„А вашите очи са блажени, защото виждат, и ушите ви – защото чуват”.

От Матея свето Евангелие 13:16

Макар и Светото писание да не е многословно по въпроса, още от първите редове на Библията става ясно, че ведно със сътворяването на видимия свят Бог го „озвучава”. Зримото и звука са не само природни (физически) характеристики, те бележат всяка стъпка по духовния друм на людската цивилизация, провокират появата и вдъхновяват развитието на разноликите човешки изкуства. Седмото от тях не прави изключение.

Идеята за синхронизирането на движещите се изображения и звука датира още с рождеството на киното през 1890. Десетки са наименованията на изобретените през годините технологии, системи, тонапаратури, уреди и устройства, довели в крайна сметка до проговарянето на немия екран – на 6 октомври 1927, когато в кинотеатър „Уорнър Брадърс” на нюйоркското авеню „Бродуей” (недалеч от Таймс Скуеър) се състои премиерата на „Джазовият певец” („The Jazz Singer”) – първия говорящ и същевременно музикален пълнометражен игрален филм в историята на киното.

Продуциран от компанията „Уорнър Брадърс”, режисиран от Алън Кросланд, озвучен с помощта на системата „Витафон” („Vitaphone”) – водеща по това време технология, позволяваща записването на саундтрака на филма върху метален диск и възпроизвеждането му посредством масивен грамофон, „Джазовият певец” проследява сантименталната история на Джаки Рабинович – млад американец от еврейски произход, който, гримиран като чернокож, пее по мюзикхоловете. В ролята с успех се изявява вариететният певец Ал Джолсън (Al Jolson), чиито изпълнения бързо се превръщат в световно известни шлагери. Ала най-впечатляващото в участието на родения като Asa Yoelson в Литва актьор се оказва произнасянето на няколко най-обикновени фрази, които отекват из всички краища на планетата. Благодарение на тях филмът се превръща в сензация, финансовият му успех е огромен – приходите от 2.6 млн. долара надхвърлят шесткратно бюджета от 422 000 (за пет месеца само в Ню Йорк той е гледан от 2,5 млн. зрители[i]).

Два кадъра от „Джазовият певец” (1927) с Ал Джолсън и един билет за филма

Така покрай един обикновен джаз изпълнител киното не само пропява, но и като малко, ала схватливо дете – проговаря. Епохата на Великия ням, доминирал дотогава в сферата на целулоидния бизнес, приключва окончателно. Избухналата звукова революция нахлува в киносалоните, помита немотата от екраните, превзема филмовите студии. До 1930 почти всяка американска художествена продукция вече е „говоряща”. В крайна сметка звуковият ураган достига и нашата страна…

В началото е „Модерен театър”

На 12 март 1930 софийският в. „Мир”, предоставящ гостоприемно страниците си за огласяването на програмите на всички софийски кина, помества следния рекламен текст: „Дирекцията на Модерен Театър счита за своя особена чест да уведоми поч[итаемата]. публика, че с неимоверни усилия е набавила първа за България най-усъвършенствуваната инсталация за звукови и говорящи филми – без съперници в цял свят – на най-могъщия американски тръст за електричество вестерн електрик [Western Electric Company, основана през 1869] с капитал два милиона долари и ще представлява много наскоро колосалния 100 [%]-ов звуков филм АТЛАНТИК с български обяснителен текст в Модерен театър. Гответе се за едно грандиозно събитие в София!”[ii].

Обявлението във в. „Мир” от 12 март 1930

След два дни всекидневникът отново се обръща към темата, предлагайки на читателите някои любопитни подробности. „Пристигнали са в София инженерите Крах и Хаузерс – гласи съобщението, – представители на Вестерн Електрик, най-могъщата американска къща за предавателни инсталации на звукови и говорящи филми, да изучват местните условия за въвеждането на говорящите апарати след успешната сделка с Модерен театър. Същите господа очакват пристигането на инженера специалист Кудрявчев, който ще започне монтажа на пристигналия апарат Вестерн Електрик – първия и единствен за България изпитан апарат, последна дума на техниката! Подготвителните работи в самия театър са в пълен ход, тъй че скорошната сензационна демонстрация е въпрос на дни. Представителите на В. Е. са горди, че на техните съвършени, абсолютно прецизни и идеално предаващи с всички оттенъци човешкия говор, пеене, музика и пр. и пр. апарати се пада честта да представят на българското общество в истинска светлина и в най-изискан вид най-новата културна придобивка на техниката и на най-популярното изкуство.

„Нашите 12000 апарати – казва инж. Хаузерс – сътрудничат на световното филмово производство, преминало към изработката изключително на звукови и говорящи филми […] Ние поздравляваме дирекцията на Модерен Театър за жеста й да купи нашия твърде скъп за местните условия апарат, пренебрегвайки ред други крайно износни предложения, и за отличния избор на първия звуков и говорящ филм в лицето на гиганта „Атлантик”, който понастоящем владее екрана на Европа и най-убедително агитира за окончателната победа на вече одухотворено – живо – магично бяло платно”[iii].

Съобщението във в. „Мир” от 14 март 1930

На 15 март излиза поредният брой на сп. „Кино” (1927–1936), редактирано от Антон Маринович. Изданието е специално, посветено на историческо събитие, чието наименование бива отпечатано с яркочервени букви в горния край на титулната корица – „Тонфилмът пристигна в България”. Ето защо веднага след първите две страници, запълнени с реклами, се появява статията „Тонфилмовата треска е вече в България” на А. И. Маринович, успял да улови и майсторски да пресъздаде задъхания ритъм на времето, чийто дух се усеща във всеки ред.

„От цяла Европа само Албания и България още нямат инсталирани апарати за прожектиране на тонфилми – с това нерадо заключение авторът започва своя текст, за да продължи значително по-оптимистично. – Както всяка нова проява на прогреса, както всяко завоевание на техниката, нищо не беше в състояние да спре развитието и разпространението на звуковия филм. Бацилът на тонфилмовата треска е вече влязъл и у нас. Всред кръговете на филмовите доставчици и кинопритежателите актюелният въпрос е този за въвеждането на тонфилма в България. Напрежението е голямо. Заминаването на всеки наш филмов деятел в странство наново възбужда трепетните запитвания: „За тонфилмов апарат ли е заминал?”, „Дали в неговия театър най-напред ще се прожектира звуков филм?” и т. н. Тонфилмът неминуемо ще дойде и у нас. Даже и острата стопанска криза, която засяга хората от бранша на киното така силно, както и всички търговци, не ще го възпре. Имайки примера на всички западни страни, ние с сигурност можем да твърдим, че тонфилмът не ще дойде, а ще избухне у нас. Пояснение. Решителната крачка, да се ангажират милиони за доставката на апарат и звукови копия, ще се направи внезапно от някоя местна фирма. Първите представления ще докарат фантастични приходи. Тонфилмът ще бъде посетен даже от хора, които никога не са ходили на кино. Конкуренцията не ще се двоуми вече. Веднага в София, а после и в по-големите центрове на провинцията, ще се инсталират апарати. И… епохата на тонфилма в България ще започне […] Тонфилмът е на границата на България. Треската за него е обща и силна. Ефектът на това ново чудо у нас е въпрос на дни. Остава ни само да чакаме”[iv]. Пророчески слова, които обаче не се отронват от устата на изпаднал в транс оракул, а излизат изпод перото на отлично запознат с кинематографичната ситуация у нас професионалист.

