев това е основаната през 1896 могъща френска целулоидна империя „Патé фрер” („Société Pathé Frères”), която от 1908 започва производството на регулярния седмичен кинопреглед „Патé журнал” („Pathé Journal”). През 1902 „Патé” открива свой филиал в Обединеното кралство, където от 1910 до 1970 продуцира кинохроники и документални филми, сред които е и кинопрегледът „Pathé News” (британския аналог на „Патé журнал”). Днес архивът на „Pathé News”, известен като „British Pathé”, е напълно цифровизиран и достъпен онлайн. Тъкмо в сайта на „British Pathe”[lxv] фигурират две заглавия, свързани с разглежданата тема: „Земетресение/България: Земетресение разрушава български град, разновидните последици от него” (1928) [EARTHQUAKE / BULGARIA: EARTHQUAKE DEVASTATES BULGARIAN CITY, VARIOUS OF THE AFTERMATH (1928)[lxvi]] и „България/Земетресения: Кадри от разрушен град след опустошителен земетръс” (1928) [BULGARIA / EARTHQUAKES: SCENES OF RUINED CITY AFTER DEVASTATING EARTHQUAKE (1928)[lxvii]].

Кинокадри, съхранявани в колекцията на „Бритиш Патé”

Заглавията са две, но след преглед на чернобелите кинокадри, стоящи зад тях, се установява, че предлагат абсолютно еднакви обекти: разрушени градски сгради, улици, покрити с развалини, площад със събрали се на него хора, пожарникари използват маркучи, за да поливат с вода димящи руини, любопитни зяпачи, скитаща се безстопанствена крава, крави и други селскостопански животни, лежащи неподвижни и навярно мъртви на земята… Никъде не се споменава, че показаните в началото сгради, улици и площади са от Пловдив, но някои от сградите приличат на тези, оцелели до наши дни в центъра на града и по специално по главната му улица.
Първият материал няма заглавен надпис – картината започва направо, времетраенето му е 54 секунди. Вторият е по-къс – 28 сек., но пък започва с титулен надпис, гласящ: „Ужаси след земетресението. Сцени от опустошението в Южна Европа, където цели градове са разрушени и хиляди хора са убити” („Earthquake Terrors. Scenes of desolation in Southern Europe, where entire towns are ruined and thousands of people have been killed”). Над този надпис е изписано число – 1786. С тези кинокадри започва сборен материал от 4 мин. и 12 сек., представляващ най-вероятно киножурнал. Информацията в сайта уверява, че това е випуск (вероятно № 1786) на „Гомон График” („Gaumont Graphic”) – редовния седмичен кинопреглед на „Гомон Бритиш” („Gaumont-British”), основаваното в Лондон през 1898 дъщерно дружество на френската филмова компания „Гомон”. Британският клон става независим от своя френски родител през 1922, а през 1927 се слива с „Ideal Film Company”, водещ производител на неми филми. В колекцията на „British Pathé” кинопрегледът е попаднал от архива на „Ройтерс” („Reuters”) – влиятелната информационна агенция, чието седалище е в Лондон.

„Рилският монастир”
В автобиографичната си справка, изготвена през 1960, Йохан Розев твърди, че през 1928 е снимал за „фирмата „ОКС” – Париж – културния филм „Рилският монастир” /по поръчка на Роял и прожектиран в същия театър 1928 г./”[lxviii]. Сп. „Киноизкуство” пък уверява през май 1928, че „француската фирма. „Pathe concortium cinema” е ангажирала Г-н И. Розенблат – режисьор на филма „В ноктите на порока”, да изработи един колтурен филм в България. До сега са снети повече от 600 м. негатив”[lxix].
За съжаление, липсват свидетелства за направени снимки в светата рилска обител през 1928, както и сведения, че филм с подобно съдържание е показван в столичното кино „Роял”.

1929
„1929 г. Париж във фирмата „МИНЕРВА ФИЛМ” постановчик и сценарист на филма „Нежност” с Марсела Шантал и Виктор Франсен, продукция ГУСТАВ ШВАБ”[lxx]. „Минерва филм” („Minerva Film”) е италианска фирма за производство и разпространение на филми, носеща името на древноримската богиня на мъдростта, закона и победата, покровителка на изкуствата. Виктор Франсен (Victor Francen или Victor Franssen, 1888–1977) е белгийски актьор с дългогодишна кариера във френското кино и в Холивуд, в чиято филмография не присъства заглавието „Нежност”.

1930
„1930: Париж – режисира филма „Майка” с Виктор Франсен, Вивиан Романс и Габи Морле, продукция НЕРО ФИЛМ”[lxxi]. „Неро филм” („Nero-Film”) е германска фирма за производство на филми, основана в Берлин през 1925, прераснала през 1927 в акционерно дружество. Вивиан Романс (Viviane Romance, 1912–1991) и Габи Морле (Gaby Morley, 1893–1964) са френски актриси, за които няма сведения да са играли във филм, озаглавен „Майка”. Вивиан Романс дебютира в киното през 1931.

