В основите на метода, с който анализираме националната култура и взаимодействието на различните изкуства, стои идеята за утвърждаването на киното в хода на разглежданата епоха (20-те и 30-те години на ХХ век) като водещо популярно изкуство. В тази своя роля то не просто коментира, а отразява и участва активно във всекидневието на огромни човешки маси. В този процес именно те се превръщат в кинопублика. И започват да носят нейните характеристики не само докато са във филмовата зала, но и извън нея – в общуването си с произведения на другите изкуства, в откриването на модерните страни на ежедневието, в контакта си с останалите хора въобще.  

Наред с това киното се превръща в един от ключовите инструменти за промяната във възприемането на действителността въобще. Тези трансформации налагат нови принципи на аперцепцията, преструктурират функционирането на паметта и въображението. Подобни промени са решаващи обаче само тогава, когато засягат много големи групи от обществото едновременно. В български условия това се случва именно през 1920-те и 30-те години, защото именно тогава възниква онази критическата маса от кинозрители, която влияе на нагласите и моделите, определящи разнообразните форми за съществуване на обществото.   

Заниманията с археология по принцип са свързани с разкриване на обособени културни пластове, в които е запечатан  цялостен образ на отминалото време. Ние получаваме представа не само за определена страна на живота в конкретна епоха, а за нейния комплексен образ, включващ бит, култура, изкуство, властови и социални структури, исторически и природни катаклизми. Културологичният подход към историята на киното помага за създаването на подобни реконструкции, които дават представа не толкова за естетическите постижения, колкото за това как киното отразява обществените идеи на конкретната епоха, практиките на различни видове комуникация и културно потребление.

Не на последно място изучаването на битието на киното в минали исторически контексти ни помага да разберем неговото съвременно съществуване. По някакъв начин репликата „как са живели хората тогава“ винаги съдържа като подтекст „как ние живеем днес“. В този смисъл разглеждането на теми от рода „какво е било киното тогава“, „какви филми са гледали хората през 1920-те и 30-те години“, „как обществото се е отнасяло към киното“ винаги препращат несъзнателно към същите въпроси, отправени към днешния ден.