Книжка № 53 на сп. „Кино” е специална и с това, че съдържа притурка от четири страници, датирана от 16 март, номерирана 53а и онасловена „Извънредно издание за тонфилма”. Върху третата й страница, аранжирана с каре, чийто текст уверява, че „София много скоро ще чуе и ще види ТОНФИЛМ!”, бива отпечатано обявлението „Модерен Театър е доставил най-осъвършенствуван тонапарат”: „Редовното издание на „Кино”, брой 52, беше вече под печат, когато излезе официалното съобщение, че Мод. Театър е купил вече за салона си тонфилмов апарат. От набързо събраните сведения научихме следното. Сделката с представителя на световно известната фирма „Уистърн Електрик” е била сключена през миналата седмица. В сряда М. Т. телеграфически е поръчал апарата, който веднага е бил изпратен с голяма бързина от Триест, където се намират на склад апарати „Уистърн”. По думите на осведомени върху нуждното за монтаж време, Мод. Театър ще започне прожектирането на първия звуков филм към 24–26 того. Купеният апарат е модел „3” за най-големи салони и струва 2.000.000 лева. Апаратите „Уистърн Електрик” са най-реномираните, най-осъвършенствуваните и най-употребяваните”[v].

Част от притурката „Извънредно издание за тонфилма” (16 март 1930)

Конкуренцията отвръща на удара

Новините, провокирали най-вероятно редактора на сп. „Кино” да пусне „извънредното издание” (притурката), наистина са пристигали една след друга и то със светкавична бързина. Доказателството за това е кратко, ала сензационно съобщение, сбутано в ъгъла на четвъртата страница на брой 53 (основното тяло): „Когато списанието бе вече готово за печат, неочаквано получихме сведенията, че Модерен Театър и Театър Пачев са вече собственици на тонфилмови апарати, които през следните две седмици ще почнат да работят”[vi].

Наяве излиза и друга, по-подробна и по-любопитна информация – благодарение на в. „Мир”, който в същия ден публикува материалът „Революцията в киноизкуството”. „От две години насам – заявява още в началото неговият автор, подписал се в края на текста като „Инж. Д. П.”, – светът се обогати с едно ново велико изобретение – бездушния кинематографически екран и немите сенки, които се движат по него, се одухотвориха и проговориха. Поради огромните финансови средства, които са необходими за прилагането на това изобретение и в нашите кина, нашата публика бе лишена досега от удоволствието да види и чуе тази нова рожба на човешкия гений. Но това не можеше да трае дълго. Дирекцията на Кино Пачев, желаейки да бъде първа у нас в това отношение и неспирайки се пред необикновените за България материални жертви, изпрати специална делегация в Европа, за да направи едно основно проучване на въпроса. Като резултат от това проучване, театърът си достави един последен модел от най-усъвършенствуваните американски апарати за прожектиране на звукови филми. Специален американски инженер инсталира вече апарата и започна с него пробните прожекции. Едновременно с това, както се научаваме, театърът е доставил и няколко от най-съвременните и художествени звукови филми, снети през 1930 година и ще започне прожектирането им най-късно през настъпващата седмица. Ние поздравляваме Театър Пачев с тази негова навременна инициатива и му пожелаваме пълен успех в предприетото с толкова големи жертви дело”[vii].

Трескавата надпревара между „Модерен театър” и кино „Пачев”

Оказва се, че не само „Модерен театър” е проявил инициатива, за да си набави новото „велико изобретение”, че битката за „прилагането” му и в българските кина едва сега започва, а първенецът тепърва предстои да бъде определен. Отговорът на „Модерен театър” грейва още в следващия брой на „Мир” в поставено на първа страница рекламно каре, чийто текст гласи: „Громките фрази не прикриват истината! Инсталациите за звукови и говорящи филми ВЕСТЕРН ЕЛЕКТРИК. Единствени идеално чисто и без всякаква механичност предават говора – пеенето и музиката! Не става дума за шумно рекламираната механична музика, съчетана с ФИЛМ. САМО Модерен Театър, който влага един капитал от 3,000,000 лева в своята инсталация, ще изненада и задоволи напълно много наскоро с грандиозната драма на Е. А. Дюпон „Атлантик” софийската публика. Пазете се от разочарования, за да се сбъднат вашите очаквания!”[viii]. „Тон кино Пачев” контраатакува на втора страница – също с рекламно каре: „Очаквайте вече премиерата на първия епохален 100% говорящ и музикален филм. Моята любов не умира. Цяла Европа днес е под хипноза на това необикновено творение на човешкия гений. Предварителна продажба на билети започна”[ix].

На другия ден от „Пачев” предлагат повече информация: „След денонощен усилен монтаж на прецизния и много комплициран апарат за звукови филми, представляващ последната техническа новост и най-съвършен тип на страната на златото (Приказна Америка). Дирекцията на Тон и кино – ПАЧЕВ, за голяма своя радост, съобщава за знание на всички – жени и мъже, млади и стари, бедни и богати, че ней се падна високата чест, първа в България, да даде нова насока на филмовото дело у нас с предстоящето тържествено изнасяне премиерата на многошумния и грандиозен по замисъл 100% говорящ, звуков и музикален филм Моята любов не умира, създадена с грамадни материални жертва по системата на световно известната германска марка: „TOBIS”[x].

Рекламните карета за първите два звукови филма, прожектирани в първите две български (софийски) „тонкина”

Така стават известни двете заглавия, участващи в надпреварата – „Атлантик” („Atlantic”, 1929) и „Моята любов не умира” („Smiling Irish Eyes”, 1929). Пресъздаващ крушението на легендарния презокеански лайнер „Титаник”, „Атлантик” е британски игрален филм, заснет от германския режисьор Евалд Андре Дюпон в една няма (специално монтирана) и три звукови версии – английска, немска и френска. „Моята любов не умира” е продукция на американската компания „Фърст Нешънъл”, озвучена посредством „Витафон” и разпространявана от „Уорнър Брадърс”. Макар и чернобял, филмът е съдържал няколко цветни сцени, осъществени с помощта на системата „Technicolor”. И той е имал няма версия. Днес се смята за изгубен, но пък са съхранени дисковете, върху които е записан звукът му. Затова е странно споменаването на заглавието му редом с наименованието на „Тобис” – германска компания за филмопроизводство и филморазпространение, възникнала в края на 1920-те.

Макар че заглавията на филмите биват „артикулирани” в „общественото пространство”, техните премиерни дати все още не са фиксирани. Относно първия показ и „Модерен театър”, и кино „Пачев” се задоволяват с мъгляви фрази като „скорошната сензационна демонстрация е въпрос на дни”, „много наскоро”, „очаквайте вече” (единствено информацията на сп. „Кино” е по-конкретна – „24–26 того”, 24–26 март)… Което означава, че през това време и в двата киносалона „подготвителните работи” са протичали „в пълен ход”, че е кипял трескав труд, че чуждестранните инженери и техници са инсталирали пристигналите отдалече устройства за „предаване” на звукови, говорящи, музикални и тон филми, осъществявал се е „денонощен усилен монтаж” на прецизните, комплицирани и твърде скъпите „за местните условия” озвучителни апаратури, подготвяйки се за „пробните прожекции”…

На 19 март от „Пачев” огласяват за първи път датата на „тържествената премиера” на „Моята любов не умира” – 20 март. Не пропускайки да подчертаят, че „най-хубавия в света и пръв в България 100 на сто говорящ звуков и музикален филм” се придружава с български надписи, които го „правят достъпен за всички”.

Непосредствено под този текст е разположено рекламното каре на „Модерен театър”, гласящо: „Закачливата прибързана покана на театър Пачев до Модерен Театър е отзвук на капризите на „комплицирания” и „прецизен” в изненадите си Безимен апарат на този театър, който е сигурен само в мрака на приказна Америка! Излезе ли на светлина, може да блесне „славната” му кариера в Европа – Югославия и Ромъния! Управата на МОДЕРЕН ТЕАТЪР, разбира се, не може да направи честта на безименника да го удостои с вниманието си и се надава, че достатъчно осветлената публика по същия начин ще парира голословието му! Очаквайте до края на седмицата „Атлантик” с Фриц Кортнер. Най-издържаната и най-внушителната до сега постановка на Е. А. Дюпон с идеално съчетаните нови елементи: Говор – музика и стихии на природата! Универсален предавателен вестерн Електрик! Само в Модерен Театър”[xi].