1931
„1931: подготвя сценариите на продукциите „Слепият” и „Осъдените” за „Пате консорциум синема”. Същата година снима в България битовия филм „Бъдни вечер” със Стефан Пейчев[lxxii], Нина Стойчева[lxxiii] и Атанас Христов[lxxiv], който обаче не бива завършен по липсва на средства. Същата година снима пак в България културния филм „Лъх от Балкана” с участието на Ирина Тасева[lxxv] и Невена Дочева[lxxvi], по поръчка на фирмата „Колумбия” – Лондон. Филмът не е игран в България”[lxxvii].

Единственото, известно засега, споменаване на заглавието „Бъдни вечер”, бе открито от проф. Александър Янакиев (1955–2015)[lxxviii] в заявление, подадено на 18.XII.1933 от Георги С. Бабички, живущ в София на ул. „Преслав” № 3, до „Господина министра на Народното Просвещение. Отделение Културно”, който по това време е Атанас Бояджиев[lxxix]. „Господин министре – започва стандартно заявлението, – Прилагайки настоящето сценарио на филма „БЪДНИ ВЕЧЕР”, който по настоящем ще снемем в България, под режисурата на Иохан Розенблат, за парижката фирма „ПАТЕ-НАТАН”[lxxx], който филм ще бъде за пропаганда на българския бит в странство. Моля Вашето съдействие за по-скорошното му удобрение, за да почнем работа и реализираме това начинание”. Под този машинописен текст е написано ръкописно: „Добавъчно прилагам удостоверение № 11586, издадено на 13.IV.1933 г.”. Следва: „С почитание:” и подписът на Георги С. Бабички[lxxxi]. Подписва се и министър Атанас Бояджиев – под резолюция, която той лично полага напреки на листа и гласяща: „Да се отговори, че разрешение е дадено на Розенблат и Константинов, […] (приложено към преписката)”[lxxxii].
За „културния филм”, посочен от Розев под титула „Лъх от Балкана”, до ден днешен не се знае нищо, заглавието не се споменава в българската киноисториография!

Единственото свидетелство за съществуването на „сценарио” за филма „Бъдни вечер”

1932–1933
„1932: Работи в „Парамаунт” – Париж в журнала „Ходът на времето” /„Льо марш дю тан”/, като остава там и през 1933 год.”[lxxxiii].

1933: „Момичето на природата”
Министър Атанас Бояджиев очевидно е разполагал с добре работещ административен екип, дал му овреме и информация, и основание да напише в резолюцията си върху заявлението на Георги С. Бабички, че „разрешение е дадено на Розенблат и Константинов”. На 13 април 1933 „отделението за културните учреждения и фондовете” към МНП действително издава удостоверение (№ 11586), с което разрешава на „ЙОХАН РОЗЕНБЛАТ, режисьор, и ХР. КОНСТАНТИНОВ, оператор, и двамата български поданици, да снемат на филм различни изгледи от България с исторически, битов и културен характер. Умоляват се местните власти да им указват съдействие и улеснение при снемане на филмите”^[lxxxiv].

Удостоверението на МНП

През пролетта на 1933 Христо Константинов, след като подава оставката си като завеждащ лабораторията на ДУК, е свободно практикуващ кинооператор. Тъкмо този статус ще да му е позволил да поеме ангажимент към Йохан Розенблат, който пък от 1928 очевидно не се е появявал в България, защото през този близо петгодишен период родният печат не проронва и дума за него. Ето защо са изключително ценни макар и оскъдните сведения, които самият той дава за себе си и за митарствата си по света пред сътрудник на илюстрованото филмово списание „Темпо”, което ги огласява на 23 юни 1933 в ширналия се върху три страници материал „Момичето на природата” – титул, последван от сензационните подзаглавия: „Първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм. Снет от френската филмова къща „Минерва” филм в Париж”. „От няколко години работя в Франция, като режисьор в разни филмови компании – споделя Розенблат, – а напоследък имам подписан дълготраен контракт с голямата филмова фирма „Минерва” филм в Париж. Изработил съм до сега множество филми с най-разнообразни сюжети, които имат в чужбина голям успех”. Оказва се, че дори поредното му дохождане в България е станало по волята на „Минерва филм”, която напоследък, също като много други филмови компании, била засегната от всеобщата стопанска депресия и оскъпеното поради навлизането на звука производство. Стреснато от случващото се, ръководството на фирмата започнало да търси пътища за излизане от кризата, отправяло поглед към непознати до сега страни, търсело сюжети, които да предизвикват интерес не само в Европа, но и отвъд Океана…
„Като истински българин, който милее за любимото си отечество – заявява патриотът Йохан Розенблат, – използувах този случай, като заинтересувах моя директор с нашата страна, която му описах с най-големи подробности. Директора, ценейки много добре това, което му говорих, веднага ме натовари с отговорната мисия да организирам работата по изработването на български филм от рода на културните филми като „Трейдър Хорн”^[lxxxv] [заснет в Африка], „Табу”^[lxxxvi] [сниман на тихоокеанския остров Таити] и пр.”^[lxxxvii].

