Актьорската игра в процесите на създаване на българското игрално кино е все още един слабо проучен проблем.
Научната новост на едно такова изследване би се състояла в систематичното изучаване на изкуството на актьора в киното между двете световни война от съвременна гледна точка, очертавайки основните процеси, проблеми и тенденции.
Един от фокусите би бил опитът за професионализиране на актьорското изкуство в областта на киното през разглеждания период. В случая въпросът за актьорските школи, които често са създавани по чужди модели (германски, френски, руски и пр.), е от изключителна важност, доколкото през 1920-те се правят опити за основаване на няколко актьорски школи за киноактьори като „Даяна“, „Луна“, извън театралните (напр. Българска драматическа школа на К. Сагаев, 1921 г.; Драматическа школа на Н. О. Масалитинов към Народния театър, 1925 г. и пр.).
Други важни моменти, които следва да бъдат разгледани, са за проблемите на превода от един език – театрален, на друг – кинематографичен, доколкото повечето професионални и полупрофесионални актьори работят и в театъра, и в киното, като има и аматьори. Анализът на въпроса за вербалните (текстови) и невербални кодове, психологическите жестове, физическите действия също е от важно значение. Присъствието на актьора в екранното пространство (екстериорно, интериорно, декори / сценография), в сравнение с театралното, е новост за времето и поставя редица предизвикателства пред творците за разрешаване.
В тази посока по отношение на актьора е проблемът за непрекъснатостта на играта му в театралния спектакъл и във връзка с монтажния принцип в киното. Взаимоонтошенията актьор – режисьор са също неизбежен въпрос в случая, като много от кинорежисьорите по това време са актьори. За сравнение – в театъра през периода между двете световни войни се появяват първите професионални режисьори в България.
Съгласно съществуващите проучвания от 1920 до 1940 г. има около 50 български игрални филма (Петър Кърджилов „Български игрални филми. Анотирана, илюстрована филмография“ 1987, т. 1, с. 74-194). Те са различни по жанр и по „звездно“ актьорско присъствие. Има оригинални сценарии, екранизации по литературни произведения или театрални пиеси. Важен аспект е изготвянето на типологизация на новите кинематографични жанрове от периода, което определя, както подбора на актьорите, така и спецификата на актьорската игра.
Доколкото тези интердисциплинарни проблеми в българското изкуствознание, както вече беше изтъкнато, са слабо проучени, изследването на актьорското изкуство в киното между двете световни войни неизбежно би разчитало на изучаването на изворови материали (интервюта, статии, мемоари) и на архиви (документи, иконографски свидетелства и пр.).
Би следвало да бъдат разгледани естетическите, психологическите, социо-културните и политическите аспекти на динамиката при взаимодействието на актьора-творец със социума, които определят етапите при развитието на актьорското изкуство в българското кино, специфичните методи на работа, подхода към ролята, работата с режисьора, публичното възприятие на образите, формирането на актьорския екранен имидж, новаторството и пр. в контекста на цялостното културно развитие в Европа и в сложната политическа и социо-културна ситуация в България между двете световни войни.
Актуалността на изследването би могло да се търси в необходимостта от преосмисляне от съвременна гледна точка на натрупаните с годините представи, стереотипи, клишета за развитието на актьорското изкуство в България и би разширило полето на историческото изучаване на българското кино, в това число и на актьорското изкуство, в контекста на формирането на обществената значимост на филмовата култура в периода между двете световни войни.