„Нашедствието на звуковия филм започва”

На 20 март двата кинотеатъра не публикуват реклами в „Мир”, но пък тъкмо в този ден излиза от печат поредният (№ 143) брой на редактираното от Пантелей Матеев Карасимеонов „списание за филмова култура и киноизкуство” – „Нашето кино” (1924–1936), чиято основна тема бива изписана с яркочервени букви в горния край на корицата – „Нашедствието на звуковия филм започва”. Затова и не е изненадващо, че още на втората си страница изданието съобщава: „По инициативата на Театър Одеон – София, миналата седмица беше свикана една конференция на кинодиректорите от Пловдив, Варна, Русе и Бургас, целта на която бе да се обсъди трудното положение, в което се намира за сега кинотеатралното дело в страната и насоката, която трябва да вземе то, пред наплива на тон-филма, чието навлизане в страната е вече предстоящо. Току-що завърналият се от странство директор на Одеон – г. Спиро Янков, е изложил впечатленията си от своята обиколка и възможностите за една сгрупирана акция на главните кина в горните градове, целяща по-безболезненото преминаване към новите условия на филмовата дейност. Въобще, тази частична конференция е имала чисто осведомителен характер”[xii].

Конкурентите на „Модерен театър” и „Пачев” очевидно са осъзнали сериозността на надвисналата „звукова” заплаха и катастрофалните последици, които би могло да произтекат от нея и да им се струпат върху главите. Затова и се осведомяват взаимно, обсъждат „трудното положение”, набелязват мерки за излизането от него, ала най-вече се обединяват („сгрупирват”).

Инж. Е. Б. Крафт от „Уестърн Електрик” държи металния диск със саундтрака на озвучен с помощта на системата „Витафон” филм, чиято демонстрация предстои. Между изобретателя и прожекционната машина се вижда възпроизвеждащият звука грамофон, поставен върху масивен статив. Годината е 1926.

Непосредствено след тези редове от рубриката „Новостите на киното” е поместено есето на Пантелей Карасимеонов „Великият Ням отхожда”, разглеждащо киното като „самостоен род изкуство”, стремежът му да „постигне синтетично изобразяване на действителността”, неговата „естетическа категория” и „естетична определеност”, промените, настъпили вследствие на взривяването на неговата „немота” от шеметното възшествие върху екрана на звука, успял да „разчупи веригите на мълчанието”… „Но звуковият и говорящ филм е един факт, една победа – пише редакторът на „Нашето кино”. – Проявил се отначало само като чудо на техническия гений, днес той започва да налучква пътя си към изкуството. По него той върви с десеторно по-голяма бързина от своя предшественик – немият кинематограф. Едва преди година в Америка имаше само 1.300 звукови кина, а днес числото им надминава 9.000! До преди месец-два беше просто немислимо да се предположи, че днес и в България – най-бедната страна в Европа – ще имаме изведнъж две звукови кина в София. Сега не бихме се зачудили, ако някой ни съобщи, че се готвят да се преустройват още две зали в столицата и 4–5 в вътрешността. И това – въпреки невъзможно скъпите апарати и небивалата стопанска криза. Едно нашедствие, което не търпи отсрочки и не знае милост. Ако не му се покорим доброволно, то неминуемо ще ни се наложи с силата на стопанския закон: пазарят обеднява от към неми филми. Днес никъде почти такива не се снимат – „Великият Ням” отхожда и всички пътища за назад се изличават”[xiii].

Пантелей Карасимеонов се изявява със свой текст и на стр. 8. Очевидно е бил развълнуван от предстоящите събития, давал си е сметка за тяхната драматичност, предусещал е тяхната историчност, значимостта им за бъдещето на киното у нас и поради това се е решил да отправи своето лично послание към идното, озаглавявайки го „Съдбоносна крачка”: „Ако някога се напише история на киното в България, в началото на втория етап от неговото развитие, с тлъсти букви ще се подчертаят двете имена: Модерен театър и Театър Пачев – в София. Разучвайки положението, в което се е намирала днес страната ни – задушавана от фатално обедняване вследствие злощастните войни – историкът не би могъл да не изрази своето очудване пред геройството на днешните български кинематографисти – да влагат милиони в едно нововъведение, което може да разчита само на случая и на малките, почти несъществуващи економии от залъка, който и без това е застрашен […] Единствено само неблагоприятните условия на економическият живот в страната задържат, навярно, тия театри [„Одеон” и „Глория Палас”] да почакат с своето преустройство […] Тия кина неминуемо ще трябва да се преустроят, ако не искат да преживеят трагедията на немия филм, чийто залез днес създава не една катастрофа. Ето защо, редом с възторга пред въвеждането на звуковия филм у нас, не можем да не подчертаем съдбоносността на крачката, която правят театрите: Модерен и Пачев с откриване ерата на тон-филма, тъкмо в един момент, когато платежоспособността на широките народни маси е тъй неблагонадеждна. В стремежа си да догоним закъснението, не започваме ли всъщност твърде рано? От сърдце пожелаваме, щото успехите на първите звукови кина в България да направят неоснователен горният въпрос, още в началото на дейността си. И нека дадем заслуженият дял на благодарност към предприемчивостта на българските кинематографисти, като г. г. М[арин]. Диков (Модерен театър), Д[имитър]. Азманов и Лукокович (Театър Пачев), които дават началният тласък на едно дело, което рано или късно трябваше да се подеме и в нашата страна”[xiv].

Качеството на първите прожекции на тонфилми

И така – на 20 март 1930 (четвъртък) в софийското кино „Пачев” посредством показа на „Моята любов не умира” е осъществена първата в България прожекция на „говорящ звуков и музикален филм”. „Модерен театър” закъснява само с четири дни. Очакваната премиера на „Атлантик” бива реализирана на 24 март (понеделник). Така „скороходната Америка” (Константин Миклашевски) и този път изпреварва добрата стара Европа.

За съжаление, пресата от онова време (включително и специализираната) не се престарава в усилията си да остави сведения за това как са протекли двете събития, каква е била атмосферата, царяла по време на премиерите, какво е било качеството на прожекциите… В това отношение не прави изключение и статията „Първите впечатления от звуковия и говорящ филм” на Антон Маринович, появила се на 10 април в сп. „Кино”, чийто автор признава, че вече е присъствал на шест сеанса, включващи по всяка вероятност и двете премиери. „…и тонфилмът дойде. Не бях се излъгал – той избухна. Театър Пачев започна на 20 март, Модерен Театър на 24. Заедно с тонфилма, в България се настаниха множество проблеми от художествен и търговски характер” – така започват „впечатленията” на Маринович, който обаче много скоро се потапя в споменатите „проблеми” – първо в тези от „търговски”, а след това и в тези от „художествен” характер[xv].

Първите два звукови филма, прожектирани у нас, са рамо до рамо и върху страниците на специализираните издания

Информация (макар и оскъдна) все пак може да бъде открита в някои рекламни текстове, какъвто е този, който кино „Пачев” помества на 25 март във в. „Мир”: „Победата на Тон Кино Пачев. Вчерашната катастрофа на шумно рекламираната Тонова система на Модерен Театър доказа превъзходството и съвършенството на звукопредавателната инсталация на Тон Кино Пачев”[xvi]. „Модерен театър” очевидно отвръща на удара, защото още на другия ден от „Пачев” отговарят „на новите закачки на Модерния Театър”: „Компетентни специалисти по звуковите системи в България няма, а публиката, която ви освирка на премиерата, е най-добрия арбитър в нашия спор. В съда ще отидем охотно, за да разкрием похватите на една нелоялна конкуренция, която до сега ни предизвиква като прави своята реклама единствено само с нападки срещу нас. Ние сме ежедневно пред върховния арбитър и Съд на публиката с прожектирането на нашия прекрасен филм”[xvii].