Сп. „Темпо” рекламира филма върху челната си корица

Така Йохан Розенблат сам се определя като „българин”, потвърждавайки уверението на МНП, че и той, и Христо Константинов са „български поданици”. Режисьорът признава също, че познава Константинов като „съвестен работник още от чужбина” (няма информация двамата да са се срещали преди това) и поради това „не счетох за нуждно да водя с мене оператор от Франция, като исках по този начин да дам възможност и на един наш сънародник да покаже изкуството си в чужбина и най-важното да дам един чист национален оттенък на работата си”^[lxxxviii].
Присъствието в екипа на Христо Константинов, дългогодишен служител на МНП, ще да е облекчило и получаването още през април 1933 на цитираното по-горе удостоверение, с което на двамата се разрешава „да снемат на филм различни изгледи от България с исторически, битов и културен характер”. „Снел съм три хиляди метра негатив – гордо заявява Йохан Розенблат в отговор на въпроса „Какво е снел до сега?” – смятам да приготвя още хилядо метра и след това ще използувам есенцията от всичко снето, за да представя на света омайните прелести на България, за която чужденците знаят толкова малко, или почти нищо. Снел съм множество монастири, като Рилския, Бачковския, Троянския, Преображенския и пр., а така също Юндола, Пирин, Балкана, забележителности от Търново, Варна и др. градове, интересни села и всичко, което намерих за интересно от страната ни”^[lxxxix].
Тук му е мястото да се припомни уверението на самия Йохан Розев-Розенблат, че още през 1928 е снимал „културния филм „Рилският монастир” – или за „фирмата „ОКС” – Париж”, или „по поръчка на Роял”, където същата година е бил и прожектиран. Не е изключено кадри тъкмо от Рилския манастир, осъществени навярно с помощта на Валтер Андерс, да са били сред онези „снети повече от 600 м. негатив”, предназначени за направата на споменатия през май 1928 от сп. „Киноизкуство” „колтурен филм”, поръчан от „француската фирма. „Pathe concortium cinema”.
„Г-н Розенблат бе много любезен да ни покаже множество снимки [фотографии] от снетия филм – пише „Темпо”. – Останахме в възторг от виденото. Наистина, той е постигнал целта си. За да имат представа и нашите читатели за този филм, помолихме г-н Розенблат да бъде добър и ни услужи с няколко снимки, които да поместим в списанието. Исканите снимки получихме и поместваме в този брой”.
Става ясно защо и как „Темпо” оформя челната корица на третия си брой с фотос на актрисата Невена Дочева – навярно кадър от филма „Момичето на природата”. „За да разнообразя сюжета, вмъкнах и драматически елемент – пояснява Йохан Розенблат. – За тази цел приготвих и подходяще сценарио. Като главна участница съм ангажирал отличната българска актриса от Кооперативния театър^[xc] г-ца Невена Дочева. Положително ви казвам, че тя е една от редките даровити актриси, която най-добре се приспособява към филмовата техника. Тя е и извънредно много фотоженична [фотогенична]. В „Момичето на природата” г-ца Дочева ни дава един истински тип на българката. Тя играе така непринудено и естественно, че човек като я гледа би помислил, че това е една киноактриса, която има дългогодишна практика в филма. Нейни партньори са местните жители и цялата флора и фауна на България, които служат като отличен фон на филма”^[xci].
Оказва се, че „Момичето на природата” е изграден върху макар и проста драматургия, даваща възможност за изява на актрисата Невена Дочева, чието име Йохан Розев споменава (редом с това на Ирина Тасева) като участничка в „културния филм „Лъх от Балкана”, който той твърди, че е снимал през 1931 у нас „по поръчка на фирмата „Колумбия” – Лондон”. Като същевременно не споменава заглавието „Момичето на природата” в автобиографичната справка, написаната лично от него през 1960. Факт, който би могъл да се обясни посредством хипотезата,че двете работни наименования се отнасят за един и същи филм!?
Който не е бил игрален, а документален, своеобразен пътепис, осъществен всред едни от най-живописните кътчета на страната ни. В разглеждания брой на „Темпо” ликът на протагонистката Невена Дочева е отпечатан още пет пъти – с по две нейни фотографии са аранжирани страниците 4 и 5, а на с. 3 тя е показана по време на работа върху снимките в компанията на режисьора Йохан Розенблат и оператора Христо Константинов.

