Антон Иванов Маринович е един от най-постоянните и продуктивни филмови критици от периода между двете световни войни. Неговото име се свързва с поне три специализирани периодични печатни издания за кино. Най-значимото от тях е Кино (1927-1936). Софийският седмичник за кинематография е едно от най-дълголетните издания от този период. Започва като вестниче от 2 страници, но постепенно прераства в сериозно и висококачествено списание. Издава го заедно с Константин Николаев – Холи, който за съжаление почива от туберкулоза само на 22 години през 1930.

Маринович е безкомпромисен и детайлен критик. Езикът му е балансиран – едновременно търси запознатия читател-киноман, но и по-широката публика. Това е видно от редица рецензии, портрети, културно-политически коментари и др., които публикува, както в своите специализирани издания, така и на страниците на ежедневния печат. Един от най-забележителните му текстове, многократно цитиран от българските киноисторици, е публикуван в брой 46 от 1 октомври 1929. За първи път в българската кино история се случва два български филма да имат премиера в един и същи ден. Това се случва на 23. 09. 1929. ,,Улични божества‘‘ на Васил Гендов се прожектира в ,,Модерен театър‘‘, а ,,След пожара над Русия‘‘ на Борис Грежов претърпява първата си среща с публиката в ,,Одеон‘‘. Случаят остава без прецедент в до военната история на българското филмопроизводство и естествено предизвиква скандал. Маринович критикува съдържателите на ,,Одеон‘‘, че са насрочили премиерна дата на филма на Грежов, когато са разбрали за премиерата на Гендов в ,,Модерен театър‘‘. Обвинението е в нелоялна конкуренция и за него свидетелства самия Борис Грежов в ръкописа на своите мемоари, съхраняван в Българската национална филмотека. Режисьорът дори е принуден да монтира последните пета и шеста част от филма си в прожекционната кабина на ,,Одеон‘‘ докато киното прожектира първите четири. Васил и Жана Гендови също свидетелстват за случая в своите мемоари като акцентират върху алчността на кинопритежателите. По-нататък в текста Маринович използва безкомпромисен стил в задълбочения си анализ върху художествените качества на двата филма компонент по компонент. Той упреква ,,бащата на българското филмово изкуство‘‘ в отказ да се вслушва в критики. Много по-впечатлен е от работата на Борис Грежов и го засипва със суперлативи.

Материалът на Маринович е изчерпателен, задълбочен, аналитичен и изпълнен с информация. Напълно навременно и подобаващо отразява едно от най-значимите събития в българското кино до този момент като същевременно коментира и изяснява събитията довели до него.

Антон Маринович, освен издател и филмов критик, е и режисьор, прескочил деветосептемврийската бариера – един от малкото, работили в киното през пионерския период и изградили филмова кариера през социализма. Между 1945 и 1967 създава 12 филма, сред които ,,Утро над родината‘‘ (1951), ,,Гераците‘‘ (1958) и ,,По тротоара‘‘ (1967). Преди това е трупал практически опит като диалогист и асистент-режисьор на снимачната площадка на българо-унгарската ко-продукция Изпитание (1942, реж. Хрисан Цанков). През 1974 е издадена книгата ,,Антон Маринович‘‘ на българския кинокритик Иван Стоянович. В нея, авторът проследява подробно житейския и творчески път на Маринович и акцентира върху романтичната отдаденост на Антон Маринович към киното: ,,Но тук се намесва призванието, любовта към нещо, на което човек остава верен за цял живот. Иначе не бихме могли да си обясним защо самият Маринович при завършено висше юридическо образование, адвокатска практика и спечелен конкурс в Министерството на външните работи избира трънливия път на киното.‘‘ Като практикуващ режисьор той не спира да пише. Тези факти хвърлят допълнителна светлина върху личността му и убежденията, с които е работил за седмото изкуство, както като критик, така и като режисьор.