Сетне „закачките” секват, но прожекциите продължават – до 31 март в кино „Пачев” и незнайно докога в „Модерен театър”, чиято управа неочаквано прекъсва рекламирането си в „Мир”. Затова пък „Пачев” не престава да изстрелва обширни карета, от които се разбира че, „Моята любов не умира” се прожектира днес (28 март) „едновременно в Виена в три първокласни театри, Берлин в 10 първокласни театри, Париж в три първокласни театри, Ню-Йорк в 114 театри и в всички останали столици на света!”. На същото място се появява оскъдна информация и относно съдържанието на филма: „Действието се развива в една крайно красива обстановка: автомобилни и конни състезания, разкошен бал и на край тържествува възвишената любов на едно очарователно младо момиче”[xviii]. В последния ден на месеца „Пачев” огласява, че „продължава 3 седмици” прожектирането на филма, но „при намалени цени”, „за да даде възможност на по-широк кръг да видят и чуят това велико постижение на човешкия гений”[xix].

Статията „Звуков Великден” в сп. „Кино”

Артистично, ала и реалистично описание на този кратък, но бурен период, предлага материалът „Звуков Великден (Вместо честитки и фейлетон)”, публикуван на 20 април в сп. „Кино”. „Преди още звуковият филм да зазвучи – пише анонимният автор (най-вероятно Антон Маринович), – гръмна ожесточена полемика между Пачев и Модерния. Първите дни даже бедният новодошъл не можа нито да проговори, нито да пропее, нито да прозвучи като хората – съскането и ревът на конкурентите го заглуши. Най-после, след преграквания, след скърцане, Негово Величество Атлантик и Нейно Сиятелство Любовта, която не умира, можаха спокойно и при умирени нерви да покажат величието и чара си. От екраните на Модерния и Пачев започнаха да долитат песен и слово, шум и музика. Обществото различно изтълкува тези звуци. Едни казаха, че е чудо, други – глупост, едни – почти театър и опера, други – почти грамофон”[xx].

Излиза, че премиерата на „Атлантик” също не е била „катастрофа”, че публиката не го е „освирквала”, че „главният герой” на филма, презокеанският „Атлантик”, чийто прототип е „Титаник”, претърпява корабокрушение и потъва, но не и целулоидната продукция на „British International Pictures” (BIP). „Модерният Театър не можеше да избере по-добра и по-завършена програма, за да ознаменува този бележит повратен момент в дейността си и в историята на киноделото у нас – пише рецензентът на сп. „Кино”, останал скрит зад инициалите Е. П. – Звуковият гигант на Дюпон заслужаваше напълно да бъде тържествена премиера. Звуковите ефекти, редом с, колкото сензационния, толкова и драматичен сюжет, ще останат незабравими. „Атлантик” явно е бил създаден изключително за тонфилм. Действието е една верига, всяко звено от която носи акцента на очаквания и преследван чисто акустичен ефект. И постигнатото е идеално. „Атлантик” е немислим без рева на океана, порен от мощните гърди на плаващия великан, без зловещия вой на сирените му, на сигналните камбани, без отчаяното „S. O. S.” от параходната станция, без грохота на машините, замлъкващи пред страшния образ на неизбежната смърт, без металически твърдите команди, решаващи в сюблимния момент съдбата на малкия свят, безгрижно и уютно настанен в богато осветения корпус на агонизиращия гигант, без нечовешките викове на стотици, които, почувствували близостта на ужасна смърт, забравили всичко, освен себе си, тичат и се трупат на спасителните лодки…”[xxi].

„Един от най-сполучливите европейски говорящи филми, прожектиран с най-усъвършенствуваният засега звуков апарат: ето обстоятелството, което каточели ще реши изведнъж победата на звуковия филм в България – заявява рецензентът на „Нашето кино” П. Веж. – „Атлантик” тържествува в продължение на три седмици и ако не бе допрял до страстната седмица [14–20 април], сигурни сме, че щеше да счупи рекорда на продължителност, с закръглянето на едномесечното си представяне в Модерния театър”[xxii].

Давайки си сметка, че това най-вероятно са били платени рекламни текстове, днес може да се посмали част от температурата на възторга, бликащ от тях, но в никакъв случай не може да се каже, че премиерата на „Атлантик” е била провал!

Звуковият Великден

В навечерието на празника Възкресение Христово „Мир” отпечатва две големи рекламни карета. Първото, „лепнато” до главата на вестника, огласява, че „от неделя – 20 април т. г. (Великден)” в „Модерен театър” ще бъде показана „първата тон-филм комедия” – „Кой ще плаче при раздяла” („Wer wird denn weinen, wenn man auseinandergeht?”, 1929) на режисьора Рихард Айхберг. Диалогът е на немски език, обяснителните надписи – на български, инсталацията – „Уестърн Електрик”, която гарантира „удивителна чистота на говора, музиката, пеенето и други ефекти”[xxiii].

Рекламодателят на другото каре, поместено на втора страница, е управата на „Глория Палас” – оказало се третото софийско кино, „залято” от звуковата вълнà. „Тържествено откриване – гласи финалната част на текста – на най-съвършения Тон-Апарат, доставен от Уестерн електрик компани – Ню-Йорк за „Глория Палас” на 20 април – първия ден на Великден”. Заглавието на филма, избран да пристъпи пръв прага на киното, е „Тройка” („Troika”, 1930) – популярната „руска тройка”, символът както „на Русия, която върви своята съдба”, така и на „Москва: нейните места за удоволствия, цигански кабарета, песни и танци”[xxiv]… „Тройка” е „величествена и грандиозна стандартна звукова продукция” на берлинските кинофирми „Hisa-Film-Vertrieb” и „Usunia Produktion”, приютили десетки руски актьори и филмови дейци, напуснали родината си след избухването на т.н. Велика октомврийска социалистическа революция и последвалата я Гражданска война. Ето защо повечето от участващите в тази иначе „немска драма” са белоемигранти. Първоначално „Тройка” е заснет като ням филм, към който впоследствие са добавени саундтрак и звукови ефекти.

Рекламата за филма „Тройка”, с който започва звуковата ера в кино„Глория Палас”

На връх Великден излиза и брой 55 на сп. „Кино”, поместил вече споменатия текст „Звуков Великден”. „Това не е заглавие на тонфилм – предупреждава още в началото неговият автор: – А кинематографна характеристика на праздника, който ни предстои. За филмови доставчици, за кинопритежатели, за кинооркестрите, за кинолюбителите – сега всичко е звуково. И Великден. Наистина, с звуковия филм у нас прозвучаха и много интересни работи […] В момента, когато българският кинолюбител отвори уста громко да поздрави шумния гостенин, прегракна и издаде фалшив звук, като видя увеличените цени на кината. Започна се оживен диалог между кинопритежателите и представителите на звукови апарати и филмови доставчици, който обаче скоро се изчерпа безрезултатно, поради внезапното онемяване на един много важен фактор – кредита. Паспортите на филмовите представители профучаха към чуждите легации за виза и притежателите им, омаяни от звуковете на една звучна фраза: търсят се звукови филми, отидоха да пеят пред вратите на тонфилмовите производители. Изобщо всичко прозвуча и звучи. На връх Великден ще зазвучи и екранът на Глория Палас, оживен от руските песни и музика на „Тройка”. Едновременно в Модерен Театър ще се чуват джаз-банда и веселите вицове от тонфилмовата комедия „Кой ще плаче при раздялата”, а в Пачев ще пее известният берлински тенор Рихард Таубер в трогателния филм „Плача на сърдцето”. С една дума звуков Великден”[xxv].

Думата на интелигенцията

20 април 1930 наистина се оказва велик ден за тонфилма у нас. Върху българските екрани се случва нещо, равносилно на чудо, своеобразно възкресение на звука, тогава в царството на родния кинематограф новата звукова ера настъпва безвъзвратно… Като всяко чудо и това бива посрещнато с удивление, възхита, преклонение, ала и с недоверие, съмнение, скептицизъм… Тъкмо тази противоречивост обаче дава възможност върху преобладаващия дотогава рекламно-хвалебствен „звуков фон” да прозвучи най-сетне и трезвият глас на интелигенцията.