Началото на материала на Георги Иванов, отпечатан на 23 юни 1933 в сп. „Темпо”

„Снимките са изработени с голяма вещина отлично от г-н Христо Константинов, от когото съм извънредно много доволен – не пести похвалите си Розенблат, допълвайки: – Той има отличен инвентар, на който мнозина кинооператори в чужбина биха завидели”. Така е. В случая съмнение поражда единствено сблъсъкът между реалния факт, че по това време Христо Константинов не е разполагал с „инвентар”, позволяващ му да заснеме тонфилм, и рекламирането на „Момичето на природата” като „първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм”! Тъкмо тази характеристика провокира интереса на интервюиращия: „Научили първи за снемането на този пръв бълг. говорящ филм, веднага влязохме в връзка с главният организатор и режисьор, за да можем чрез нашето списание да изнесем нещо положително по изработката на филма”. Тъкмо тя присъства и в първия въпрос, който репортерът задава на интервюирания: „Г-н Розенблат, научаваме се, че сте пристигнали да снемате говорящ филм в България, ако обичате бъдете любезни и ни разкажете нещо за читателите на нашето списание „Темпо”. Единственото разумно обяснение е филмът да е бил озвучен във Франция – нали е продукция на френската филмова къща „Минерва филм” в Париж… Ако изобщо е бил завършен!
За радост на днешните изследователи интервюиращият е оставил своите „пръстови отпечатъци” в края на текста – инициалите „Г. Ив.”. Зад трите букви най-вероятно наднича Георги Иванов – курсист (също като Йохан Розенблат) в „кино-артистическия отдел” на школата на Николай Ларин, участник (също като Розенблат) в режисирания от Ларин игрален филм „Виновна ли е?” (1921), останал недовършен, бившият издател и главен редактор на сп. „Киноизкуство”, което през 1927 помества най-изобилната информация за Йохан Розенблат и неговия филм „В ноктите на порока”, чийто художник Иванов е. Още от началото на 1920-те Георги Иванов изпраща свои дописки и статии на различни филмови издания, подписвайки материалите по различни начини: Г. Ив. („Кинозвезда”, 1920–1929), Г. Иванов („Нашето кино”), Гео Иванов („Киновестник”, 1924–1925)^[xcii]. След като през 1930 „Киноизкуство” престава да излиза, той започва да сътрудничи на „Темпо”, където пък се появява единствената информация за „Момичето на природата”.
„Инициативата за изработването на този филм – твърди Георги Иванов – е на нашия сънародник г-н Йохан Розенблат, който има зад гърба си една дългогодишна практика из филмовите ателиета на цяла Европа”. Инициативата е на нашия сънародник, продуцирането – на голямата френска филмова къща „Минерва филм” в Париж, с която Розенблат уверява, че има „подписан дълготраен контракт”. Нещо повече, българинът споделя с читателите на „Темпо”, че работи „непрекъснато” върху „Момичето на природата”, „за да мога в началото на месец юли да бъда в Франция, където съм ангажиран за приготовляването на големия социален филм „Слепият”, който ще бъде снет в две версии, френска и немска. За френската имам определени за участвуващи артисти, голямата френска трагичка Габи Морлей, която и вие тук много добре познавате от няколкото й представяни филми. Неин партньор е познатия артист Жан Мюра. Немската версия ще се изпълнява от Евелина Холт и Густав Фрьолих”^[xciii].
След 23 юни 1933, когато сп. „Темпо” публикува материала на Георги Иванов, за филма „Момичето на природата” и дума не се обелва в българския периодичен печат. Сякаш вдън земя пропада и неговият автор – Йохан Розенблат…

1934
„1934 г.: Връща се в „МИНЕРВА ФИЛМ” и снима филма „КАДИШ” – антихитлеристки, сюжет: гонение на евреите от Хитлер. Артисти: Рафаела Хофман и Макс Флайшер”[xciv]. Относно поредния загадъчен и труден (невъзможен) за идентифициране филм на Розев-Розенблат може да е каже само, че „кадиш” е еврейска молитва, която се произнася в памет на загиналите.

1935
„1935 г.: Работи във фирмата „СИНХРО СИНЕ” и прави културния филм „Сто дни из Африка” /снет в Централна Африка/. За „Югословенски просветен филм” и „Пате консорциум синема” снима в Югославия филма „Синият ядран” /Синият Адриатик/ [„Синята Адриатика”] с участието на артистката ИТА РИНА[xcv], Иван Петрович, оператор Ханс Тайер, фотооператор Пенчо Балкански[xcvi]”[xcvii].

Във връзка с филма „Синята Адриатика” се обърнах за информация към колегата Александър Ерделянович, ръководителя на архива на Югославската филмотека, който след кратко проучване ме уведоми, че „няма информация, доказваща съществуването на филма”, който според него „е бил планиран да бъде заснет, но до това никога не се е стигнало”. Що се отнася до Ита Рина и Иван Петрович те се появяват заедно в един-единствен филм – германския „Принцесата на коралите” или „Кораловата принцеса” (1937), продукция на F.D.F. (Fabrikation Deutscher Filme GmbH) и Tobis Filmkunst. Оригиналното му заглавие е „Die Korallenprinzessin”[xcviii], но по екраните на Германия минава под титула „An der schönen Adria” („На красивата Адриатика”), а по тези на Австрия като „An der blauen Adria” („На синята Адриатика”). Местата, по които филмът е сниман са в Далмация (днес в Хърватия, тогава част от Югославия) – живописни кътчета като Голямата сестра (Velika Sestra), градчето Древник (Drvenik) и остров Зларин (Zlarin). Все факти, които като че ли обясняват напълно ситуацията.

Плакатът за филма „Кораловата принцеса” (1937)

1936
„1936 год. поставя в Италия „Червеният ездач”[xcix] с Ферн Андра[c] и Конте Негроне за „Амброзио филм” – Рим”[ci]. Снимащата се в германското нямо кино американска актриса Ферн Андра наистина участва във филма „Червеният ездач”, но в нямата му версия от 1923, и няма нищо общо със звуковата му адаптация, осъществена през 1935.

1937
„1937 год – по поръчка на САБИВ и КОЛУМБИЯ – Лондон прави културния филм „Симфонията на Рила” с участието на хор „Гусла”, музика Панчо Владигеров”[cii].

1938: „Великата Рилска пустиня”

През 1939 МНП прави неуспешни опити да откупи 600-метровия „културен” филм „Великата Рилска пустиня” (1939)^[ciii], споменаващ се и под титулите „Симфонията на Рила”^[civ], „Рилската симфония” и „Рилски манастир”, продуциран от „Сабиф” АД, Йохан Розев”, режисиран от Йохан Розев и снет от австрийския оператор Ханс Тайер. Оказва се, че Розенблат все пак е успял да завърши поне една своя лента, която също бива озвучена – с песни на хор „Гусла” и „Българска сюита” на Панчо Владигеров, изпълнена от Берлинската филхармония[cv].

Рилският манастир – 1938 година

1938–1939
„1938–1939: работи като режисьор в „Пате журнал” до 1940 г. включително. След това се завръща завинаги в България, където и до ден днешен [19.VII.1960] е режисьор в Студия за Научнопопулярни филми”[cvi]. Там до 1969 Йохан Розев осъществява десетки заглавия, сред които се открояват „Античният град Абритус” (1954), „Белоградчишките скали” (1955), „Невидим свят” (1957), „Нашите змии” (1957) – донесъл на постановчика си наградата „Сребърната статуетка” от Международния фестивал на късометражните филми в Рим, „Мелник” (1958), „Възрожденско изкуство” (1965)…

Забележка: Цитатите от информационните източници, отбелязани в библиографията със звездичка (*), са според 20-томния алманах „Сборник материали из историята на българското кино, поместени в периодичния печат, излизал в България през периода 1890 г. до 9.ІХ.1944 г.” (Пловдив, 1976–1978), чиито съставители са Костадин Костов и Магда Костова. Ползването на тези текстовете бе осигурено на автора от Галя Жекова и Антония Ковачева, директорката на БНФ, където сборникът грижливо се съхранява.

[i] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[ii] Мир, г. XXVII, № 6387, 17.IX.1921, с. 1

[iii] Зора, г. III, № 707, 1.X.1921, с. 2

[iv] Ларин, Н. П. Кинематографически перспективи в България. – Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, с. 9

[v] Новини и съобщения. – Мир, г. XXVII, № 6386, 16.IX.1921, с. 2

[vi] Мир, г. XXVII, № 6387, 17.IX.1921, с. 1

[vii] Театрален преглед, г. I, № 13, 17.IX.1921, вътрешната част на лицевата корица; № 14, 24.IX.1921, с. 13

[viii] Давидов, А. Министра на народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас. – Кинопреглед, г. II, № 28, 1921, с. 3

[ix] Из нашата област. – Кинопреглед, г. II, № 27, 1921, с. 7–8

[x] „Кинематографически преглед” (1920–1923) – любителско издание, което се превръща в професионално (от № 22 на 1921) и под титула „Кинопреглед” („Кино-преглед”) става „орган на Съюза на българските филмодавци”. В последния му брой (№ 2, 1923) бива указано, че негов главен редактор е Александър/Сашо Раковски (Александър Кребс), а издател – Кеворк Куюмджиян (Български периодичен печат 1844–1944. Анотиран библиографски указател. Том І (А–М). София, Наука и изкуство, 1962, с. 392).

[xi] Из нашата област. – Кинопреглед, г. II, № 29, 1921, с. 8

[xii] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 119

[xiii] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 38

[xiv] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[xv] Пак там

[xvi] Български народен филм. – Киноизкуство, г. II, № 2, 15.IX.1927, с. 8

[xvii] Да ценим родното. – Киноизкуство, г. II, № 3, 1.X.1927, с. 3

[xviii] Киноизкуство, г. II, № 3, 1.X.1927, с. 5

[xix] Киноизкуство, г. II, № 4, 15.X.1927, с. 4

[xx] Киноизкуство, г. II, № 4, 15.X.1927, с. 6

[xxi] Киноизкуство, г. II, № 8, април 1928, с. 7

[xxii] Киноизкуство, г. II, № 11, септември 1928, с. 4

[xxiii] Касабов, Иван. Кинематографическо изкуство и творчество. София, Камбана, 1928

[xxiv] Владимир Николов (1877–1929) – актьор и режисьор. Започва кариерата си в пътуващия театър „Зора” на Борис Пожаров, играе в трупата „Сълза и смях” и в Народния театър (1904–1923). През 1910 той, съпругата му Султана Николова и други техни колеги напускат Народния театър и основават пътуващия Нов Народен театър (1910–1912). Режисьор на софийския театър „Ренесанс” (1919–1922), Пловдивската театрална трупа (през първата половина на 1920-те) и на Търновския градски театър (1926).