На споменатия вече нееднократно Звуков Великден във в. „Пряпорец” излиза и статията „Говорящ филм” на белетриста Добри Немиров (Добри Харалампиев Зарафов). „В ония далечни времена, когато се появи кинематографът – започва сладкодумният разказвач, който по това време е член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели – пред него застанаха неговите отрицатели – интелигенцията. Той дойде с своите дефекти, а интелигенцията желаеше да види нещо съвършено. Днес пак интелигенцията е, която ще трябва да признае или отрече говорящия филм. И пак същия дефект – новия филм иде несъвършен”.

Когато екранът проговаря, българската интелигенция не може да мълчи

Въпреки своята актуалност – излиза в разгара на описваните събития, въпреки, че е вестникарска – предназначена за по-широка аудитория, статията „Говорящ филм” е предимно теоретично четиво. Чак в края й Добри Немиров предлага конкретна информация, отнасяща се за първите прожекции на тонфилми у нас. „Аз обаче очаквам да видя и други говорящи филми – пише той. – За сега остава да се почудя защо един от най-досетливите кинотеатри „Одеон” още се колебае в доставката на говорящ апарат. Времето самò се налага и безполезно е да го отбягваш”[xxvi]. Много скоро „Одеон”, сякаш стреснат от „почудата” на писателя, предприема „досетливи” действия за „доставката” на свой „говорящ апарат”.

С „Говорящ филм” Добри Немиров продължава поредицата от авторски материали, подхваната още през 1928, в която свои мисли за тонфилма споделят не само професионални кинокритици и филмови рецензенти като Пантелей Карасимеонов и Антон Маринович, но и видни представители на тогавашната ни интелигенция (днес наричани интелектуалци): писателката и преводачката Анна Каменова (Анна Михайлова Стайнова-Маджарова)[xxvii], живописецът , поетът и театралният критик Сирак Скитник (Панайот Тодоров Христов)[xxviii], журналистът, театралният критик и драматургът Стефан Гендов[xxix] (брат на основоположника на българското кино Васил Гендов), художникът Страшимир Димов[xxx], композиторът Добри Христов[xxxi]… Техните мнения са огласени и задълбочено анализирани от проф. д.н. Александър Янакиев в главата „Аспекти на звука в нямото кино” на книгата му „Синема.bg”[xxxii] и поради това ще се задоволя само със споменаването им.

Също през април се появява и статията на Антон Маринович „Първите впечатления от звуковия и говорящ филм”, част от която бе вече цитирана. „Въпреки скептичното отнасяне на мнозина, тонфилмът ще се наложи и у нас – заявява авторът й, преди да се впусне да разглежда проблемите от „търговски характер”, които според него „неизбежно” съпровождат навлизането на звука в киното. – Наистина, има „за”, има и „против”. От една страна, производството на неми филми в Америка, Англия, Германия и Франция е сведено до минимум; никой от българските филмови доставчици не би рискувал да закупва сега неиграните в България продукции, когато най-рентабилните екрани в София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас ще бъдат приспособени за тонфилми. (Знае се, че първият екран в София носи покритие на филма от 40 до 60%, останалите проценти се покриват от наемите от четирите горепоменати провинциални центрове). От друга страна, инсталациите за тонфилм са много скъпи, за да могат да се снабдят с тях даже и такива, разполагащи с по-големи средства и кредит, предприятия, каквито са кината в по-големите градове на България. Въпреки това, въпросът за апаратурата не е толкова страшен […] Главната пречка са филмите. Днес рядко се намира тонфилм по-евтин от 1000 долари (само монополното право, без копието, което при лихттона струва почти двойно). Скъпото монополно право води естествено и значително повишение на наемите за прожектиране. При днешните наеми кинопритежателите изнемогват (така поне казват) […] Като зрител и слушател – привършва впечатленията си Маринович, – публиката ще свикне с тонфилма. Това е вън от всяко съмнение. Лично аз, след като присътствувах на шест тонфилмови сеанси, вече свикнах. Свикнах с (и при най-усъвършенствуван предавател съществуващия) металически тембър на говора, тона и звука, свикнах и с мисълта, че говорещият и говорът, звучащето и звукът са механично разделени и после пак механично съчетани. Вярвам, че всички ще свикнат. Тонфилмът вече дойде и ще се наложи”[xxxiii].

„Лудият певец”

Междувременно животът продължава. Кино „Пачев” показва „голямата тонфилмова драма „Плачът на сърцето” („Ich glaub nie mehr an eine Frau”, 1930) – екранизация по Мопасан, в която наистина участва споменатият вече „прочут германски певец” Рихард Таубер[xxxiv]. Също германски звукови филми предлагат и „Модерен театър”– „Тази нощ – може би” (от 30 април)[xxxv], и „Глория Палас” – „Само теб обичам” (от 5 май), рекламиран като „единствения немски говорящ филм, откупен за Америка!”[xxxvi].

Реклами за „Лудият певец” във в. „Мир”

Най-сетне върху български екран се появява и самият Ал Джолсън – в „Модерен театър”, от 19 май (понеделник), в „Лудият певец” („The Singing Fool”, 1928)[xxxvii] – „втория говорящ великан” (след „Атлантик”). Ал Джолсън бива охарактеризиран като „всемирния, най-скъпо платен баритон”, „който, в рамките на драматичния сюжет и великолепната си роля, между другите песни, изпълнява и популярната мелодия „Сънни Бой” (Песента за слънчевото момченце)”. За предстоящото събитие най-рано известява сп. „Кино”, което още на 16 март публикува съобщението „Лудият певец” на път за България”. След като установява факта, че „в връзка с инсталацията на тонапаратите в София са се раздвижили и филмовите доставчици”, изданието дава и конкретен пример: „Така шумният 100% тонфилм „Лудият певец” е бил поръчан от Н[ейко]. Коралов и копието се очаква да пристигне в България в много близко бъдеще. Както се знае, след многото опити, първият идеално завършен звуков филм бе „Лудият певец”. Той отвори вратите на тържеството за тонфилма. Фантастични цифри от посетители и приходи са били отбелязвани навсякъде при представянето му. Главната роля се изпълнява от знаменития американски певец и артист Ал Джолсон. Един от незабравимите моменти от този толкова ефектен, колкото и драматичен филм, е великолепното изпълнение на чудната песен за „Съни бой” (Слънчевото дете). Филмът ще бъде събитие. „Лудият певец” е снет по системата на „Уестерн Електрик” и щастливо съвпадение е обстоятелството, че ще се прожектира на апарат от същата система”[xxxviii].

Реклами за „Лудият певец” в сп. „Кино”

Освен в столичните вестници подобни рекламни и хвалебствени материали, както и обширни рецензии за „Лудият певец”, се появяват още в списанията „Нашето кино”[xxxix], „Кино”[xl], „Филм” (1930), „Филм, тон и музика” (1930)[xli], в седмичния вестник „Филм и критика”  (1930–1934)[xlii], придружени от няколко творчески портрета на Ал Джолсон, отрупани с негови фотографии. Любопитна подробност е фактът, че „Народно кино” в Шумен, приспособено за показ на говорящи филми през юни, започва дейността си с „Лудият певец”[xliii]. С прожекцията на същия филм става откриването и на варненското кино „Палас”[xliv].

Оригиналното заглавие на споменатата нееднократно песен всъщност е „Sonny Boy” (сине, синко) – каквото е и името на невръстния син, чийто образ превъплъщава четиригодишният Дейви Лий, на главния герой Ал Стоун (Ал Джолсън). Звуковата близост между двете думи „sonny” и „sunny” (слънчев, светъл) най-вероятно ражда българското наименование на песента – „Съни бой” (Слънчевото дете).