[xxv] Касабов, Иван. Предговор. В: Кинематографическо изкуство и творчество. София, Камбана, 1928

[xxvi] Пак там

[xxvii] Григоров, Румен. Една малко позната книга за киното. – Кино и време, № 6, 1973, с. 131

[xxviii] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 167–169

[xxix] Тука отговаря Жар. – Нашето кино, г. IV, № 95, 8.XI.1927, с. 6

[xxx] Трябва ли да мълчим? – Киноизкуство, г. II, № 5, 15.XI.1927, с. 6

[xxxi] Пак там

[xxxii] Жар поздравява своите приятели с новата година. – Нашето кино, г. IV, № 97–100, 1.I.1928, с. 30

[xxxiii] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 169

[xxxiv] Касабов, Иван. Предговор. В: Кинематографическо изкуство и творчество. София, Камбана, 1928

[xxxv] Киноизкуство, г. II, № 8, април 1928, с. 7

[xxxvi] Д. Г. Д. Към историята на българския филм. – Свободна реч, г. VI, № 1693, 30.X.1929, с. 5*

[xxxvii] Вие питате – ние отговаряме. – Екран, г. I, 1936, № 4, с. 2

[xxxviii] Гендов, Стефан. Българският кино-театър и филм. От платнената барака „Гранд-биоскоп” до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм. – Народен театър, г. VІІ, № 126–127, 29.VІІ.1943, с. 4

[xxxix] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 168

[xl] Български народен филм. – Киноизкуство, г. II, № 2, 15.IX.1927, с. 8

[xli] Григоров, Румен. Една малко позната книга за киното. – Кино и време, № 6, 1973, с. 132

[xlii] Киноизкуство, г. II, № 9–10, май 1928, с. 5

[xliii] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 157

[xliv] Киноизкуство, г. II, № 9–10, май 1928, с. 6

[xlv] Киноизкуство, г. II, № 8, април 1928, с. 5

[xlvi] Стефано Питалуга (Stefano Pittaluga, 1887–1932) – италиански филмов продуцент, магнат, през 1906 основава в Рим компанията „Cines” („Societa Italiana Cines”). Проведените от него реорганизации в киноиндустрията допринасят за съживяването на филмовото производство на Апенините в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век.

[xlvii] Първокласното софийско кино „Роял”, въздигнато на ул. „Георги С. Раковски” № 98, разтваря врати на 3.XII.1926. През 1935 сградата му е надстроена. Негов собственик е един от управителите на „Модерен театър” Аладар Оттай-Остерайхер, но през годините се стопанисва от оперетния актьор и режисьор Петър К. Стойчев, банкера Жак Асеов, директора Вентура. „Роял” финансира направата на хроникално-документални и игрални филми, в средата на 1930-те продуцира кинопрегледа „Преглед на кино Роял”. Славата си на „еталонно кино” то поддържа до 1948, когато бива национализирано. За известно време функционира като кино „Република”, а от 1950 там се настанява Театър „Българска армия”.

[xlviii] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[xlix] Кондакова, Мария. Човешкият фактор. – National Geographic България, № 4 (30), април 2008, с. 117–121

[l] Мир, г. XXXIV, № 8342, 23.IV.1928, с. 2

[li] Киноизкуство, г. II, № 9–10, май 1928, с. 12

[lii] Мир, г. XXXIV, № 8361, 15.V.1928, с. 1

[liii] Мир, г. XXXIV, № 8361, 15.V.1928, с. 2

[liv] Мир, г. XXXIV, № 8362, 16.V.1928, с. 2; № 8363, 17.V.1928, с. 2

[lv] Мир, г. XXXIV, № 8341, 21.IV.1928, с. 2

[lvi] Театър и музика. – Мир, г. XXXIV, № 8343, 24.IV.1928, с. 2; № 8344, 25.IV.1928, с. 2

[lvii] Театър и събрания. – Зора, г. IX, № 2645, 29.IV.1928, с. 3; № 2646, 30.IV.1928, с. 2

[lviii] Театър и музика. – Мир, г. XXXIV, № 8343, 24.IV.1928, с. 2; № 8344, 25.IV.1928, с. 2; Театър и събрания. – Зора, г. IX, № 2641, 25.IV.1928, с. 2; № 2642, 26.IV.1928, с. 4

[lix] Пак там

[lx] Театър и събрания. – Зора, г. IX, № 2645, 29.IV.1928, с. 3; № 2646, 30.IV.1928, с. 2

[lxi] Варненска поща (Варна), г. XIII, № 3011, 28.IV.1928, с. 2*

[lxii] Варненска поща (Варна), г. XIII, № № 3015, 2.V.1928, с. 1*

[lxiii] Варненска поща (Варна), г. XIII, № 3017, 4.V.1928, с. 2*

[lxiv] Ингилизова, Йорданка. Кинематографът в Бургас 1895–1944. Ямбол, ИК Хера, 1999, с. 108–109

[lxv] https://www.britishpathe.com/

[lxvi] https://www.britishpathe.com/asset/135924/

[lxvii] https://www.britishpathe.com/asset/108984/

[lxviii] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[lxix] Киноизкуство, г. II, № 9–10, май 1928, с. 12

[lxx] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[lxxi] Пак там

[lxxii] Стефан Лазаров Пейчев (1905–1979) – актьор с над 250 централни роли в театъра. През 1927 завършва ръководената от Николай Масалитинов драматична студия към Народния театър, където остава на работа до 1947. Играе в Софийския областен театър, Драматичния театър в Бургас и Музикалния театър до 1952, когато постъпва в СИФ „Бояна”. До национализацията на българското кино през 1948 участва в игралните филми „Песента на Балкана” (1934), „Грамада” (1936) и „Сватба” (1943).

[lxxiii] Нина Петрова Стойчева – актриса, дъщеря на актьорите Теодорина Тодорова Стойчева (1887–1956) и Петър Константинов Стойчев (1879–1945). Изпълнява главните женски роли в игралните филми „Земя” (1930) и „Песента на Балкана” (1934), режисирани от баща й.

[lxxiv] Атанас Христов – актьор. Започва кариерата си в „Софийски театър” на Васил Гендов. През 1926 играе в Търновския градски театър. В края на 1930-те и началото на 1940-те е директор на Плевенския драматичен театър, от 1952 до 1954 работи в Народния театър, където участва само в една пиеса – „Лайпциг–1933”. Изпълнява малка роля в „Песента на Балкана” (1934), режисиран от П. К. Стойчев.

[lxxv] Ирина Димитрова Тасева (1910–1990) – актриса. През 1929 завършва ръководената от Николай Масалитинов драматична студия към Народния театър и още същата година започва да играе в новооснования театър „П. К. Стойчев”, който изнася представленията си върху сцената на кинотеатър „Роял”. През 1930 постъпва в Народния театър, където работи до 1980. Изпълнява главната роля във филма „Български орли” (1941).

[lxxvi] Невена Дочева (1909–1963) – оперетна актриса. Една от звездите на Кооперативния театър – другата е Мими Балканска. Преди участието си в „Момичето на природата” (1933) се снима в игралния филм „Пътят на безпътните” (1928) на Васил Гендов, а след това и в „Песента на Балкана” (1934).

[lxxvii] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[lxxviii] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 140

[lxxix] Атанас Бояджиев (1874–1935) – завършва право в Женева и Брюксел, член на Националлибералната партия, народен представител, министър на народното просвещение в периода 18.I.1933–19.V.1934, по-големият брат на писателя Трифон Кунев

[lxxx] Бернар Натан (1886–1943) – френски филмов режисьор и продуцент от румънски произход. Роден като Нухам Танензафт в Яш (Румъния), той емигрира през 1905 във Франция, където основава няколко филмопроизводствени компании. За разлика от мнозина, Натан предусеща бъдещия успех на звуковия филм и като съдружник на Шарл Патé смогва да поеме онази част от империята „Патé фрер”, която се специализира в производството на тонфилми. От 1929 до 1935 новото студио, наречено „Патé-Натан” („Pathé-Natan”), продуцира 70 игрални филма. За него работят режисьорите Марсел Л’Ербие, Рене Клер, Жак Превер, актьорите Жан Габен и Ремю. Заради еврейския му произход, през 1942 френските власти предават Бернар Натан на германците, които го изпращат в концентрационния лагер Аушвиц, където той умира.

[lxxxi] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а.е. 570, л. 94

[lxxxii] Пак там

[lxxxiii] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[lxxxiv] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а.е. 570, л. 96

[lxxxv] „Trader Horn” („Търговецът Хорн”, 1931) – американски приключенски филм на компанията „Метро Голдуин Майер”, „първият недокументален филм, заснет в Африка” и разкриващ нейната екзотика

[lxxxvi] „Tabu: A Story of the South Seas” (1931) – американски игрален филм, сниман от германския кинорежисьор Фридрих Мурнау на тихоокеанския остров Таити

[lxxxvii] Ив[анов]. Г[еорги]. „Момичето на природата”. Първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм. Снет от френската филмова къща „Минерва” филм в Париж. – Темпо, г. I, № 3, 23.VI.1933, с. 4