От 8 септември (близо три години след премиерата си в Щатите) върху екрана на „Модерен театър”[xlv] излиза и „Певецът на джаза” („Джазовият певец”), охарактеризиран като „100 процентов звучащ филм”.

Реклами за „Лудият певец” в списанията „Кино” и „Нашето кино”

Последователите „Солун” и „Одеон”

На 3 май 1930 в. „Мир” известява, че „Кино Солун е монтирало вече тон-апарата на позната от всички марка „Филипс” и от понеделник – 5 т. м. върху него почва да прожектира 100% говорящия, музикален и звуков филм „Моята любов не умира”[xlvi].

След десетина дни се появява и многоочакваната вест – „Тонфилм в Театр Одеон”. Така бива озаглавен обширният текст, отпечатан в „Мир” и гласящ: „Дирекцията на Театър Одеон има чест да извести на поч. публика, че, след двумесечни проучвания, почна вече инсталирването на два апарата Вестерн електрик за говорящи и звукови филми. Тия апарати са изработени по последната дума на техниката и са специално приспособени към Акустиката на Театър Одеон. Стойността им над три и половина милиона лева. Вероятната дата на тържественото представление на първия говорящ филм в Театър Одеон ще бъде в началото на месец юни – между 8 и 14 число. Независимо от грижите, които положи, и грамадните жертви, които понесе, за да си осигури най-безупречните предавателни апарати, Дирекцията на Театър Одеон успя, с не по-малко материални средства и след дълги преговори, да закупи цялата тонфилмова продукция на знаменитата германска фирма „Уфа”, Берлин [UFA, Universum Film AG – немско акционерно дружество за производство на филми, основано през 1917]”. Следва изреждането на заглавията на закупените от „Одеон” шест „бисера” на „уфатон”-филмовата продукция[xlvii].

След броени дни сп. „Нашето кино” потвърждава информацията: „Най-подир дойде и дългоочакваната новина: последният от големите столични кинотеатри реши да се преустрои в звуков, и като такъв, обещава да ни се покаже след двадесетина дни. С присъщия си темперамент на ентусиазиран деятел, директора на Театър Одеон – г. Янков, започна вече лансирането на тази новина между столичната публика, която знае от многобройните големи афиши, че театра й е осигурил редицата първостепенни говорящи и звукови продукции на най-голямата германска филмова къща – „Уфа”. Според уверенията на Театър Одеон, тия филми ще се прожектират в София чрез копия, които имат звуците отпечатани на самата лента („Мовитон”, „Лихт[т]он”), а не чрез системата „Витафон” с грамофонни плочи, която, поради ред съображения, е предпочитана до сега у нас. „Мовитона” [Movietone (Мувитон) – една от първите звукозаписни системи, използвани в киното, наричана „Фокс Мувитон” след 1926, когато правата върху нея биват закупени от компанията „XX век Фокс”] безсъмнено има неуспорими преимущества пред „Витафона”, затова е по-скъп. Ето защо, ние трябва да благодарим на Театър Одеон за жертвите, които прави, за да ни представи тия филми, тъй, както се демонстрират в най-големите кина в чужбина”[xlviii].

Втората „тройка” от столични кина, чиито екрани проговарят

Като всяко събитие и това има своята предистория, която Антон Маринович проследява във вече цитираната статия „Тонфилмовата треска е вече в България”, излязла от печат в средата на месец март. „Преди две седмици – пише редакторът на сп. „Кино” – директорът на А. Д. Театър Одеон г. С. Янков замина за Будапеща и Виена [споменатата „обиколка” из „странство”], с единствената цел да присътства на представянето на първите четири уфатона. Уверени, че нашествието на тонфилма у нас е въпрос едва ли не на дни, ние посетихме г. Янков след завръщането му, за да се осведомим непосредствено за това, което ни предстои да видим, и въобще да сондираме неговото мнение, като човек познаващ отлично нашата действителност, по въпроса. Обобщено гледището на г. Янков е следното.

Забавянето на тонфилма в България се дължи както на тежката стопанска криза, така и на вродената в българина нерешителност при възприемане и въвеждане на подобен вид новоизобретения, чиято доставка е свързана с нуждата от значителни капитали и риск. Един усъвършенствуван апарат, каквито за сега се смятат тези на „Уистърн Електрик” и „Кланг”, струва 1.800.000 лв. първият, и 1.600.000 лв. – вторият. При положение, че сензацията, която ще направи тонфилмът, ще благоприятствува за бързата амортизация на ангажирания капитал, се открива друг въпрос. Звуковите копия струват почти двойно по-скъпо (един метър ням филм се заплаша 37 герм. пфенига, когато звуковият струва 45 пфенига м.). Поне година-две в първо време с тонапарати ще могат да се сдобият само големите столични и централните провинциални кинотеатри. По такъв начин доставеното копие не ще може да разчита на сто екрана, както е сега с немия филм, а само на десетина, чийто брой не ще бъде достатъчен да заплати копието и да докара необходимата средна печалба на доставчика. Въпреки всички съмнения, казва г. Янков, тонфилмът ще пристигне. (Кога?) От звуковите апарати се интересуват доста от столичните предприятия. Но трябват много пари. Конкретно за Одеон г. Янков се въздържа да определи кога ще се снабди с нововъведението.

„Звуковият филм, говори г. Янков, ще докара истински преврат в областта на киното у нас. Ще се наблюдават крайности. Едни кина (снабдени с тонапарати) ще правят незапомнени, неочаквани, фантастични сборове, както това е станало и става навсякъде на запад, но срещу това и много кина ще се затворят при невъзможността да инсталират скъпите апарати и при липса на неми филми, защото, първо, производството на такива в странство се намалява с тенденция да се прекрати съвсем, а, второ, самият доставчик не би се решил да купува неми филми, когато най-рентабилните екрани (първите в София и централните в провинцията) ще бъдат заети с звукови филми.” (Въпрос: Какво е положението сега, при тържеството на тонфилма, в страните производителки?) „Стремеж към производство изключително на тонфилми […] С една дума, поне за няколко години първенството ще принадлежи на тонфилма”. (Въпрос: С какво впечатление останахте от видените и чутите звукови филми?) „Отлично, превъзходно, вълшебно! Достигнато е максимум съвършенство, и в техника, и в изпълнение – в всичко. Тонфилмът е буквално лудост в Европа. И заслужава. Казвам ви, въздействието е неочаквано”. При разделяне г. Янков завърши: „Впечатлението от звуковия филм може да се изрази само с три думи: Вълшебно! Вълшебно! Вълшебно!”[xlix].

„Тържественото представление на първия говорящ филм в Театър Одеон” се състои на 8 юни (неделя), когато бива прожектирана „100-процентовата първа тонфилмова оперета”, озаглавена „Любовния валс” („Liebeswalzer”, 1930)[l]. Заснет всред павилионите на УФА в Бабелсберг (квартал на град Потсдам, където през 1912 бива изградено голямо филмово студио, функциониращо и днес) от австрийския режисьор Вилхелм Тиле, в този немски филм участват звездите Лилиан Харвей, Вили Фрич и Георг Александер.

Най-сетне звукът „избухва” и в кино „Одеон” – в. „Мир” от 16 май 1930

И този път не се минава без „закачки”. „Читателите ни – подхвърля анонимният автор на „злободневката”, озаглавена „Около един спор” и поместена в „Нашето кино”, – са, вероятно, в течение на полемиката, която изникна в пресата по повод на обявата, която Театър Одеон пусна за новата си звукова инсталация, а именно, че апарата „Вестерн Електрик”, с който Одеон се инсталира, е от последният и най-усъвършенствуван тип на горната марка. Срещу това твърдение „Модерен Театър” и „Глория Палас” излязоха с обяснение, че апарата на Одеон е от същия тип, с какъвто са инсталирани и техните салони и, следователно, Театър Одеон няма правото да поставя своята инсталация по качество над тяхната. По повод на тия изявления, запитан от редакцията, директора на Театър Одеон г. Янков, ни даде следното разяснение:

– Благодарение на обстоятелството, че нашия театър инсталирва своя „Вестерн Електрик” малко по-късно, в нашата инсталация са вмъкнати известни подобрения и усъвършенствувания, особено в приспособлението за „лихтона”, – които, в силата на договорите си с горната фирма, ще имат в последствие както Глория Палас, така и Модерния Театър. В момента на откриването, обаче, на нашето звуково кино, ние сме единствените, които можем да се похвалим с един „по-усъвършенствуван” тип „Вестерн Електрик”, което именно, ни дава основанието да заявим преимуществата си пред тях”[li].