[lxxxviii] Пак там, с. 5

[lxxxix] Пак там, с. 4

[xc] Кооперативен театър – оперетен театър, основан в София към края на 1922 от неколцина актьори, които са част от разпадналата се през същата година трупа на театър „Ренесанс”, преминали след това в „Свободен театър”, който пък напускат в знак на протест срещу своеволията на неговите акционери: Мими Балканска – „душата и краката” на театъра, Вяра Сълплиева, Ел. Пашмакова, Марченко, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Матьо Македонски, Петко Ников, Симеон Симеонов, Иван Цачев, Иван Станев, Ст. Георгиев. Бива наречен така, защото е учреден на кооперативни начала – равноправни собственици на театъра са неговите актьори кооператори. Режисьор е Стоил Стоилов, а диригенти: Илия Стоянов (Чанчето) и Антон Тони, последвали актьорите „бегълци”. Редом с тях гастролират през годините други именити артисти: Сава Огнянов, Стефан Македонски, Петър Райчев, Иван П. Попов… Своите спектакли трупата изнася върху сцената на театър „Ренесанс” – сградата на площад „Възраждане” продължава да се нарича така до края на Втората световна война, когато в нея се нанасят Профсъюзният дом на културата „Георги Димитров” и кино „Възраждане”, а от 1990 – Музикалният клуб „Син сити”. Георги Костов е директор през сезона 1935–1936, оказал се последен – след приключването му, театърът преустановява дейността си. Кооперативният театър се приема за предшественик на днешния Национален музикален театър „Стефан Македонски”. В БНФ се съхранява „юбилеен филм за Кооперативния театър”, заснет от кинооператора Симеон Симеонов вероятно през 1932. Оцелелите кадри (с времетраене 11 мин.) показват (според картината и междукадровите надписи) всекидневието на театъра, неговия „художествен ръководител” – Стоил Стоилов, диригент – Илия Стоянов, „помощник режисьора” Ал. Ливски, част от актьорите: Мими Балканска – „нашата любимка”, Невена Дочева, Тинка Краева, Райна Колева, Елена Симеонова – „соло-балерина”, Л. Симеонова (вероятно дъщерята на Елена Симеонова), Асен Русков, Коста Армянов, Иван Станев, Симеон Симеонов, Петко Ников, Генчо Марков, Христо Рибаров, Стефчо Георгиев, Л. Герасимов,  Н. Попов, В. Василев.

[xci] Ив[анов]. Г[еорги]. „Момичето на природата”. Първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм. Снет от френската филмова къща „Минерва” филм в Париж. – Темпо, г. I, № 3, 23.VI.1933, с. 5

[xcii] Спасов, Росен. Периодични издания за кино в България (1913–1944). Хронология и типология (докторска дисертация). София, Институт за изследване на изкуствата при БАН, 2016, с. 110

[xciii] Ив[анов]. Г[еорги]. „Момичето на природата”. Първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм. Снет от френската филмова къща „Минерва” филм в Париж. – Темпо, г. I, № 3, 23.VI.1933, с. 4

[xciv] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1

[xcv] Ита Рина (Ita Rina, 1907–1979) – псевдоним на Италина Лида „Ида” Краваня (Italina Lida Kravanja), словенска филмова актриса и кралица на красотата. В края на 1920-те е една от звездите на киното в Германия и Чехословакия. През 1931 се омъжва, приема православната вяра, променя името си на Тамара Джорджевич и прекратява артистичната си кариера.

[xcvi] Пенчо Тодоров Балкански (1908–1985) – художник и фотограф. Брат на кинооператора Марин (Минко) Балкански (1894–1975), в чието фотографско ателие „Луна” започва работа през 1923, когато пристига за пръв път в София. Посещава  Художествена академия. През 1930-те осъществява фотоизложби в София, Пловдив, Варна, Белград, Загреб, Любляна и Виена. „През 1934 участва в заснемането на българските битови филми „Седянка” и „Рилска обител”, производство на френската къща „Патé-Натан”. През 1935 в заснемането на югославския битов филм „Деца на пролетта”. През 1937 в заснемането на българския игрален филм „Страхил войвода” (1938) (https://web.archive.org/web/20161020093508/http://pencho-balkanski.com/about_bg.htm)

[xcvii] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 1–2

[xcviii] https://www.imdb.com/title/tt0181710/fullcredits/?ref_=tt_cl_sm

[xcix] „Червеният ездач” („Der rote Reiter”, 1935) – германска филмова драма, режисирана от  Ролф Рандолф, в която участват актьорите Камила Хорн, Иван Петрович и Фридрих Улмер. Звукова адаптация на едноименния ням филм от 1923 на Франц Волфганг Кьобнер (Franz W. Koebner), главните роли в който изпълняват Ферн Андра, Карола Тоеле и Алберт Щайнрюк. В основата и на двата филма е едноименният роман от 1922 на австриеца Франц Ксавер Капус (Franz Xaver Kappus).

[c] Ферн Андра (Fern Andra) – псевдоним на американската актриса, сценаристка, кинорежисьорка и филмова продуцентка Vernal Edna Andrews (1893–1974). Третата по-яркост екранна звезда (след Хени Портен и Аста Нилсен) в нямото германско кино.

[ci] Розев, Йохан. Йохан Розев [биографична справка]. Портфейл БНФ, София, 19.VII.1960, с. 2

[cii] Пак там

[ciii] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а.е. 1151, л. 120

[civ] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а.е. 1032, л. 337

[cv] Подробности за филма може да се прочетат в статията „1938: „Великата Рилска пустиня”, публикувана в този сайт (https://bgkino.com/1938-%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%80%d0%b8%d0%bb%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d1%83%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d1%8f/)

[cvi] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а.е. 1032, л. 337