През лятото сп. „Кино” отделя специално внимание на филмовата програма в „Одеон” и по-специално на „похвалната инициатива” тя да бъде разнообразена с показването на „необикновено увлекателните трикови филми” и „едноактни рисувани звукови комедии”, „чието производство – уверява изданието – през последно време небивало много нарастна и се усъвършенствува”[lii].

Портрет на кинозвездата Ал Джолсън в сп. „Кино”

В средата на ноември кинотеатър „Одеон”, оставайки „верен на своята традиция да поднася всякога пръв на почитаемата столична публика всички новости из областта на тонфилмът”, прави друга пионерска стъпка – „въвежда, начиная от понеделник, 17 ноемврий т. г., за първи път в България звуковите и говорящи седмични прегледи”. „Тия прегледи – пояснява рекламата във в. „Мир”, – които ще заместят досегашните неми такива, ще се прожектират редовно, всяка седмица, и ще съдържат, както и до сега, най-последните крупни световни събития, предадени на екрана с говор и звукове. Тия говорящи седмични прегледи, производство, както и досегашните, на „УФА” – Берлин, са на Лихттон и ще се представят в София изключително само в Театър Одеон. Говорящите и звукови прегледи са станали днес една истинска необходимост за един голям кинематограф и зрителя с особено удоволствие следи на платното всички по-крупни събития, предадени с говор, звук и шум. Дирекцията на Театър Одеон се ласкае от мисълта, че почит. Столична публика ще оцени жертвите, които се правят в това отношение, за да се доставят тия говорящи и звукови филми. От понеделник, 17 того, първия говорящ седмичен преглед на „УФА” – Берлин, ще прозвучи на екрана на Театър Одеон”[liii].

Равносметката

С навлизането на звука в българските кина започват да никнат като гъби фирмите, предлагащи у нас тонапаратите на: „Уестърн Електрик” – В. Хаузерс, „Филипс” – ,,Тон-филм Н. Русев”, „Телефункен” – фабрика „Енергия” на командитно дружество „Кондратенко и Сие”, „Клангфилм” („Klang Film” – „кланг” означава „звук”) – Българско акционерно дружество „Сименс”, ,,Бауер” (Щутгарт) – Балканско вносно-износно АД, „Мелотон” на „Нитче” (Лайпциг) – Цв. М. Коларов – Бюро „Архимед”, „Goetz-Movie-Phone” – Balkan Distributing Corporation (Букурещ)… Дори българинът Георги Парлапанов започва производството на родни тонфилмови апарати[liv].

С навлизането на звука в българските кина започват да никнат като гъби, а и усърдно да рекламират, фирмите, предлагащи тонапаратура у нас

Свои генерални представителства откриват и някои филмопроизводителни компании – могъщата „Метро-Голдуин-Майер” отваря свой клон в София – на ул. „Клементина” № 11[lv]; бива основана новата филмова фирма „First National Pictures”, която според пресата „е изключително насочена към снимане на филми”[lvi].

Живва и рекламата – „душата на търговията”. Изброените фирми започват да рекламират своята стока върху страниците на специализираните издания, чийто брой бързо нараства. Само през 1930 в София започват да излизат списанията „Филм”, „Филм, тон и музика” – „орган на филмодавците, кинопритежателите, филмопроизводителите и кинолюбителите в България”, вестник „Филм и критика”.

Освен столицата звуковите филми завладяват и провинцията – свои тонапаратури инсталират кината в Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора, Шумен, Плевен, Бургас, Хасково, Търново, а и тези в по-малки градове като Асеновград, Лом, Червен бряг…

В края на годината сп. „Нашето кино” публикува обзорът „Равносметка”, припомнящ случилото се през отминаващата година, която според изданието „ще остане забележителна в историята на българското кино”. „Само за един период от 9 месеца – уверява текстът, – в страната имаме преустроени за звукова прожекция 29 кинематографа. Това число удивлява, като се има предвид, че до 1920 г. в нашата страна се наброяваха едва 30–35 кина. За тоя период от 9 месеца, в страната са внесени всичко 57 звукови и говорящи филми, както следва: Модерен театър за 9 месеца – 18 филма; Театър Одеон за 7 месеца – 11; Глория Палас за 8 месеца – 15 и театър Пачев за 9 месеца – 13 говорящи и 6 неми филми, синхронизирани на местна почва”[lvii].

В края на последния си за годината брой „Нашето кино” помества и подробен „Списък на кинотеатрите в страната, преустроени за звукова прожекция до 31 декемврий 1930 г.”, които наистина се оказват общо 29 на брой – 7 в София и 22 в провинцията:

„1. Модерен театър (Вестерн Електрик)

2. Театър Одеон (Вестерн Електрик)

3. Глория-Палас (Вестерн Електрик)

4. Театър Пачев (Биофон)

5. Кино Феникс (Парлапанов)

6. Центр. Ученич. кино (Парлапанов)

7. Кино Батемберг (Парлапанов)”.

Това, което впечатлява в този списък, е липсата на кино „Солун” в него.

Следва изброяването на звуковите кина и в провинцията:

„1. Варна – Театър Ранков (Филипс)

2. Варна – Модерен Театър (Филипс)

3. Пловдив – Кино Пикадили (Нитче)

4. Русе – Модерен театър (неизвестна система)

5. Плевен – Модерен театър (Нитче)

6. Плевен – Читалище Съгласие (Филипс)

7. Плевен – Кино Електра (Филипс)

8. Шумен – Народно кино (Парлапанов)

9. Хасково – Модерен театър (Биофон)

10. Лом – Кусидис (Кондратенко)

11. Лом – Кино Едисон (Филипс)

12. Бургас – Модерен (Филипс)

13. Ямбол – Модерен театър (Кондратенко)

14. Ст.-Загора – Модерен театър (Кондратенко)

15. Ст.-Загора – Д-во Театър (Бауер)

16. Станимака [Асеновград] – Кино Фанамет (Филипс)

17. Кюстендил – Театър Одеон (Кондратенко)

18. Червен Бряг – Йото Маринов (Кондратенко)

19. Видин – Читал. Цвят (Филипс)

20. Дупница – Модерен театър (Кондратенко)

21. Фердинанд [Монтана] – Читал. Развитие (Кондратенко)

22. Враца – Кино Ботев (Нитче)”[lviii].

За да бъде информацията изчерпателна, списанието добавя към този списък още един, в който добросъвестно се изброяват заглавията на звуковите и говорящите филми, „представени в София до 31.XII.1930 год.”, но само в четири кина – „Модерен театър”, „Одеон”, „Глория Палас” и „Пачев”[lix].

Равносметката на една историческа година в сп. „Нашето кино”

Забележка: Настоящата статия, която е част от научно-изследователския проект „Кинокултура, изкуства и национални образи в България” (КИНО.БГ), е публикувана в сп. „Проблеми на изкуството” (г. LV, № 4, 2022, с. 12–29)

[i] Продукцията 1929-30 г. на Фърст Нейшънал – Уарнър Бръдърс, е откупена за България. – Нашето кино, г. VI, № 138, 12.XII.1929, с. 6

[ii] Мир, г. XXXVI, № 8905, 12.III.1930, с. 2

[iii] Пристигнали са в София. – Мир, г. XXXVI, № 8907, 14.III.1930, с. 2

[iv] Маринович, А. И. Тонфилмовата треска е вече в България. – Кино, г. III, № 53, 15.III.1930, с. 4

[v] Модерен Театър е доставил най-осъвършенствуван тонапарат. – Кино, г. III, № 53а, 16.III.1930, с. 3

[vi] Кино, г. III, № 53, 15.III.1930, с. 4

[vii] Инж. Д. П. Революцията в киноизкуството. – Мир, г. XXXVI, № 8908, 15.III.1930, с. 2

[viii] Мир, г. XXXVI, № 8909, 17.III.1930, с. 1

[ix] Мир, г. XXXVI, № 8909, 17.III.1930, с. 2

[x] Мир, г. XXXVI, № 8910, 18.III.1930, с. 1

[xi] Мир, г. XXXVI, № 8911, 19.III.1930, с. 2

[xii] Новостите на киното. – Нашето кино, г. VI, № 143, 20.III.1930, с. 2

[xiii] П. М. К. [Пантелей Матеев Карасимеонов] Великият Ням отхожда… – Нашето кино, г. VI, № 143, 20.III.1930, с. 2

[xiv] П. М. Кар. [Пантелей Матеев Карасимеонов] Съдбоносна крачка. – Нашето кино, г. VI, № 143, 20.III.1930, с. 8

[xv] Маринович, А. И. Първите впечатления от звуковия и говорящ филм. – Кино, г. III, № 54, 10.IV.1930, с. 6

[xvi] Мир, г. XXXVI, № 8916, 25.III.1930, с. 2

[xvii] Мир, г. XXXVI, № 8917, 26.III.1930, с. 2

[xviii] Мир, г. XXXVI, № 8919, 28.III.1930, с. 2

[xix] Мир, г. XXXVI, № 8921, 31.III.1930, с. 2

[xx] Звуков Великден (Вместо честитки и фейлетон). – Кино, г. III, № 55, Великден [20.IV.] 1930, с. 2

[xxi] Е. П. Атлантик. Един шедьовър на Е. А. Дюпон и на тонфилма. – Кино, г. III, № 54, 10.IV.1930, с. 11

[xxii] Първите говорящи филми в София. Атлантик. – Нашето кино, г. VI, № 144, 18.IV.1930, с. 3

[xxiii] Мир, г. XXXVI, № 8935, 17.IV.1930, с. 1

[xxiv] Мир, г. XXXVI, № 8935, 17.IV.1930, с. 2

[xxv] Звуков Великден (Вместо честитки и фейлетон). – Кино, г. III, № 55, Великден [20.IV.] 1930, с. 2

[xxvi] Добри Немиров. Говорящ филм. Пряпорец, г. XXXII, № 16, 20.IV.1930, с. 5

[xxvii] Анна Каменова. Говорящият паун. – Свободна реч, г. VII, № 1795, 6.III.1930

[xxviii] Сирак Скитник. Паника. – Слово, г. VIII, № 2107, 21.VI.1929; Тонфилмът. – Слово, г. VIII, № 2332, 24.III.1930; Властта на тонфилма. – Слово, г. IX, № 2400, 18.VI.1930

[xxix] Гендов, Стефан. Немите сенки говорят. – Пладне, г. II, № 423, 3.IV.1930

[xxx] Димов, Страшимир. Тонкиното. – Пладне, г. II, № 483, 19.VI.1930

[xxxi] Христов, Добри. Музикалният филм. – Театър и кино, г. I, № 2, 26.IX.1933

[xxxii] Янакиев, Александър. Синема.bg. София, Титра, 2003, с. 82–98

[xxxiii] Маринович, А. И. Първите впечатления от звуковия и говорящ филм. – Кино, г. III, № 54, 10.IV.1930, с. 6

[xxxiv] Мир, г. XXXVI, № 8937, 19.IV.1930, с. 3; Плачът на сърдцето. Новият говорящ, пеещ и музикален филм на Театър Пачев – премиера на Великден. – Нашето кино, г. VI, № 144, 18.IV.1930, с. 9

[xxxv] Мир, г. XXXVI, № 8944, 29.IV.1930, с. 2

[xxxvi] Мир, г. XXXVI, № 8945, 30.IV.1930, с. 2

[xxxvii] Мир, г. XXXVI, № 8956, 14.V.1930, с. 1; № 8958, 16.V.1930, с. 2; № 8962, 21.V.1930, с. 2

[xxxviii] „Лудият певец” на път за България. – Кино, г. III, № 53а, 16.III.1930, с. 3

[xxxix] П. Веж. Лудият певец. – Нашето кино, г. VI, № 146, 23.IV.1930, с. 5; с. 6–7

[xl] Кино, г. III, № 54, 10.IV.1930, с. 1; Лудият певец. – № 54, 10.IV.1930, с. 4–5; № 55, Великден [20.IV.] 1930, с. 1; Лудият певец. – № 55, Великден [20.IV.] 1930, с. 4–5; Лудият певец. – № 56, 10.V.1930, с. 7; Историята на Ал Джолсон. Разказана с прочутата му роля „Певеца на джаза”. – № 58, 10.VIII.1930, с. 8

[xli] Фима. Лудият певец. – Филм, тон и музика, г. I, № 5, 1.X.1930, с. 4

[xlii] Певецът на джаза. – Филм и критика, г. I, № 1, 10.VIII.1930, с. 1; М. Певецът на джаза. – № 5, 7.IX.1930, с. 2

[xliii] Новостите на киното. – Нашето кино, г. VII, № 148, 22.VI.1930, с. 10

[xliv] Успехът на говорящия филм в провинцията. – Нашето кино, г. VII, № 149, 5.VII.1930, с. 8

[xlv] Историята на Ал Джолсон. Разказана с прочутата му роля „Певеца на джаза”. – Кино, г. III, № 58, 10.VIII.1930, с. 8; Фамозният пеещ и говорящ тонфилм на Ал Джолсон „Певецът на джаза”. – № 59, 5.IX.1930, с. 8; Ал Джолсон в Певеца на Джаза. – Филм, г. I, № 4, 15.IX.1930, с. 7; Певецът на джаза. – Филм и критика, г. I, № 1, 10.VIII.1930, с. 1, 3; А. Певецът на джаза. – № 4, 31.VIII.1930, с. 1; М. Певецът на джаза. – № 5, 7.IX.1930, с. 2

[xlvi] Мир, г. XXXVI, № 8948, 3.V.1930, с. 2

[xlvii] Тонфилм в Театр Одеон. – Мир, г. XXXVI, № 8958, 16.V.1930, с. 2

[xlviii] Последната победа на говорящия филм в България. Театър Одеон инсталира звуков апарат „Вестерн Електрик”. – Нашето кино, г. VI, № 146, 23.IV.1930, с. 3, 8

[xlix] Маринович, А. И. Тонфилмовата треска е вече в България. – Кино, г. III, № 53, 15.III.1930, с. 4

[l] Мир, г. XXXVI, № 8975, 7.VI.1930, с. 1

[li] Около един спор. – Нашето кино, г. VI, № 147, 8.VI.1930, с. 9

[lii] За програмите в театър „Одеон”. – Кино, г. III, № 58, 10.VIII.1930, с. 3

[liii] Мир, г. XXXVI, № 9107, 15.XI.1930, с. 2

[liv] Български тон-апарати. – Филм, г. I, № 4, 15.IX.1930, с. 7, 9

[lv] Метро-Голдвин” открива клон в София. – Нашето кино, г. VII, № 156, 25.XI.1930, с. 10; № 157, 10.XII.1930, с. 11

[lvi] First National Pictures. – Филм, г. I, № 4, 15.IX.1930, с. 8

[lvii] Равносметка. – Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 3

[lviii] Списък на кинотеатрите в страната, преустроени за звукова прожекция до 31 декемврий 1930 г. – Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 11

[lix] Звукови и говорящи филми, представени в София до 31.XII.1930 год. – Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 11